Джон Лескроарт
Право на милосърдие (16)

Петнайсета глава

Голяма част от работата на Марсел Лание извън офиса се състоеше в обиколки на недовършени строежи и различни дупки в покрайнините на града — според вечното и вярно правило, че бедността е майка на повечето престъпления. Това беше част от работата на всички детективи в отдел „Убийства“, те отдавна бяха свикнали с нея. Понякога обаче маршрутите им бяха наистина необикновени.

И тъй, докато Сара Евънс седеше пред телефона в Съдебната палата и набираше номерата, записани на разхвърляните от Сал Русо листчета (тази игра наричаха „познай името зад инициалите“), Лание реши да прибегне до различен, доста по-директен подход. И разбира се, въпреки изричната заповед на Глицки, все пак забрави да си вземе магнетофона.

Знаеше, че всяка вечер Дани Тоска седи на редовното си място на бара в едно заведение, наречено „Джино и Карло“. Намираше се в Норт Бийч и беше едно от най-старите заведения в района. Тук най-силно се усещаше пулсът на старото италианско сърце на града, а в известни отношения именно Дани Тоска беше стимулаторът, определящ неговия ритъм. Прехвърлил петдесетте, с гола като билярдна топка глава, Тоска се водеше нещо като агент на недвижими имоти. Най-често беше облечен с тъмно спортно сако, вталена риза с отворена яка и меки мокасини с кожени пискюлчета. Голяма част от наемателите на магазини в района действително изпращаха месечните си чекове на името на неговата фирма, която играеше ролята на основен посредник между тях и реалните собственици.

Дани Тоска никога не е бил арестуван, нито пък официално обвинен за каквото и да било. Доколкото Лание беше осведомен, дори не бяха го глобявали за неправилно паркиране. Въпреки че глобата би била уредена още преди мастилото да е засъхнало върху квитанцията на фиша…

Този човек не вярваше във физическата принуда — нещо необикновено, дори уникално за района, който обитаваше. Винаги бе готов да признае, че предпочита преговорите и силата на убеждението, умееше като никой друг да напипва и използва слабите места на околните, след което с удоволствие приемаше комисионите на благодарните си клиенти. Проявяваше искрен и задълбочен интерес към проблемите на обществото, в което живееше, и, подобно на Лание, смяташе себе си за един от основните лостове, благодарение на които се крепи реда в този град.

Когато Лание придърпа едно високо столче и каза здрасти, пред Тоска димеше неизбежното късо еспресо.

Показа искрено задоволство от появата на инспектора и леко кимна на бармана — знак да обслужи госта според вкусовете му. Марсел си поръча един коктейл „Франджелика“ във висока чаша, после двамата потънаха в оживен разговор на незначителни теми — за великолепното време тази вечер, за топлата вълна над крайбрежието, за играта на „Джайънтс“, които явно губеха мача си с „Доджърс“, предаван по телевизията и излъчван от широкия екран над бара.

Най-накрая Марсел почувства, че е дошло време за по-конкретни теми и подхвърли:

— Жалко за Сал Русо — рече. — Чух, че боледувал от доста време…

Тоска отпи глътка еспресо, махна за поздрав към някаква току-що появила се двойка и едва тогава отговори:

— Може би така стана по-добре… Имам предвид това, което направи сина му.

— Наистина ли мислиш, че той го е направил, Дан?

— Така пишат вестниците — сви рамене Тоска.

Лание кимна, помълча малко, после попита:

— Често ли се виждахте със Сал?

— От време на време…

— А как ти се стори той? Личеше ли му, че страда?

— Не го показваше. Което не означава, че не е страдал.

— Ами ако не е страдал от болка, а от нещо друго?

Ясно пролича, че Тоска е изненадан от този въпрос.

Пръстите му механично затъркаляха по барплота една бучка захар, Лание се приведе към него и поверително прошепна:

— Някой го е убил, Дан. Все още не знаем причините. Бихме искали да сме сигурни, че това е свършило момчето му, а не някой друг. Едва след това ще го арестуваме…

— Мислиш, че е ставало въпрос за бизнес, така ли?

— Мисля това, което ти казвам: не знам със сигурност. Може би зад целия този бизнес с рибата се крие нещо съвсем друго…

Имаше предвид наркотици. Незаконната продажба на риба, толерирана от всички, лесно би могла да се окаже прикритие за контрабанда на наркотици. А в отношенията на Сал с трафикантите да се открие и мотивът за престъплението…

Но Тоска поклати глава:

— Няма такова нещо — категорично заяви той. — Сал продаваше риба, при това много хубава.

— В големи количества?

Тоска внимателно го погледна.

— Веднъж в седмицата.

— Не те попитах точно това.

Ръбчетата на бучката захар се закръглиха и тя ловко скочи в чашката.

— Според мен едва ли изкарваше повече от двеста на седмица. Горе-долу толкова, колкото му трябваха да преживее. Нямаше никакви заеми. Такъв му беше бизнесът — плаща и получава стоката си.

— Ами доставчиците? Доколкото съм осведомен, някои от тях действат със замах…

Тоска са замисли за миг, после вдигна глава:

— Питаш ме дали Сал не ги е изнудвал? В смисъл — плащай, или отивам да те натопя пред Комисията за лов и риболов… Защо да го прави? За повече пари? За какво са му тези пари?

— Може би за морфин — сви рамене Лание.

Този отговор очевидно не беше достатъчно убедителен. Тоска помълча малко, прехвърляйки бучката захар в устата си, после кимна:

— Окей, има един тип… Ще проверя как стоят нещата…

— Ако ми кажеш името му, бих могъл да се срещна с него още днес — предложи Лание. Срещнал втренчения поглед на Тоска, той бе принуден да поясни: — Времето ни притиска, Дан… Колкото по-бързо свършим работата, толкова по-добре.

Погледът се смекчи, Тоска потупа ръката на Лание, легнала върху барплота.

— Скоро ще се чуем, Марсел. Ще видя какво мога да направя…

 

 

Започна да й се струва, че Сал Русо нарочно си е измислял разни имена, а след това с часове наред е търсил номерата им в указателя. Въртя телефона цял час, но никой от хората, които вдигаха, нямаше представа кой е този Сал Русо и как съответният номер е попаднал в ръцете му. Започна да проумява, че или не знае паролата, или тези хора са известени за следствието по подозрение в убийство. И в двата случая обаче резултатът си беше една кръгла нула…

Докато попадна на името Файнър. Обезкуражена и посърнала, тя изчака пет позвънявания и понечи да затвори, но точно тогава насреща вдигнаха и един отегчен глас попита:

— Кой звъни? Знаете ли колко е часът?

— Господин Файнър?

Тежката въздишка насреща издаваше изтощение.

— Доктор Файнър. Не съм на работа. Това не е честно. Две нощи не съм мигнал. Кой ви даде този телефон?

— Сал Русо.

— Не познавам никакъв Сал Русо.

— Почакайте за минутка, доктор Файнър. Аз съм сержант Евънс от отдел „Убийства“ на ГПЛА. Въпросният Сал Русо е убит.

Докторът май затвори, рече си тя. От слушалката не долиташе нито звук. После долови втора въздишка.

— Отдел „Убийства“? Кого са убили?

Сара му даде кратко описание на събитията, след което той изглежда започна да превъзмогва умората си.

— Аз ли съм го лекувал? Съжалявам, но аз съм интернист към Общинската болница. Вашият човек едва ли е бил мой пациент. От какво казвате, че е страдал?

— Рак, тумор в мозъка — отвърна тя. — И болестта на Алцхаймер…

— И открихте телефона ми в къщата му?

— Точно така.

— Ами тогава сигурно съм го преглеждал… Но трябва да е било отдавна. През последните шест месеца работя в спешното отделение и съм го лекувал само в случай че е имал открити рани…

— Не е имал такива рани. Вероятно става въпрос за по-ранен период, но аз нямам представа точно за кога… Вашето име и телефон са надраскани върху късче смачкана амбалажна хартия и това е всичко, което знам…

— Ох, трябва да поспя… — промърмори гласът в слушалката, после: — Как ви беше името?

— Евънс.

— Добре, Евънс, задръжте за минута… Русо ли казахте?

— Сал Русо.

Минутите се оказаха пет, но Сара търпеливо чакаше. В крайна сметка все пак успя да открие човек, който проявява желание да й помогне. В сравнение със сухите отговори, които получаваше часове наред, това си беше истински успех.

Докторът най-сетне вдигна слушалката.

— След като е имал телефонът ми, трябва да е някъде тук… — промърмори той. Това не означаваше абсолютно нищо за Сара, но тя се беше заредила с нужната доза търпение. — Салваторе Русо? Някъде към шейсетте, нали?

— Това е той.

— Много добре… — Файнър очевидно преглеждаше бележките си. — Появил се е за преглед в поликлиниката и са го насочили към мен… По онова време аз се занимавах с поставяне на първоначални диагнози… Оплаквания: за два месеца се е губил на два пъти, обземала го е тотална дезориентация. Помислил, че може би има БА.

— БА?

— Болестта на Алцхаймер. Както и да е… Чакайте да видим нататък… — В слушалката се долови шумолене на хартия: — Предписал съм пълна кръвна картина и изследване на тироидната жлеза, но той изобщо не е стигнал до лабораторията… После, след четиримесечна пауза, отново се е появил… Пак сме го пратили на кръвна проба…

— Така ли установявате Алцхаймер? С помощта на кръвна проба?

— Не. Но първата ни работа е да елиминираме другите евентуални причинители на деменция — например сифилис в трета фаза. За БА няма точно определен генетичен тест. Тя се определя след множество продължителни изследвания, но ако е в ранна фаза, диагнозата е изключително трудна…

— Но вие все пак сте му я поставили…

Доктор Файнър помълча малко, после предпазливо отвърна:

— Не. Той престана да идва. Така и не стигнахме до окончателна диагноза. Може би се е уплашил, не е пожелал да чуе присъдата си…

— Но е бил наясно за какво става въпрос, така ли?

— Положително. Поне за част от цялата истина. Не знам… Може би съм допуснал някаква грешка… Гледам, че тук съм си записал нещо… Той е поискал да знае какво ще стане след като установим диагнозата.

— Какво трябва да стане?

— Ами например това, че ако диагнозата се потвърди, аз съм длъжен да докладвам за случая в Районната психиатрична болница. Това се прави при всички случаи на напреднала деменция, защото…

— Разбирам — прекъсна го Сара.

— Тук съм отбелязал и още нещо — продължи докторът. — Той казва, че не иска да е в тежест на никого и ще се самоубие, ако диагнозата се потвърди…

— Казал ли го е?

— Да. Но това е доста трудна материя, знаете… Може би не е поискал да завърши изследванията си именно защото се е страхувал, че при положителен резултат ще трябва да изпълни заканата си…

— В това има логика — съгласи се Сара, после смени посоката на разговора: — Но вие не сте му назначили никакво лечение, нали?

— Не. Защото не стигнахме доникъде с изследванията.

— А помните ли как изглеждаше този човек?

Пауза, последвана от тежка въздишка.

— През последните година-две често забравям дори собственото си име — рече докторът. — Карам на автопилот. Не знам, това може пък да ме направи по-добър лекар…

Сара изпита съчувствие към него.

— Няма да ви бавя още дълго, докторе — рече тя. — Искам да изясня само още един въпрос… Не сте вие този, който му е дал стикер за отказ от медицинска намеса, нали?

— ОМН? Не, не съм. Но това може би означава, че се е самоубил, Евънс. Особено след като е разбрал, че има и рак… А вие казахте, че е бил убит…

— Опитваме се да установим истината, докторе. Един последен въпрос: Вие сте лекар с опит, но преди две години не сте бил в състояние да поставите диагноза Алцхаймер. Възможно ли е през това време болестта да се е развила до степен, в която той вече не е бил в състояние да живее сам?

— Не мога да кажа със сигурност — замислено отвърна Файнър. — Зависи… Ако пристъпите на деменция са периодични, той би могъл да води почти нормален живот, но задължително с чужда помощ… За тази болест лечение няма, състоянието на човека се влошава бавно, но необратимо… Знаете ли, след като се е сдобил по някакъв начин с ОМН, той почти сигурно е искал да сложи край на живота си…

— Прав сте — въздъхна Сара. — Точно това се опитваме да изясним. Благодаря за помощта, докторе. Сега ще ви оставя да поспите…

 

 

Семейството на Харди преживяваше истински ренесанс. Вечеряха заедно, в пълен състав — едно изключително рядко събитие за последните няколко месеца. Предполагаше се, че това се дължи на главата на семейството, успяла да реорганизира работната си програма. На практика обаче реорганизация нямаше — Харди беше работил точно толкова, колкото и във всеки друг ден. Разликата се състоеше единствено в това, че след като приключи, той се прибра у дома. След вечеря се преместиха в дневната, настаниха се на килима с купички топли пуканки пред себе си и започнаха един маратонски турнир по китайска дама.

По-късно, когато Харди влезе в спалнята на децата да ги целуне за лека нощ, те и двете увиха ръце около врата му и отказаха да го пуснат. Когато най-сетне се освободи и влезе в кухнята, жена му стори същото.

— Много им липсваш — прошепна тя. — Имат нужда точно от това, което направи тази вечер. А понякога и аз…

— Знам — притисна я до себе си той. — Ще направя всичко възможно, за да продължим в този дух. Тоест — да се завъртам по-честичко у дома…

— Добра идея — кимна тя и долепи тялото си до неговото. — Дали заспаха?

— Сигурно. Но за всеки случай ще затворим вратата…

 

 

Задрямаха, сгушени един в друг. По телевизията течаха новините. Харди чу името Греъм Русо, но помисли, че може би сънува.

— Знаеше ли за всичко това? — смушка го Франи.

— За какво? — стресна се той и втренчи опулен поглед в екрана.

Наложи се да изтърпят четири реклами, преди на екрана отново да изплува лицето на говорителката.

— „Докато местната полиция отказва коментар относно асистираното самоубийство на Сал Русо преди десет дни и се ограничава с изявлението, че следствието продължава, днес в Сакраменто председателката на дружеството «Хемлок» — една неформална организация, бореща се за правото на доброволна смърт — изненадващо обяви, че Греъм Русо е разговарял с нея броени минути преди да се отправи за апартамента на баща си. Включваме Сакраменто, откъдето предава…“

— Няма ли край, господи! — простена Харди и се изправи в леглото.

На екрана се появи самоуверената физиономия на Барбара Брандт.

— Той беше много развълнуван и разстроен — като всеки човек в подобен момент — заяви тя. — Според мен се нуждаеше от подкрепа, нещо напълно естествено…

Невидимият за камерата репортер попита защо Греъм не е споменал за този епизод.

Брандт направи умна гримаса — като човек, който отдавна е наясно с особеностите на човешката природа и изпитва леко разочарование от тях.

— Говорихме по този въпрос по телефона, миналият уикенд — отвърна тя. — Всъщност, спорихме, при това доста разпалено. Това беше една героична постъпка, за която обществеността трябва да научи. Сал и Греъм Русо са имали достатъчно кураж да я предприемат, но Греъм не желаеше шум. Е, сега вече е късно. Реших да говоря открито в подкрепа на Греъм, той трябва да знае, че не е сам. Законите срещу асистираното самоубийство и евтаназията се нуждаят от спешна промяна! — Немигащите очи се заковаха в камерата: — Греъм, независимо от последиците, ти постъпи правилно!

Харди натисна бутона за отстраняване на звука и изпъшка:

— Господи, не мога да повярвам!

Окончателно разсънена, Франи вдигна глава:

— На какво? На думите на тази жена, или на това, което е станало между тях?

— Не знам… Коя е тя, по дяволите? Никога не съм я чувал! Греъм не ми е споменавал нищо във връзка с нея… — Харди продължаваше да клати глава: — Само едно ще ти кажа, Фран… Която и да е тази личност, тя направо го закопа!