Джон Лескроарт
Право на милосърдие (22)

Двайсет и първа глава

При най-благоприятно стечение на обстоятелствата третият етаж на Съдебната палата приличаше на малка лудница. Пространството около широко отворените врати се изпълваше с тълпи от хора — адвокати, ченгета, съдебни чиновници, евентуални съдебни заседатели, роднини и приятели на обвиняеми и техните жертви, репортери, студенти по право, пенсионери, обикновени зяпачи… Изобщо всякакви хора, които имат реално или въображаемо отношение към системата на правораздаването.

И често тези хора нямаха нужната търпимост един към друг.

За разлика от ремонтираната сграда на Федералния съд, чиито мраморни сводове и арки предизвикваха доверие, а дори и страхопочитание пред величието на закона, боядисаните със зелена блажна боя коридори и покритите в обикновен линолеум подове на Съдебната палата, не предизвикваха абсолютно нищо. Това бе просто една огромно и шумно обществено заведение, в което работеше цяла армия бюрократи, където се сключваха какви ли не сделки и споразумения…

Предстоеше официалното обвинение срещу Греъм и Харди бе забелязан в секундата, в която се появи.

— Ето го, това е той! — разнесоха се гласове зад гърба му.

Репортерите се залепиха за него като мухи на мед, навряха микрофоните си под носа му и започнаха да изстрелват въпросите си в движение, с необходимата доза почтителност. Секунда по-късно се включиха и две портативни телевизионни камери, прожекторите им го заслепиха.

С периферното си зрение обаче успя да забележи някакви плакати зад гърбовете на репортерите. Днес зяпачите бяха много, дори за сграда като Съдебната палата. Шоуто започваше.

— Без коментар, съжалявам. Все още нямам какво да кажа. Моля, направете ми път…

Мина под рамката на металотърсача пред 22-ра зала. Беше временно съоръжение, монтирано специално за неговото дело. Управата очевидно се опасяваше, че някой смахнат може да извърши атентат срещу клиента му — просто за да покаже отрицателното си отношение към асистираното самоубийство.

В самата съдебна зала цареше малко по-добър ред, въпреки че всички места за публиката бяха отдавна заети. Съдията Тимъти Маниън вече беше на мястото си, но очевидно все още не бе открил поредицата от кратки процедури, известни като „редове“ — според компютърните разпечатки. Беше тъмнокос и младолик човек, с когото Харди бе удрял по чашка-две докато и двамата бяха помощници в областната прокуратура.

Тръгна по централната пътека, хвърли един поглед към ограденото с парапет място за обвиняемите и изпусна кратка въздишка на облекчение. Все още не бяха довели Греъм. Банката на адвокатите беше пълна с народ, зад нея бяха подредени и десетина допълнителни столове. Харди се отпусна на един от тях, редом с някакъв познат по лице юрист, с когото редовно се засичаха в съда.

— За вас ли е цялата тази суматоха? — попита човекът.

Харди кимна, а онзи му тикна визитната си картичка.

— В случай че имате нужда от петиции, допълнителни проверки и всичко останало — рече. — Аз съм изцяло на ваше разположение…

Макара да си даваше сметка, че това си е част от бизнеса, Харди винаги се отнасяше с подозрение към подобни предложения. Хвърли един поглед на картичката, после я прибра в джоба си и кимна:

— Благодаря, ще ви имам предвид.

Най-сетне получи възможност да се поогледа. От четири години насам не беше влизал във върховен съд, но не забеляза почти никакви промени. Залата беше мрачна, без прозорци и с висок таван. Галерията бе отделена от нисък дървен парапет, в нея имаше места за около сто и двайсет човека. Тесни и неудобни места, с цяла редица свързани помежду си твърди столове, като в някогашните театри. Имаше и място за правостоящи, което можеше да побере още четирийсет-петдесет души.

Присъстваха доста познати лица. На втория ред седеше самата Шарън Прат. В ъгъла на бокса за съдебните заседатели разговаряха Гил Соума и Арт Драйсдейл. Очите на Харди напразно потърсиха Дийн Пауъл. Явно главният прокурор бе оставил делото в ръцете на заместниците си.

После чукчето на съдията въдвори тишина и всички се извърнаха към банката.

 

 

Вратата, през която влизаха обвиняемите, се намираше зад гърба на съдията, малко вляво. Греъм Русо беше повикан четвърти по ред.

Приглушените гласове в залата видимо се усилиха, но съдията Маниън ги укроти само с поглед. Харди стана и тръгна да пресрещне клиента си в средата на залата, непосредствено преди подиума.

Нощта зад решетките се беше отразила неблагоприятно на Греъм. Оранжевият затворнически комбинезон подчертаваше още повече бледостта на умореното му лице. Но когато Харди го попита как се чувства, той отвърна добре. После се приведе към банката на обвинението и прошепна:

— Здрасти, Гил.

Соума вдигна глава. Греъм му се усмихна, пусна ръката си между двете банки така, че да не се вижда нито от съдията, нито от публиката, после му показа среден пръст. Харди светкавично покри десницата му, но вече беше късно.

— Ваша Светлост — скочи на крака Соума. — Обвиняемият ми направи неприличен жест!

— Чак пък толкова — прошепна Греъм.

— Млъквай! — заповяда му Харди. Не знаеше какво иска да постигне с оплакването си Соума, но в замяна на това добре познаваше Маниън и беше сигурен, че той няма да позволи никакви своеволия.

Съдията вдигна поглед от документите, които подреждаше пред себе си и простичко рече:

— Господин Харди, моля ви да държите клиента си под контрол. Не желая никакви разпри, ясно ли е? Намирате се в съд!

— Ясно, Ваша Светлост — кимна Харди, след което внезапно реши да рискува: — Но бих желал да се отбележи в протокола, че господин Соума положително реагира погрешно.

Съдията очевидно нямаше намерение да позволи никакви дребнави спорове, които биха забавили процедурите.

— Приема се — кимна той.

С непроницаемо изражение на лицето Харди хвърли кос поглед към Соума. Беше сигурен, че посланието му е прието. От този момент нататък ще се следи всяка дума, изказана в тази зала. Всички номера на Соума, включително и най-дребните, ще получат съответният отговор. Така е по-добре — нека прокурорчето знае, че му предстои тежка битка и всеки момент може да получи ритник в задника. Това вероятно ще го изнерви, а дори и изплаши. Харди все пак беше успял да го извади от равновесие.

Но това е един момент, който идва и отминава. Всички присъстващи в залата знаеха това. Както знаеха и какво ще последва. Съдията вдигна глава и заби очи в лицето на Греъм, в залата настъпи мъртва тишина.

— Греъм Русо, вие сте обвинен в престъпление…

Макар и формално, това встъпление винаги впечатляваше галерията за публиката. Зад гърба на Харди се усети леко раздвижване. Маниън отправи заплашителен поглед към залата, но този път той нямаше необходимия ефект. Част от зрителите започнаха да се бутат напред, по-близо до парапета, разнесоха се гневни викове:

— Това не е престъпление!

— Човекът не е сторил нищо лошо!

— Сал Русо е имал право да умре!

Чукчето се стовари върху банката. Съдията изчака да настъпи тишина, после повиши глас, за да бъде чут добре в цялата зала. Тонът му обаче беше сравнително мек:

— Зная, че много от вас са си направили труда да присъстват в тази зала днес именно заради делото Русо. Но това съвсем не означава, че ще позволя подобно поведение. Много моля никой да не прекъсва процедурата, в противен случай ще бъда принуден да прибягна до отстраняване от залата! Ясен ли съм?

Очевидно беше.

— Господин Русо — продължи след кратка пауза съдията: — Вие сте обвинен по алинея 187 от Наказателния кодекс, за това че на 9 май 1998 година в град Сан Франциско, община Сан Франциско, щат Калифорния, сте извършили убийството на Салваторе Русо, което… — Замълча за миг, сякаш се замисли върху тежестта на думите, които предстоеше да каже, после продължи: — … което сте замислили предварително и сте осъществили жестоко и хладнокръвно!

Маниън замълча и направи знак на съдебния служител да прочете официалното обвинение, внесено от прокуратурата: предумишлено убийство с цел грабеж. Когато четенето приключи той се извърна към Греъм и попита:

— Признавате ли се за виновен, господин Русо?

— Не, Ваша Светлост — веднага отвърна Греъм.

— Добре — не прояви изненада Маниън и сведе поглед към компютърната разпечатка пред себе си. — В случая става въпрос за престъпление при утежняващи вината обстоятелства и законът не предвижда освобождаване под гаранция. Имате ли да кажете нещо, господин Харди?

— Да, Ваша Светлост — изправи се Харди. — Обвинението няма никакви причини да приложи формулировката „престъпление при утежняващи вината обстоятелства“. Клиентът ми трябва да получи право на освобождаване под гаранция. Напомням, че вчера той доброволно се е предал на властите и…

— След като се укриваше в продължение на четири дни! — скочи Соума.

— Напуснал е града преди да научи, че срещу него е повдигнато обвинение — обърна се да го погледне Харди.

— Той твърди така!

Чукчето се стовари върху банката, но Маниън все още не беше ядосан. Понякога подобни нарушения на съдебния правилник са приятно разнообразие за съдията, на когото предстоят осем монотонни часа еднакви по форма процедури. Но той все пак не искаше да изпуска контрол върху ситуацията.

— Господа, всички реплики трябва да са насочени към мен — напомни им Маниън. — Такива са правилата.

Харди се извини, а Соума седна на мястото си. Драйсдейл сложи ръка на рамото му и му прошепна да има търпение.

— Продължавайте, господин Харди.

— Ваша Светлост, господин Русо ще предаде паспорта си на властите, за да няма съмнения, че може да се укрие. Както вече посочих, вчера той се завърна в града след няколко дни отсъствие и веднага се предаде.

Маниън даде вид, че обмисля думите му, после вдигна глава.

— Но законът изрично сочи, че освобождаването под гаранция не се прилага при обвинение в убийство при утежняващи вината обстоятелства — възрази той.

— Давам си ясна сметка за това, Ваша Светлост — кимна Харди, хвърли един поглед към Греъм и зачака. Дори не се беше надявал, че искането му за гаранция ще бъде обсъждано. Дали пък този Маниън не се е абонирал за „Тайм“?

Паузата се проточи, хората в залата зашумяха.

Изтече още една минута, после съдията покани обвинението и защитата при себе си. Харди стигна до банката пръв и с изненада установи, че редом с него се изправя Драйсдейл, а Соума е останал на мястото си.

— Момчето е малко възбудено, господин съдия — рече Драйсдейл.

— Няма проблеми, Арт — кимна Маниън. — Проблеми има с искането за гаранция.

— Няма как да стане — рече с нещо като съчувствие Драйсдейл. — Такъв е законът.

— Познавам закона — отвърна Маниън. — Но господин Харди вероятно е прав като казва, че няма опасност обвиняемият да се укрие.

Драйсдейл очевидно започна да се притеснява.

— При утежняващи вината обстоятелства не се предвижда гаранция, Ваша Светлост — повтори той.

— Но вие приемате, че обвиняемият не представлява заплаха за обществото, нали?

— Не можем да бъдем сигурни в това…

Маниън започна да губи търпение.

— Въпреки всичко, от обществена гледна точка нямаме причини да откажем освобождаване под гаранция на господин Греъм. Той не представлява опасност за никого и няма да се укрие!

Този път Драйсдейл дори не направи опит да отговори и Маниън очевидно реши да му помогне да излезе от неудобното положение.

— Дали обвинението няма да се откаже от утежняващите вината обстоятелства? — подхвърли той. Законът допускаше освобождаване под гаранция при убийство без такива обстоятелства, а за Драйсдейл беше достатъчно да свали тази клауза без да променя основното обвинение, която си оставаше убийство. Но той въздъхна и поклати глава:

— Не мога да сторя това, Ваша Светлост.

— Казано с други думи, вашата институция ме принуждава да откажа освобождаване под гаранция на господин Русо само защото имате това право? Да вярвам ли на ушите си? — Съдията отвратено поклати глава: — Ще ви помоля за една услуга, Арт… Предайте на Дийн Пауъл, когато го видите, че хора като него ме карат да се чувствам горд, че съм американец! Ще го сторите, нали?

После се извърна към Харди и със съчувствена усмивка добави:

— Съжалявам, Диз, но освобождаването под гаранция се отхвърля…

 

 

Харди не беше планирал да обядва със семейство Тейлър, намеренията му бяха да отскочи до Лу Гърка за нещо на крак. Но процедурата по официалното обвинение започна по-късно от предвиденото, пледоарията му отне почти час, плюс още двайсет минути за насрочване начална дата на процеса — точно след три месеца. Останалото време до обед прекара в компанията на Греъм, с когото трябваше да уточни редица практически въпроси.

Съдебният пристав се появи с добрата новина, че шерифът е решил (без съмнение по настояване на съдията Маниън) да премести Греъм в „адек“ — административната единична килия, която обикновено се използва за предпазване на даден затворник от враждебното отношение на другите в общата килия. Но в случая не става въпрос за враждебно отношение, а за любезност, даде си сметка Харди.

В крайна сметка се озова в коридора пред 22-ра зала едва след дванайсет. Хелън и Лелънд седяха на една от дървените пейки неподвижни като статуи. До тях някакво съвсем младичко момиче с латиноамерикански черти кърмеше бебето си. Посрещнаха го на крака и се запознаха, след което Лелънд, вероятно по навик, предложи да обядват заедно. В офиса му на Маркет стрийт, където има удобна трапезария и личен готвач. Трябва само да се настанят в лимузината му и да тръгнат натам…

 

 

Помещението не беше голямо, но обзаведено с вкус. Паркетът беше излъскан до блясък, върху античния бюфет бяха поставени красиви вази със свежи ириси и гладиоли, копринените тапети имаха успокояващ бледозелен цвят.

Харди бе настанен в невероятно удобен тапициран стол с облегалки за лактите, от мястото му се разкриваше прекрасна гледка към североизточната част на залива с Алкатраз и Ейнжел Айланд. Приборите върху ослепително бялата ленена покривка бяха от сребро, порцелан и кристал.

Цялата обстановка излъчваше скрита заплаха, на посетителя тук просто трябваше да бъде показано кой държи юздите на властта.

Лелънд Тейлър беше от хората, които живеят в абсолютна хармония със себе си. Очевидно беше наясно с това кой е той, какво иска и как да го получи, не се тревожеше как ще го възприемат другите. Човек очевидно се ражда с подобно самочувствие, рече си Харди. А когато то е подплатено и от богатство, такива хора са непоклатими като природен феномен. Времето на Тейлър беше по-ценно от това на Харди, мнението му — по-тежко. Адвокатът на доведения му син не беше нищо повече от помощен персонал — от слуга, който е длъжен да помага за осъществяване на намеренията му.

Едно от неписаните правила в тази стая явно беше да се подхване някакъв незначителен разговор като увертюра към основната тема. В продължение на двайсетина минути тази роля бе поверена на домакинята — госпожа Хелън Тейлър. Тя се справяше наистина добре, но когато най-сетне преминаха върху същността на това, за което се бяха събрали, Харди изпита облекчение.

— Съпругата ми със задоволство научи, че досега нямате загубено дело — обяви със стържещия си глас Лелънд.

Харди се облегна назад.

— Бил съм защитник едва по две дела за убийство — уточни той и скромно добави: — Предполагам, че съм имал късмет…

— Да се надяваме, че не е било само късмет — отговори със сух смях домакинът. — Поведението ви в съдебната зала излъчваше сигурност, особено когато настоявахте за освобождаване под гаранция. Чух, че съдията ви бил приятел. Това е в наша изгода, нали?

Харди бе принуден да разясни основните механизми на системата. Департамент 22 на съда обработва всички чакащи официално обвинение дела. Там се насрочва датата на тяхното разглеждане — от съдиите, които са дежурни на същата дата. Поради важността си тяхното дело е насрочено за дата, която е в строго съответствие със законните срокове — точно три месеца след обвинението. То ще се гледа от 27-и съдебен състав с председател съдията Джордан Солтър. Срокът е достатъчен както за него, така и за страните по делото, всички имат възможност да се подготвят за сериозната битка.

Според Харди изборът на Солтър — републиканец и близък приятел на Дийн Пауъл, не можеше да се смята благоприятен за тях.

— Познаваме ли го? — попита Тейлър и докосна ръката на жена си.

Хелън елегантно поклати глава. Всичките й жестове бяха изтънчени и елегантни. Изключително привлекателна жена, рече си Харди. Жена, която е твърде далеч от представата за съпруга на човек като Сал Русо. Тук не ставаше въпрос за красота, а по-скоро за стил. Той никога не си беше представял, че майката на Греъм може да бъде грозна. Жената насреща му подхождаше идеално на съпруга си — любезна, грациозна и неискрена.

— Изборът на съдията е безспорно важен фактор, който може да влияе върху хода на делото — рече той. — Но за наше щастие в обвинението срещу Греъм има доста празноти.

На това изявление не бе откликнато веднага, въпреки че домакините си размениха погледи, пълни с неизвестни послания. Първа проговори Хелън.

— А вие как мислите, господин Харди? — изгледа го тя. — Дали Греъм наистина го е сторил?

— Да убие Сал за парите му? Не, не го е сторил.

— Това е абсурд — обади се Лелънд. — Той би могъл да поиска от нас толкова пари, колкото са му необходими.

— Което никога не би направил, разбира се — вметна Хелън. — Страхувам се, че Греъм не е от хората, които обичат да се чувстват задължени на когото и да било. Това е много благородно, но аз все пак съм му майка. Ние с Лелънд сме обсъждали този въпрос и сме единодушни, че сумите, които бихме отпуснали на Греъм не могат да бъдат смятани за заем.

— Но фактът остава, нали? — погледна я Харди. — На него не му е било удобно да си поиска… — Внушението беше повече от прозрачно: никой не настоява за погасяване на дълговете, от блудния син се изискват по-други неща. Много неща, от най-различен характер, включително и начин на поведение. Но доколкото Харди познаваше Греъм, той съвсем не беше от хората, които позволяват да бъдат обвързани.

— Ние му помогнахме да завърши юридическия факултет — поясни Лелънд. От цялата му фигура личеше, че не би споменавал подобна дреболия, ако това не беше наложително. — За съжаление имам чувството, че тези пари са били похарчени напразно… Но както и да е… — Пренебрежителна усмивка, последвана от преплитане на пръстите: — Сега не е времето да говорим за тези неща. Ние с Хелън просто се питаме как възнамерява да ви плати Греъм… Предполагам, че не сте поел защитата му само от добри чувства, нали?

— Не, разбира се — усмихна се в отговор Харди. — Греъм ми плаща, но не мисля, че е уместно да говорим за това без неговото съгласие…

— Разбира се — енергично кимна Лелънд. — Не бих си позволил подобно нещо.

На вратата дискретно се почука, после в трапезарията се появи келнер. В ръцете си държеше голяма сребърна купа с прозрачно и тъмно на вид консуме, което ловко разсипа по чиниите.

Лелънд го изчака да излезе и едва тогава опита супата. Не направи никакъв коментар, вероятно защото беше наистина превъзходна: тъмна и гъста, с отлично балансирани съставки. Най-добрата супа, която е опитвал в живота си, призна на глас Харди.

— Благодаря — кимна на комплимента Лелънд. — Наистина не е лоша… — От лекото свиване на раменете му се долови въпроса „Че каква друга може да бъде?“. След това се върна на темата Греъм — точно там, откъдето я бяха прекъснали — темата за парите: — Хелън би желала… Всъщност ние бихме желали да помогнем финансово…

— Не зная дали… — започна Харди, но домакинът му попречи да продължи.

— Позволих си да взема мнението на нашите юристи в банката, според което затруднения от етически характер не би трябвало да има — вдигна ръка той. — Доколкото ги разбирам, вие сте свободен да приемете заплащане от всякакви източници, стига да е ясно, че Греъм е ваш клиент и вие защитавате неговите, а не нашите интереси. Вярно ли е това?

— Не всеки ден ми се случва да отговарям на подобни въпроси — засмя се Харди. — Но това, което казахте, звучи съвсем справедливо. За всеки случай ще проверя как стоят нещата и ще ви уведомя. Освен това бих искал да поговоря по този въпрос и с Греъм.

Този път Хелън беше тази, която докосна ръката на съпруга си. Явно това беше някакъв таен код, който предшества поредната атака.

— Точно това искаме и ние — рече тя. — Нали, Лелънд?

— Разбира се. — Пауза. — Естествено…

Харди изпита чувството, че Лелънд Тейлър не е от хората, които често казват „разбира се“. Но може би грешеше, може би му влияеше особената обстановка в този дом.

— Много добре — кимна Хелън. — А сега, господин Харди, бихме искали да чуем как възнамерявате да процедирате…

— Логично — кимна Харди. — Страхувам се обаче, че е твърде рано. Още не съм запознат в детайли с уликите и доказателствата, а това означава, че казаното от мен тук и сега може би ще претърпи промяна…

— Това можем да го разберем — кимна Лелънд. Вече работеха като напълно синхронизиран екип. — Но планът ви едва ли ще бъде много далеч от изтъкване здравословното състояние на Сал и близостта му с Греъм, особено през последните дни от живота му, нали? Виждам, че поклащате глава. Не сте ли съгласен?

— На практика аз съм съгласен, но Греъм не е — отвърна Харди.

— Какво искате да кажете? — втренчено го погледна Хелън.

— Той твърди, че не е бил там и няма нищо общо със смъртта на Сал.

Келнерът отново се появи. Прибра купата и супените чинии, след което постави пред всеки от тях по едно малко произведение на изкуството, състоящо се от печени на жар миди, тънки като бебешка косица спагети и цветчета от zucchini^[1]. В средата на масата кацна кристална купа с оранжев сос, чашите бяха напълнени с искрящо шардоне „Кистлер“ — специален резерв.

Харди изпита чувството, че още при първата хапка ще се задави, но за Лелънд всичко това очевидно беше нещо съвсем обикновено. Той отново изчака излизането на келнера и поднови разговора оттам, откъдето го бяха прекъснали:

— Но нима това не е най-добрата защита на Греъм? — попита. — Че това, което е извършил, не е било нищо друго, освен акт на състрадание?

— Би могло да бъде, сър — отвърна Харди. — Но още миналата седмица Греъм отказа да се признае за виновен в подобно нещо. А това означава, че от юридическа гледна точка продължава да става въпрос за убийство.

— Страхувам се, че той никога вече няма да практикува право — обади се Хелън.

— Това е вярно — кимна Харди. — И той го знае.

— Но, Хелън, професията на юрист никога не го е привличала особено — вметна Лелънд.

Това би трябвало да предизвика някаква реакция от страната на майката и Харди търпеливо изчака. Проговори едва след като се увери, че реакция няма да има:

— Проблемът е там, че съществуват известни… как да кажа, известни пропуски… В смисъл че вероятността някой друг да е бил там не е напълно изключена. Сал може би наистина е бил убит…

— Но не от Греъм — заяви с категоричен тон Хелън.

— За съжаление именно Греъм ще бъде съден за това.

— Чакайте малко — вдигна ръка Лелънд. — Господин Харди, това, което чувам, ми звучи твърде противоречиво. Вие вярвате ли, че Греъм е убил баща си, или не?

Харди се замисли, после поклати глава:

— Според мен не го е направил.

— Дори от състрадание?

— Точно така.

— Но за какво тогава е цялата тази шумотевица в пресата? — избухна за секунда Хелън, след което веднага се овладя.

Лелънд обаче държеше здраво нишката на разговора.

— Означава ли това, че подозирате друг извършител? — извърна се към Харди той.

Харди поклати глава и посегна към чашата вино. Една глътка през деня едва ли щеше до го убие, освен това му трябваха и две-три секунди в повече за размисъл.

— Според мен не бива да изключваме версията за самоубийство — промърмори той. — Това не е сторил дори съдебният лекар… Бих могъл да тръгна и по тази писта.

— Ясно — кимна Лелънд, поднесе вилицата към устата си, после вдигна глава: — А какво ще стане, ако вие пледирате за асистирано самоубийство и съдебните заседатели приемат тази теза?

— Греъм не ми позволява подобна линия.

— Да речем, че се съгласи…

— Никой не е в състояние да предвиди решението на съдебните заседатели — поклати глава Харди.

— Не искам подобно нещо от вас, а просто питам. Какъв ще бъде резултатът ако журито стигне до заключение, че Греъм е помогнал на Сал да се самоубие, воден от състрадание?

Въпросът беше добър и разкриваше доста привлекателни за всеки адвокат вероятности. По тази причина Харди му отдели необходимото време за размисъл.

— Технически погледнато, това е невъзможно — предпазливо отговори той, опитвайки се да бъде максимално точен. — Всеки състав от съдебни заседатели, който се придържа към закона, трябва да издаде присъда за убийство.

— Трябва? — сбърчи нос Хелън.

Харди кимна.

— Но тук има и една малка подробност — делото ще се гледа в Сан Франциско. А това означава, че нищо не се знае. Възможно е дори съдия като Солтър да не инструктира своите заседатели в духа на обвинението. А самите съдебни заседатели могат да стигнат до абсолютно всякакво решение, всичко зависи как и накъде ги води защитата…

— Могат ли да решат, че става въпрос за асистирано самоубийство?

— Разбира се.

— Искате да кажете, че могат да го обявят за невинен? — погледна го с леко недоверие Хелън.

— Точно така.

— Значи това трябва да бъде вашата линия — заключи Лелънд.

— Не е толкова просто — предпазливо възрази Харди. — Обвинението ще направи всичко възможно да внуши на съдебните заседатели, че онзи, който помага на жертвата да сложи край на живота си, продължава да носи отговорност като убиец. И в този смисъл ще има пълната подкрепа на съдията…

— Може би пък няма да я има — възрази Хелън, която очевидно не желаеше да се примири.

Харди нямаше желание да й дава прекалено големи надежди и поклати глава:

— Най-вероятно ще я има. Но не виждам смисъл да обсъждаме подобен ход на събитията, тъй като Греъм няма да ми позволи защита от такъв характер…

— Всъщност, какви са вашите задължения? — изви вежди Лелънд. — Да се съобразявате с желанията на клиента си, или да го отървете от затвора?

Това също е един много добър въпрос, рече си Харди.

 

 

Стигнаха до десерта — крем с пресни боровинки и кафе.

Харди остави чашата си на масата и вдигна глава:

— Е, добре… Сега, ако нямате нищо против, аз също искам да ви задам един-два въпроса… — Домакините едновременно се извърнаха към него. — През последните два месеца Сал на три пъти е проникнал насилствено в този дом, нали така? Защо не направихте официално оплакване срещу него?

Двойката осъществи поредния безмълвен контакт, отговорът дойде от страна на Хелън:

— Решихме, че той има нужда от помощ и се свързахме със социалните служби. Те бяха взели някакви мерки когато Сал… умря.

— Но тези посещения са ви били неприятни, нали?

— За Хелън бяха доста травматични — пое инициативата Лелънд. — Решихме, че е най-добре да оставим проблема в ръцете на властите. Вероятно ще разберете нежеланието ни отново да се занимаваме със Сал, тъй като Хелън вече се беше напатила от него…

Без да отделя очи от лицето на съпругата, Харди попита:

— Не се ли безпокояхте, че това може да се случи отново?

— Бях убедена, че Сал няма да ми стори зло. Това беше една тъжна, много тъжна история. Изглеждаше толкова объркан! — Харди бързо съобрази, че на практика Хелън не отговори на зададения въпрос, но нямаше какво да стори. Едва ли би допуснал подобно нещо при разпит на свидетел, но тук нещата не стояха така. Замълча и я остави да продължи: — Той май наистина си мислеше, че продължава да живее с мен в Имението…

— Имението?

— Нашият дом — поясни с леко смутена усмивка тя.

— Толкова ли беше напреднала болестта му? Имам предвид Алцхаймера…

— Не зная нищо за тази болест — отвърна тя. — Не изглеждаше като болен човек, просто не осъзнаваше къде се намира, къде му е мястото. Изпитвах съжаление към него…

— Аз пък не — намеси се Лелънд. — Исках да го арестуват, защото… Всичко е наред, Хелън, можем да споделим това… Защото бях убеден, че Сал представлява сериозна опасност за съпругата ми.

— Доколкото ми е известно, Джордж е бил напълно съгласен с вас, нали? — подхвърли Харди.

Въпросът ги завари неподготвени, тайнственият код помежду им изведнъж престана да действа. В крайна сметка инициативата пое Лелънд, който отпи глътка кафе, докосна устните си със салфетката и каза:

— Тук Джордж няма нищо общо. Но отговорът на въпроса ви е да. Кой нормален син ще позволи майка му да бъде тормозена от един баща, който ги е зарязал преди години? Всичко това обаче не се отнася за семейство Тейлър. Тук става въпрос за Греъм, а не за Джордж.

Келнерът се появи сякаш по команда, може би повикан от скрит някъде звънец.

— Часът е два, сър — обяви той.

Лелънд хвърли поглед на часовника си и направи гримаса.

— Трябва да бягам, предстоят ми преговори за кредити на една петролодобивна компания. Господин Харди, очаквам да се свържете с нас след като разговаряте с Греъм… Много добре. Хелън? — протегна ръка и помогна на жена си да стане. Обядът беше приключил.