Джон Лескроарт
Право на милосърдие (37)

Трийсет и шеста глава

Цялата фамилия бе хвърлена в приготовлението на чили, питки с подправки и тортилас. Пико и Анджела Моралес дойдоха на гости с трите си деца. Всички се храниха на една маса — и възрастните, и децата…

Никой не говореше на юридически теми.

Децата си легнаха малко преди осем и половина, всичките пет натръшкани едно до друго на пода в стаята на Ребека. Три часа по-късно Пико и Анджела събудиха своя отбор, за да го прибират у дома, а Харди и Франи все още разполагаха с известно количество енергия, което използваха пълноценно.

Тази сутрин той приключи шесткилометровия си крос почти успешно. По стандартите на Калифорния времето беше доста студено — синоптиците предвиждаха максимална температура от около десет градуса. По тази причина Харди се навря в малкото складче под стълбището и внесе в хола наръч дърва. Докато Франи пържеше хлебчета, той се зае да почиства риболовното си сакче.

Времето за домашни задължения изтече неусетно, в кантората се появи чак към обяд. Сред посланията на телефонния секретар фигурираше и обаждане на един от докторите, помогнали на пациентите си да преминат в отвъдното.

Харди надушваше вълнуващи събития. Вчера бе забравил да върне ключа от катинара на склада. Използва това като предлог да се появи в Съдебната палата.

Вратата на Глицки беше отворена. Седнал зад бюрото, лейтенантът изглеждаше потънал до гуша в писмена работа. Харди влезе. В едната му ръка се поклащаше вечното куфарче, а в другата крепеше чаша горещ чай. Лейтенантът се облегна назад и великодушно прие подаръка. Не бяха се виждали от деня на присъдата, когато слуховете за Сара и Греъм все още не бяха стигнали до ушите на Глицки. Сега, естествено, не беше така.

Ейб предпазливо отпи от горещата течност.

— Защо не затвориш вратата? — попита приятелски той. — Господи, обичам този звук! — Изчака за момент, сякаш да се наслади на изолацията, после отпи още една глътка: — Предполагам, че не си знаел нищичко за отношенията между Евънс и твоя клиент…

— Какви отношения? — запази самообладание Харди.

Глицки размести бумагите по бюрото си.

— Вероятно си помислил, че ако знаех за тях, аз едва ли бих приел сериозно професионалното й мнение по отношение на вината му. И сигурно нямаше да й дам благословията си да разследва невинни граждани…

— Джордж едва ли може да се нарече невинен гражданин — възрази Харди. — Освен това Греъм е невинен и журито го потвърди…

Лейтенантът отпи още няколко глътки, после поклати глава:

— Тя беше добро ченге и заслужено получи мястото тук. Но някак си не върви да си лягаш със заподозрените…

— Лично аз още не съм го правил, но иначе си прав.

Глицки бавно кимна. Нямаше смисъл да задълбава повече. Харди нямаше никаква вина за това, което беше станало между Евънс и Греъм Русо. Но не можеше да преглътне факта, че приятелят му сигурно, не — положително, е знаел в продължение на месеци, а не беше му казал нито дума!

После бавно осъзна, че и той самият има вина за това. Не Харди, а той беше прекъснал контактите, които поддържаха с години… Отпи от чашата, намести се на стола и вдигна глава:

— А на какво дължа настоящата ти визита?

— Мислех, че няма да ми зададеш този въпрос.

— Изненада — въздъхна Глицки. — Едно от основните оръжия на ченгетата.

— Чакай, това ми напомни нещо… Чук, чук!

— О, не — поклати глава Глицки.

— Моля те! Само веднъж, хайде… Чук, чук!

Глицки продължаваше да се колебае. Но човек трудно може да се отърве от Харди. Ще седи насреща ти с овча усмивка и ще повтаря своето „чук, чук“ докато не получи своето.

— Исусе! — предаде се с ръмжене лейтенантът. — Добре де, кой е там?

— Една крава, която винаги прекъсва заетите ченгета!

— Каква крава, по…

— Му-у-у!

Победата на защитата беше огромна, тъй като Глицки пусна една едва доловима усмивка и поклати глава:

— Това беше добре. Виждам, че отново играеш с децата си… Как са те? Някой ден трябва да доведа Орел…

Децата наистина му доставяха радост, особено сега — след края на процеса и отминалата суматоха около началото на учебната година. Предишната вечер беше типичен случай в това отношение — Винсънт отново пожела баща му да го сложи да си легне и баща му — Господи, какво чудо! — отново си беше у дома навреме за тази процедура. Това доставяше удоволствие и на двамата, но Ребека си оставаше фаворитката му…

— Когато пожелаеш — кимна Харди. — Те много си падат по Орел… А сега нека ти кажа на какво дължиш това официално посещение. — Придърпа куфарчето върху коленето си и щракна ключалките. Отваряше го за пръв път от вчера следобед насам, когато се раздели с Греъм и Сара на паркинга.

И не можа да сдържи усмивката си. Онзи проклетник Греъм, неизвестно как, бе успял да пъхне вътре стария войнишки колан на Сал.

— Какво става? — приведе се напред Глицки. Очевидно не можеше да го приеме такъв — ухилен до уши.

— Това беше сред вещите в сейфа на Сал — показа му колана Харди.

— Какво е то?

— А на теб на какво ти прилича, Ейб? Колан, обикновен колан…

— Който е бил в сейфа на Сал Русо?

Харди кимна.

— Открихме го сред веществените доказателства вчера.

— А как се е озовал в твоето куфарче?

— Няма да повярваш колко неща се събират в него — избягна прекия отговор Харди.

Глицки протегна ръка и той се надигна да му подаде колана.

— Искаш ли го? Може би ще ти стане…

— Какво доказателство може да представлява този колан? — попита без да се усмихне Глицки.

— Никакво. Изобщо не сме го използвали.

— Но си го проверил, нали?

Харди наклони глава. Интересът на Глицки го накара да изпита любопитство.

— Естествено. Преди да бъдат оборудвани с токи и всичко останало, тези колани се наричат кожи. Това тук е именно кожа. Няма никаква щампа, освен това Е-2 на обратната страна. Никой не успя да ми обясни какво точно означава то — дори Фрийман, който знае всичко. Стигнахме до заключението, че Сал се е сдобил с кожата и е очаквал някой приятел да му направи колан, но това просто не е станало…

Глицки го гледаше втренчено. Белегът на устните му беше побелял — сигурен знак за напрежение.

— Май зная какво означава Е-2 — промълви той. — Виждал съм тази щампа върху оборудването на участъка в Норт Бийч… За двойката не съм много сигурен, но зная, че на всичко удрят по едно Е… Точно като това тук.

— Имаш предвид полицейския участък в Норт Бийч?

— Не — поклати глава Глицки. — Имам предвид пожарната…

 

 

Ако се тегли една права линия между Съдебната палата и кантората на Харди на Сътър стрийт, тя непременно ще пресече административната сграда на Противопожарна защита, намираща се на авеню Голдън Гейт. Скочил в първото свободно такси, Харди бе обзет от натрапчивата мисъл, че същата права линия пресича както покоите на Марио Джиоти във Федералния съд, така и апартамента на Сал Русо.

Напълно въображаема, тази линия бе убягнала от вниманието му до този момент и това беше съвсем естествено. Но сега не можеше да се отърве от усещането, че именно тя е оста, около която се върти цялата загадка на случая Русо.

Времето незабелязано отлетя, стана късно. Най-сетне върнал ключа на склада, той се забави няколко минути с колегите, които го спряха пред сградата на Районния съд с желанието да обсъдят отминалото дело на чашка. Отказа чашката и в крайна сметка успя да се измъкне, но веднага след това се натъкна на Джеф Елиът, който тъкмо излизаше от стаята за репортери на третия етаж и това му струваше още четирийсет минути. Направи опит да сложи капак върху мислите, които го вълнуваха. Вероятно защото си даваше съвсем ясна сметка, че не бива да ги споделя с никого, особено пък с репортери, ако не е сигурен докъде ще го отведе това.

И тъй, вече наближаваше пет. С облекчение установи, че все пак е успял да се включи в работното време на пожарната администрация.

Острите върхове на Туин Пийкс бяха огрени от ярки слънчеви лъчи, но въздухът продължаваше да е студен. Появилият се вчера следобед хаплив ветрец бе набрал сила и днес вече нищо не напомняше за последните дни на циганското лято.

Забързано подаде някакви банкноти на шофьора, грабна куфарчето и затича нагоре по стъпалата, вземайки ги по две наведнъж.

Дясната стена на входния вестибюл отразяваше слънцето с режещ очите блясък. Сложил ръка на челото си, Харди спря да се ориентира. Канцеларията, която му трябваше, се оказа на противоположната страна.

Тук цареше отлична организация, особено ако се вземе предвид факта, че става въпрос за една от общинските служби в града. Видяла го да се насочва към гишетата, една млада чернокожа жена в спретната униформа излезе иззад малкото си бюро и попита с какво може да му помогне.

— Може да ви се стори странно, но бих искал да идентифицирате една вещ — рече той, извади колана и го сложи на гишето.

Жената го взе, завъртя го между пръстите си и веднага откри щампованото Е-2.

— Това е каиш за прикрепване на маркучи или стълби — каза уверено тя, сякаш всеки ден се сблъскваше с подобни вещи. А може би наистина беше така. — Такива каиши използваме при оборудването на пожарните коли. Този тук носи печата на районната противопожарна служба в Норт Бийч. Откъде го взехте?

— Даде ми го един приятел — отвърна небрежно Харди. — Помислих, че мога да го използвам като колан…

— Тази антика? — засмя се жената. — Първо трябва да го срежете на две, а после да го полирате и поръбите…

Това беше вторият намек на Глицки, но Харди едва сега разбра какво е имал предвид. „Коланът“ беше прекалено голям както за Греъм, така и за самия него. Да не говорим за Сал, който е бил едно дребно, съсухрено старче. Защо беше решил, че това непременно е колан, при това използван от Сал?

Жената продължаваше да го върти в ръцете си, после го изпъна няколко пъти.

— Освен това е дебел и трудно се огъва — установи тя. — Приятелят ви трябва да го е имал от доста време. Каза ли ви откъде го е взел?

— Май го е намерил в близост до някакъв потушен пожар — отвърна Харди. — И забравил да го предаде на когото трябва…

Младата жена го погледна с усмивка, явно решила, че този „приятел“ е самият Харди, който най-сетне се е почувствал гузен за отмъкнатата вещ.

— Според мен колегите от Норт Бийч едва ли ще го ползват вече — рече тя. — Задръжте си го напълно спокойно. А ако искате, можем да го изхвърлим още сега. От него едва ли ще стане хубав колан…

— Ще му го върна — рече Харди. — Може би му е някакъв спомен…

— Може би — съгласи се жената, подаде му парчето кожа, но в очите й остана съмнението. — Това ли беше всичко?

— Мисля, че да… Между другото, дали колегите ви в Норт Бийч ще си спомнят къде са го загубили? Или пък кога?

— Не зная, трябва да ги попитате. Може би имат списък на изгубения инвентар. Районните ни служби имат различни вътрешни правила. Но за този каиш едва ли ще научите нещо конкретно, тъй като е доста стар…

Харди нави дългата ивица кожа и я пусна обратно в куфарчето.

— Сигурно — кимна той, просто защото не знаеше какво друго да каже. — Благодаря ви, много ми помогнахте…

Прекоси обратно фоайето, започна да се спуска по стълбите, после спря. За миг се изкуши да измине обратния път до канцеларията на Глицки. След оправдателната присъда срещу Греъм убийството на Сал Русо отново влезе в графата на неразкритите престъпления. Теоретически погледнато, Ейб би трябвало да прояви интерес към всяка нова улика, свързана с него.

С малката подробност, че благодарение на личните му усилия, целият град вярваше на версията, която бе използвал в съда — Греъм Русо е убил баща си от жалост. С изключение на Греъм, Сара и самият Харди, вече никой не търсеше истинския убиец. Всички бяха доволни от решението на делото, макар че, технически погледнато, то все още не беше приключило.

Дори и Глицки…

Смътно усети увеличената интензивност на човешкия поток около себе си и разбра, че работното време беше приключило. Но все още не можеше да се помръдне от мястото си, вероятно защото не искаше да изгуби нишката на своите разсъждения. Веднага си даде сметка, че ако изобщо възнамерява да повдигне въпроса за убиеца на Сал, ще му бъдат нужни доста повече улики от този каиш за прикрепяване на маркучи…

Но той вече имаше идея откъде може да ги получи. Първо трябва да отскочи до архивите на „Кроникъл“ и да изчете всичко, свързано с пожара в „Грото“. Той може и да е станал месеци преди датата на пачките, но след толкова години месеците едва ли представляваха бог знае колко съществена разлика. Без каиша връзката между Сал и пожара беше само едно далечно предположение, но с него нещата коренно се променяха. В момента обаче Харди все още не беше в състояние да определи точно с какво…

Ще пусне Сара по тази следа. Тя с положителност няма да споделя неохотата на Глицки. Убиецът на Сал Русо, който и да е той, несъмнено заема първо място в списъка на нейните врагове. И тя ще направи всичко възможно да го открие…

Нима Джиоти?! Харди извика в съзнанието си образът на този несъмнено способен юрист с безупречно поведение. Възможно е, рече си Харди, макар че трудно можеше да си представи как съдията помага на Сал да се самоубие… Нищо повече от това, разбира се. Колкото и примамлива да изглеждаше мисълта, че Джиоти е убил Сал, колкото и логична да изглеждаше тя в светлината на новите му разкрития, той просто не виждаше как на практика би могло да стане… Джиоти едва ли е стигнал до борба със стария си приятел — болен и изнемощял, едва ли го е ударил с бутилката по главата, за да му постави фаталната инжекция…

А именно това е станало, напомни си той. Въпреки собствената му версия, благодарение на която Греъм беше оправдан, и която прозвуча толкова убедително, че убеди не само съдебните заседатели, но и целия град…

Далеч на запад слънцето най-сетне целуна за сбогом острите шишове на Туин Пийкс и потъна зад хоризонта. Градският център изведнъж притъмня, сякаш някой бе спуснал щорите. Блясъкът на полираната стена зад гърба му угасна. Този рязък преход от сиянието към здрача накара Харди да примигне и да се отърси от вглъбението.

Очите му автоматически се насочиха към доскоро ослепителната стена. Оказа се, че е изградена от полиран мрамор, върху който със златни букви бяха издълбани имената на пожарникарите, загинали при изпълнение на служебния си дълг от Голямото земетресение през деветстотин и шеста до наши дни…

Фоайето беше опустяло. Зад гърба му отекваха стъпките на последните закъснели служители, гласовете им долитаха приглушено, някъде отдалеч.

Харди стоеше като вкопан, някакво тежко предчувствие пулсираше в периферията на съзнанието му. Обърна се, изкачи едно стъпало и фокусира погледа си върху стената.

Още едно стъпало. Чувстваше нещо, още преди да го е видял. Знаеше, че е там…

После, сякаш изскочило от плаката на „Магическото око“, това нещо се стовари върху него.

Примигна още веднъж, този път за да се овладее. Да бъде сигурен в това, което вижда…

Р-А-Н-Д-Ъ-Л

Спокойно, рече си той. Карай буква по буква. Не бива да пропуснеш някоя, не и сега…

Г.

Окей, спри и провери. Очите му бавно пробягаха по името, от ляво надясно.

П-А-Л-М-И-Е-Р-И…

 

 

Беше едно име, изписано върху стената, нищо повече. Но той знаеше, че е повече, много повече! Беше ключ към загадката!

Рандъл Палмиери би могъл да умре както през 1910-та, така и през 1950-та — в случая това нямаше никакво значение. Но той знаеше друго. Усещаше го със сърцето си, с мозъка на костите си: Палмиери беше умрял през ноември 1979 година, по време на пожара, превърнал „Грото“ в пепелище…

Върна се обратно към входната врата на Противопожарната охрана, но тя вече беше заключена.

Позицията във времето, въздъхна той. Едно на пръв поглед просто нещо, което не сме в състояние да овладеем цял живот…

Погледна часовника си — пет и десет. В душата му нахлу бесен гняв по отношение на ефикасната общинска служба, на която само преди четвърт час се беше възхищавал. Беше готов да се обзаложи, че проклетите пожарникари ще отворят утре, точно в девет нула-нула.

Хукна надолу по стъпалата и размаха ръце пред първото такси, което се появи пред очите му.

 

 

Обзе го чувство на бяс и безпомощност.

Добра се до редакцията на „Кроникъл“ само за да установи, че архивният отдел вече е затворен. Откри една телефонна кабина на отсрещния тротоар и набра номера на Джеф Елиът, надявайки се да го хване някъде по етажите. Джеф винаги оставаше на работа до късно, идваше рано, работеше по цял ден… Харди реши да му подхвърли хипотезата си — но само в общи линии. Той без съмнение ще остане доволен и ще прояви нужното търпение. Нещата между тях винаги се развиваха по този начин.

Разбира се, Джеф го нямаше. Харди беше толкова бесен, че дори не му остави послание. Отговорът му трябваше сега! Достатъчно дълго беше чакал.

Набра номератора на Федералния съд почти без да мисли. Още една държавна институция, която положително бе затворена. И наистина се оказа така — потвърди го един любезен, записан на магнетофон глас.

Което, разбира се, не означаваше, че в сградата не е останал някой, който обича да работи до късно. Секретарките и администраторките положително си бяха тръгнали, но Харди познаваше юридическата професия достатъчно добре, за да бъде сигурен, че някои от просторните кабинети на Федералния съд дори в този момент приличат на разбунени кошери. Греъм му беше споменал, че по време на службата си в канцеларията на съдията Дрейпър се случвало да не напуска сградата на съда по два-три дни.

Значи там трябваше да има хора.

Инстинктът го предупреждаваше да намали темпото. Съдбата го съветваше да спре. Фактът, че не може да се свърже с никого, беше достатъчно многозначителен, посланието — максимално ясно: моментът не е подходящ! И нямаше как да бъде такъв. Той бе длъжен да сложи край на припряността, да се оттегли и спокойно да обмисли последиците от предчувствията и разкритията си до този момент. А после — утре, вдругиден и през всичките следващи дни — спокойно и методично да пристъпи към реализацията на плановете си.

Но беше така близо! Чувстваше го, усещаше го с всичките фибри на тялото си! Изведнъж откри, че не може да чака. Всичко беше тук, пред очите му! Изпусне ли го сега, ще го изпусне завинаги! А това не можеше да си позволи…

Реши да извърви пеш двете пресечки по Мишън, вместо да се бори като тигър за някое място за паркиране. И започна да зъзне под напора на ледения вятър. Стиснал зъби, той си каза, че няколкомесечният му тежък труд най-сетне започва да дава своите плодове. За по-малко от пет минути стигна до сградата на съда.

Този път остана равнодушен пред нейното величие. Огромният бронзов портал изобщо не го впечатли, погледът му дори не се спря на двата великолепни фенера отгоре, които преди време положително са украсявали фасадата на някой флорентински дворец. Както очакваше, порталът беше заключен. Но той знаеше, че оттатък паркинга има още един вход, който води директно към алеята на Лайънс Армс…

 

 

Човекът от охраната беше ставал свидетел на подобни ситуации поне сто пъти. Поредният изпотен от бързане адвокат, който бе изпуснал крайния срок и иска да се промъкне в сградата на Федералния съд, въпреки почти нулевите шансове да бъде приет и изслушан.

— Тук ли е съдията Джиоти? Бих искал да го видя…

— Страхувам се, че работното време изтече.

— Не става въпрос за работа. Нито за съдебно дело…

— Приятел ли сте на съдията?

Адвокатът се замисли. Може би наистина е приятел на съдията, но не желае да афишира това.

— Не — рече той. — Съдията ме помоли да го държа в течение по един въпрос. Идвам, за да му докладвам…

Човекът от охраната внимателно го огледа. Правилото беше просто и ясно: съмняваш ли се, отговаряй с не. Съдиите вършат голяма част от задълженията си извън работно време и никак не обичат да ги безпокоят. Но ако тоя тук наистина е приятел на Джиоти…

Разбира се, ако му беше приятел, щеше да разполага с частния му телефон. Но от друга страна не проявяваше прекалена припряност да се озове в затоплената вътрешност на сградата, въпреки че очевидно беше премръзнал.

— Бихте ли почакали една минута? — взе соломоновско решение пазачът. — Ще отида да надникна в кабинета му…

 

 

— Не искат дори да приемат съобщение? — изненадано попита Греъм. Той по принцип нямаше високо мнение за служителите във Федералния съд, но въпреки това се учуди на нежеланието им да разменят няколко думи с Харди.

— Вероятно са много заети…

Охладен в буквалния смисъл на думата след безполезния си опит да влезе във връзка с Джиоти, Харди се беше прибрал в кантората на Сътър стрийт и седеше зад бюрото си. На метър от него приятно бръмчеше вентилаторът на електрическата печка, а Греъм стоеше прав в средата на стаята. Първоначалните му намерения бяха да възложи на младежа част от разследването във връзка с онзи пожар преди години, да включи и Сара.

Но после, докато бавно възстановяваше спокойствието си, реши друго: няма смисъл да включва други хора в това разследване преди да се е добрал до нещо конкретно. Ако пожарът е важна страница от живота на Греъм, той ще му даде възможност да говори за него колкото ще. Но ако не е, няма смисъл да повдига този въпрос. Любопитството на Греъм и Сара положително ще доведе до раздвижване и дивечът може да се подплаши…

В крайна сметка стигна до твърдото решение да запази за себе си хода на това разследване. Все още не знаеше докъде ще доведе то, какъв ще бъде крайният резултат. Напомни си, че Джийни Уолш изобщо не беше чувала за Сал Русо, че майка й Джоан никога не беше споменавала за него. Нямаше гаранции, че онази Джоан Сингълтери на Сал има нещо общо с Джоан Палмиери. Първата му задача бе да изясни именно това.

Греъм събра стреличките и хвърли първата от тях към картонената мишена. Улучи десетката, но очевидно не забеляза това.

— Защо искаш да се срещнеш с Джиоти?

— Онази рисунка на Сал ме накара да се замисля — даде му предварително подготвеният си отговор Харди. — Исках да го поразпитам за пожара в „Грото“. Ти знаеш ли нещо повече за него?

— Бил съм едва на петнайсет — поклати глава Греъм. — Не ме интересуваше нищо друго, освен топки и бухалки…

— Пожарът очевидно е направил силно впечатление на Сал.

— Такъв си беше той, Диз. Всичко го впечатляваше… — Втората стреличка също попадна в десетката. — За мен рисунката означава преди всичко загуба на невинността. Пожарът е просто един символ — точно както полуразрушената лодка и момчето със счупената въдица. Забеляза ли боклуците, които плуваха във водата? Всичко това Сал рисуваше в гаража, в момента, в който отношенията му с мама вървяха към окончателен провал. Помисли върху това. Тази рисунка е символизирала сгромолясването на света му…

— Вероятно си прав — кимна Харди.

След като Греъм си тръгна, той направи опит да се свърже с Джийни Уолш, но насреща никой не вдигна. До вчера не беше си купила телефонен секретар, а ако днес беше сторила това — значи бе забравила да го включи.

 

 

Отключи входната врата и се озърна. В къщата цареше почти неестествена тишина.

— Франи?

Слухът му долови някакъв шум от вътрешността.

— Франи? Деца? Татко се върна…

Отвърна му приглушен кикот, в който се долавяше някакво странно злорадство. Прекоси спалнята и влезе в стаята на Винсънт, която се оказа превърната в непристъпна крепост. Над пода, прикрепени с опънати между леглото и библиотеката въжета за пране, висяха одеяла и възглавници. Той повдигна най-близкото одеяло и надникна отдолу:

— Хей, хлапета!

— Ш-ш-т! — постави пръст на устните си Ребека.

— Къде е мама? — снижи гласа си до шепот той.

— Не знам. Ш-ш-т!

Отговорът не му хареса, но в ход беше някаква игра, която не му се искаше да разваля. Изправи се и хвърли бърз поглед на обстановката.

— Здравейте, господин Харди.

Беше Мери — момичето, което наемаха да гледа децата когато излизаха. Един бог знае откъде беше изскочила. Но защо е тук?, озадачи се Харди и глупаво попита:

— Франи добре ли е?

— Предполагам — объркано го погледна момичето. — Нямахте ли среща с нея някъде навън? Тя каза, че ще се видите…

Изведнъж нещата се подредиха в главата му. Сряда! Денят на срещите! В седем трябваше да вземе Франи от „Литъл Шамрок“! Запълнен от догадки, гняв и предположения, умът му бе изключил тази мъничка подробност, която винаги бе имала своето място в живота им. Не беше я забравил, а по-скоро я бе изхвърлил от съзнанието си.

Погледна часовника си, който показваше седем и половина, после пусна една извинителна усмивка по посока на Мери.

— Съжалявам, че ви прекъснах играта, но в главата ми е пълна бъркотия… Трябва да завъртя един телефон…

 

 

Седяха в „Станьола“. Никога не вечеряха на Пристана, въпреки че тук често се предлагаше много добра храна. Но това място беше туристическа забележителност, със съответните задръствания и прекалено надути цени на местата за паркиране, а в града имаше десетки други ресторанти с отлична кухня. Но тази вечер Харди изпита чувството, че трябва да бъде именно тук…

Изпитваше и още едно чувство — че за последните три-четири часа е пропътувал поне двеста километра сред натоварения трафик — от Съдебната палата до Главното управление на противопожарната защита, а оттам обратно до „Кроникъл“. После бягането за здраве до Федералния съд и обратно. После кантората, след нея продължителното шофиране до дома, и накрая — слаломът обратно към центъра и „Литъл Шамрок“, където го чакаше изтерзаната Франи…

Най-накрая всичко беше наред. На масата пред тях се появи бутилка кианти и огромно плато с предястия — люти чушлета, салам, мортадела, проволоне, аспержи, маслини. От панерчето, покрито с бяла кърпа, долиташе аромата на прясно препечени хлебчета. Рай, истински рай!

По пътя насам Франи направи няколко язвителни, но напълно основателни забележки.

— Не, не, разбирам те… — спря извиненията му тя. — Много пъти аз също забравям за твоето съществуване, заета с къщната работа. После изведнъж спирам, щракам с пръсти и си казвам: „Ами Дизмъс?“. И така нататък…

Харди си даваше сметка, че си го е заслужил и мълчаливо я остави да продължи. Но сега всичко това беше зад гърба им. Франи държеше ръката му и очевидно се радваше на факта, че отново са заедно. А той отвори уста и не я затвори, докато не й каза всичко. Просто трябваше да й го каже, не само за да оправдае непростимата си разсеяност…

Тя внимателно го изслуша, после неочаквано го тласна в съвсем друга посока:

— Според мен трябва да уведомиш полицията и да ги оставиш да довършат работата.

— Коя по-точно? — изненадано я погледна той.

— Тази, с която си се захванал. Нека те да я свършат. Предай всичко в ръцете на Ейб. Нали затова му плашат?

— Не става — поклати глава Харди. — На Ейб му трябва убийство, което да разследва. За това му плащат.

— Ами Сал Русо? Или той вече не се брои?

— Брои се, разбира се. Но аз не разполагам с доказателства, че е замесен. Разполагам само с тоя каиш за прикрепване на пожарникарски маркучи, с един пожар, който е станал преди повече от осемнайсет години и един мъртъв пожарникар, който може да е участвал в потушаването на споменатия пожар, но може и да не е…

— И петдесет хиляди долара.

— Но какво от това? Никой не е откраднал тези пари от Сал, нали? Те са били у него, чак до смъртта му. Или ги е взел Греъм, което е все тая…

— Но ти си убеден, че тези пари имат отношение към цялата история, нали? — попита Франи, и отпи глътка вино от чашата си.

— Трябва да имат — кимна Харди. — А моята работа е да открия връзката между няколко факта…

— Само толкова?

Той сви рамене.

— Искам да кажа, че е по-разумно да прехвърлиш разследването на Ейб — поясни Франи. — Нека той се заеме с тази Палмиери, да влезе във връзка с жената от Юрека…

— А може би и да притисне един действащ федерален съдия, а? — прекъсна я Харди. — Ейб няма да направи това. Нито сега, нито когато и да било…

Но в предложението на Франи имаше желязна логика и той знаеше, че в момента, в който изясни основните неща, ще не ще, ще опре до помощта на полицията. Нямаше никакво намерение да се окаже лице в лице с убиеца, който и да е той. Това е работа на полицията — една работа, която като нищо може да се отрази на здравето му…

Но все още не беше убеден, че става въпрос за Джиоти. Или, по-скоро не искаше да мисли, че е Джиоти, макар да беше убеден, че съдията разполага с достатъчно информация за изясняване на загадката. Информация, която трябва да бъде анализирана. По тази причина искаше да разговаря с него…

Келнерът им се беше представил като Маурицио. Беше словоохотливо и готово да забавлява клиентите си старче в смокинг, което или понасяш, или просто не можеш да търпиш. В момента то пристъпи към масата и с широка усмивка пожела да се осведоми относно вечерята.

Харди окачи на лицето си най-широката усмивка, на която беше способен, стисна ръката на Франи, за да я накара да мълчи, издържа укоризненият й поглед и приятелски подхвърли:

— Съдията Джиоти продължава ли да се храни тук?

— О, да — кимна Маурицио. — Той и съпругата му обядват при нас поне два пъти седмично… — Махна към бутилката кианти на масата и добави: — След като сте приятел на съдията, това вино е за сметка на заведението.

— Не зная дали ме смята за приятел, защото съм адвокат — призна си чистосърдечно Харди. — Но той е отличен съдия и страшно много харесва вашата кухня… — Посочи празната чиния пред себе си и добави: — И по отношение на предястието е абсолютно прав. Страхотен човек!

— Най-добрият! — потвърди с широка усмивка Маурицио.

— Чух, че някога това място е било собственост на семейството му…

— Да, преди много години. Казваше се „Грото“ и принадлежеше на фамилията Джиоти… — Умореното лице на Маурицио видимо се разведри: — Можете и да не ми повярвате, но и тогава тичах между тези маси…

— Сигурно още не е бил приет закона, който забранява детския труд — безсрамно го изчетка Харди и това принуди Франи предупредително да стисне пръстите му. — Значи няма начин да не познавате Сал Русо…

Маурицио сбърчи вежди, но когато Харди поясни, че именно той е бил адвокат на сина на Сал, лицето му отново се разведри.

— Още един повод да ви почерпим бутилка вино! — отсече той. — Свършихте страхотна работа! Бедният Сал… Дано един ден Господ накара синът ми да постъпи точно като сина на Сал… Как казахте, че ви беше името?

След като кратката церемония по представянето приключи, Харди попита дали Сал се е навъртал около „Грото“.

— О, да. Двамата със съдията бяха ей така… — Два пръста, притиснати един до друг. — Сал Сьомгата… — Поклащане на глава, замислен глас: — Какво стана с тоя човек? Добре че всичко приключи бързо… Ако беше продължил с тая улична търговия, господ знае какво можеше да се случи…

Харди стрелна Франи с предупредителен поглед и попита:

— Какво имате предвид?

— Ами… През последните няколко месеца беше доста зле, знаете… От време на време му давах да си похапне — отзад, в кухнята. Последният път скочи да ме бие, спомнил си за някакъв бас отпреди двайсет години… Не помнех за какво става въпрос, разбира се… Нещо във връзка с Роберто Клементе… Казах му, че Роберто отдавна вече го няма, а той се нахвърли отгоре ми и каза, че съм му длъжник и затова ще ми скъса задника… — Маурицио се обърна към Франи и усмихнато добави: — Простете за израза…

— Няма нищо — дари го с най-ослепителната си усмивка тя. — Ако го чувах за пръв път, нямаше да зная какво означава, нали?

Харди остана с чувството, че Маурицио всеки момент ще се обясни в любов на жена му.

— Но както и да е — продължи с въздишка възрастният келнер. — Аз, разбира се, го изхвърлих… А той се запъна на задната врата и започна да крещи, че щял да каже на всички момчета какъв съм мошеник… Бедничкият… Аз просто му предложих един безплатен обяд… — Главата му съчувствено се поклати: — Не беше виновен, знаете… Но се държеше така, че човек предпочиташе да го държи на разстояние… Може би стана добре, че си отиде по този начин. Момчето му е постъпило правилно, направило му е голяма услуга…

 

 

След вечерята дойде ред на още два-три въпроса.

— Вярно ли е, че „Грото“ е изгорял до основи?

— Да, напълно. Това беше най-тъжната нощ в живота ми. Никой не можеше да повярва…

— Защо?

— Имам предвид стареца — поясни Маурицио. — Бащата на съдията… Изпитваше панически ужас от пожарите, заведението беше задръстено от противопожарни кранове и обезопасителни системи. Но когато се наложи да ги използваме, те не свършиха никаква работа…

— Един от основните закони за всеобщата гадост — кимна Харди. — Къде започна пожара?

— В кухнята — отвърна с въздишка старецът. — И за секунди обхвана цялата сграда. Един пожарникар умря… Беше ужасно! — Миг на мълчание, после Маурицио плесна с ръце: — Но стига толкова! Искам да чуя дали останахте доволни от вечерята? Като видя съдията, непременно ще му кажа, че сте се отбили…