Джон Лескроарт
Право на милосърдие (3)

Втора глава

— Е, в крайна сметка сигурно не го е направил.

Харди и лейтенант Ейбрахам Глицки обядваха в едно от сепаретата на „Лу Гърка“ — подземен бар ресторант, намиращ се точно срещу Съдебната палата.

Днес заведението беше пълно. Масата им все още не бе разчистена. Върху покривката стояха купите от специалитета, който си бяха поръчали — китайски спагети със сос „цацики“ (кисело мляко с чесън и сусамово олио), ръчно омесени питки хляб и дребнички сладкиши късметчета. Главен готвач беше съпругата китайка на Лу Гърка, по тази причина тук винаги се предлагаха интересни чуждестранни блюда. Някои от тях бяха изненадващо вкусни, други изобщо не ставаха за ядене. Днешният специалитет не беше лош…

Глицки се усмихваше само с устни. Очите му никога не участваха в този процес, който при повечето хора регистрира наличието на някаква доза жизнерадост. Ефектът значително се подсилваше от грозния белег, пресичащ устните му. Харди знаеше, че го е получил още в детството си, по време на игра на успоредка, но Ейб „твърдото ченге“ обичаше да оставя хората да си мислят, че това е станало след безкомпромисен ръкопашен бой с употреба на хладно оръжие.

Приятелството им датираше отпреди двайсетина години, когато за кратко време бяха в един екип като патрулни полицаи. От два месеца не бяха обядвали заедно. В продължение на половин час Харди и Греъм Русо обсъждаха „имуществото“ на Сал, което се изчерпваше със стария пикап, известно количество лични вещи и дрехи втора употреба, плюс няколкостотин долара в банката. След този разговор Харди сериозно се запита за какво всъщност става въпрос и реши да позвъни на Ейб.

Едно е да предполагаш какво е становището на полицията, а съвсем друго (и далеч по-желателно) — да го научиш направо от източника. С изключение може би на момента, в който става ясно, че това становище не е много добронамерено…

— Искаш да кажеш, че има вероятност Сал да не е посегнал сам на живота си?

Дразнещата антиусмивка на Глицки остана върху лицето му.

— Кои мои думи не успя да схванеш? — попита той. — Те бяха доста по-кратки от твоите…

Репликата накара Харди да се намръщи. Беше готов да помогне на Греъм за уреждане на имуществените въпроси, но нищо повече. В служебната му биография фигурираха две спечелени дела по обвинения в предумишлено убийство, но това съвсем не означаваше, че е готов да се залавя с трето. Подобни дела бяха твърде изтощителни, твърде лични…

А сега Глицки намеква, че Сал може би не се е самоубил.

— Не става въпрос за обема на думите, а за техния смисъл, Ейб — каза на глас той. — Самоубил ли се е Сал, или не?

Глицки не бързаше да отговори. Вдигна и пресуши чаената чашка пред себе си, после се намести на седалката и опря лакти на масата.

— Резултатите от аутопсията още не са готови — рече той. Мрачният хумор изчезна от гласа му така внезапно, както се беше появил. — Да не би да имаш клиент?

Опасен въпрос. Ако някой търси помощта на Харди във връзка с убийство и той го спомене пред представител на полицията, това несъмнено ще окаже влияние върху следствието. Същевременно Харди не искаше да лъже приятеля си. В крайна сметка не беше обсъждал с Греъм никакви въпроси, свързани с евентуална защита по наказателно производство, ето защо сви рамене и каза:

— Помагам на едно от децата му във връзка с наследството…

— На кое?

— На изпълнителя на завещанието — отвърна с усмивка адвокатът. — Хайде, Ейб, изплюй камъчето. Какво се говори в твоите среди?

Глицки изпъна ръце и ги постави върху масата с дланите надолу.

— Чух, че около мястото на инжекцията имало травмирана тъкан…

— Какво означава това?

— Означава, че може би не се е инжектирал сам, а някой му е помогнал. Може би се е дърпал…

— И?

— Знаеш го не по-зле от мен — въздъхна Ейб. — Засега се въздържам от мнение, чакам заключението на Страут… — Джон Страут беше съдебният патолог. — Но както се казва в такива случаи, разследването продължава. Известно ти е, че отхвърляме вероятността за предумишлено убийство едва след като Страут каже, че такова няма…

Харди се облегна назад, а Глицки помълча малко, после най-сетне се предаде:

— Във фризера на Сал е имало формуляр за ненамеса от медицинско естество, редовно подпечатан и заверен. На масичката за кафе — лепенка, която съобщава този факт. Състоянието му е било тежко, на прага на смъртта. Самият акт на смъртта е бил хуманен — къркачка плюс морфин. Край на страданията.

— Във вестниците не се споменава, че е страдал. Мислех, че е бил болен от Алцхаймер… — Харди реши да премълчи факта, че Греъм му каза за болките, които е имал Сал… Струваше му се, че това все още не бива да става обществено достояние.

Очите на Глицки станаха замислени. Ръката му несъзнателно поднесе празната чаена чашка към устните. Разнесе се засмукващ звук, после чашката се върна на масата.

Харди внимателно го наблюдаваше.

— Какво?

Отдавна общуваха помежду си по особен начин — без много думи, почти на езика на глухонемите.

— При нас назначиха първата жена детектив — започна Глицки. — Сара Евънс, дойде от отдела за борба с корупцията. Много умна и стабилна личност. Включиха я в екип с Лание и им възложиха разследването…

— Тя мисли, че не става въпрос за самоубийство, така ли?

— А ти както винаги си прозорлив — направи гримаса Глицки.

— Това е причината, поради която хората ме обичат, но и се страхуват от мен — покровителствено кимна Харди. — Значи тази Сара Евънс изгаря от желание да докаже наличието на коварно престъпление, а ти се опасяваш, че това желание ще я направи прекалено ревностна в разследването…

Този път усмивката на Глицки беше почти истинска.

— Всичко ти е ясно! — рече с уважение той. — За какво изобщо съм ти притрябвал?

— Не ми трябваш, защото си безкрайно досаден! — шеговито рече Харди. — Но съм прав, нали?

— Да речем, че не си на съвсем погрешен път — призна Глицки.

— А Евънс забеляза ли травмираната тъкан, за която спомена преди малко?

— Да, плюс още някои неща…

 

 

Сара Евънс смяташе себе си за сериозен и съвестен полицейски служител. И в интерес на истината, малцина от хората около нея имаха друго мнение. След едно десетилетие тежка работа тя бе успяла да постави под контрол всички опасности, произтичащи от положението й на жена в едно мъжко царство, включително сексуалните стереотипи на началниците си. В крайна сметка постигна целта, която си бе поставила — званието сержант-инспектор и титулярно място в отдел „Убийства“.

През двата почивни дни продължи да работи върху случая Сал Русо. Още от самото начало усети, че тук нещо не е наред. Имаше чувството, че апартаментчето на Сал иска да й каже нещо, но запази това чувство дълбоко в себе си. Даваше си ясна сметка колко глупаво би прозвучало това в ушите на околните. Не знаеше как да предаде това усещане на партньора си — един индивид от мъжки пол с дълъг стаж в полицията, на име Марсел Лание. (Каква глупост, рече си тя. Всички инспектори в Сан Франциско, които се занимават с убийства, са от мъжки пол и имат дълъг стаж в полицията).

Но фактите си оставаха факти. Столът в кухнята на Сал Русо беше преобърнат, върху плота имаше пресни белези, нанесени с твърд предмет. И други неща й направиха впечатление — малката бучка зад ухото на Сал, изражението на лицето му, което трудно би могло да се нарече умиротворено.

Позицията на тялото му, проснато на пода. Защо е там? След като е решил да се самоубие, логично би било да седне в удобното кресло, да си направи инжекцията и да заспи завинаги. Но вместо това тялото му лежеше на пода, свито като зародиш. Това някак не се връзваше, макар че Сара нямаше представа как и с какво…

Дали чувствата имат отношение към всичко това? Или, както беше отбелязал Лание, всичко е изсушено и подредено? Има улики, няма улики. Точка по въпроса.

Полицията е длъжна да разследва всеки случай на неестествена смърт до окончателното становище на съдебния патолог. Но Лание имаше далеч по-голям опит в тези разследвания и беше категоричен, че в случая става въпрос за самоубийство. След което добави, че ако ще работят през шибания уикенд, по-добре да се залавят с разпита на свидетелите по другите дела, които им висят на главата. А те не са малко, напомни й той. Убийство след битов скандал. Едно нещастно момче, открило зареден револвер 45-ти калибър в нощното шкафче на бащата на най-добрия си приятел. Някакви бандити, които се бяха изпостреляли взаимно. Работа имаха предостатъчно.

Сара обаче не искаше да изпуска горещата следа по случая Сал. Разбира се, ако такава следа изобщо съществува. Бе твърдо убедена, че трябва да продължат разследването, поне до заключението на Страут. Марсел отстъпи и отиде да разпита Греъм, най-големият син на покойника. Името му получиха от съдията Джиоти…

Съботният ден Сара прекара в апартамента на Сал, заедно с екипа на отдел „Местопрестъпления“. Преровиха всичко — гардероби и скринове, кухненски шкафове и чекмеджета, кашони и кофи за боклук. В резултат откриха това, което тя наричаше „допълнителни доказателства“: един масивен сейф под леглото, обърнат с вратичката нагоре, нови количества спринцовки и морфин, документи. Помоли експерта по пръстови отпечатъци да поръси с прашеца си всичко това, той с готовност се съгласи.

Оказа се, че в тази къща има купища хартия. Под дюшеците, в специалните кашони за документи, подредени до стената срещу гардероба на Сал, в трите кошчета за боклук. За проверката на всичко това щеше да отиде поне един ден. Но вниманието й бе привлечено от един самотен лист хартия, захвърлен в кошчето в банята. Върху него бяха изписани дълги колони от цифри, групирани по три. От ясно, по-ясно. Сара се прехвърли в спалнята при сейфа, който вече бе издърпан в средата на стаята, и започна да опитва различните комбинации.

Успехът я навести едва при последната от тях: 16-8-27. Ако фактът, че в сейфа имаше само един стар кожен колан, можеше да се нарече успех…

В неделя следобед прочете стенограмата на разпита на Греъм, проведен от Лание. Младият мъж твърдеше, че не е имал особено близки отношения с баща си. Сал Сьомгата зарязал семейството си, когато Греъм бил на дванайсет години. Такова нещо не се забравя, нито пък се прощава. Синът не знаел откъде баща му се снабдява с морфин. Разбира се, един-два пъти го е посещавал в бърлогата му. Бащата знаел, че синът му е завършил право и искал да получи помощ относно „имуществото“ си. Но това не ги направило приятели.

Лание се бе погрижил да вземе имената на останалите членове на семейството, а Сара извади късмет да открие някои от тях, вероятно защото беше неделя.

Дебра, дъщерята на Сал, също не поддържала връзки с баща си. Но за разлика от Греъм, тя нямаше впечатлението, че имуществото му е съвсем незначително. Сподели със Сара, че брат й вероятно крие нещо, или лъже. На Греъм не можело да се има доверие. Сал притежавал голяма колекция от автографи на бейзболни знаменитости, всичките от началото на 50-те. С нея не би се разделил за нищо на света. Не са ли я открили в апартамента?

Сара остана с впечатлението, че Дебра има да каже още доста нелицеприятни неща за брат си, но навреме се спря. Явно не виждаше смисъл да ги споделя с полицията.

Един сам по себе си твърде многозначителен факт.

Джордж, най-малкият син на Сал, беше служител в една от големите банки на Сан Франциско. Никак не му стана приятно, че го замесват в някакво полицейско разследване. Не бил виждал баща си от години. Всъщност, изобщо не го смятал за такъв. Бил отгледан от втория си баща, Лелънд Тейлър. Очаквал, че след смъртта на Сал, трите му деца ще си поделят някакви пари, но Греъм му казал по телефона, че пари няма.

Интересно, рече си Сара. И в неговите думи се долавяше намек, че Греъм може би лъже… Също както в думите на Дебра.

 

 

Намеренията на Харди да не се залавя за тежки наказателни дела бяха съвсем сериозни.

Той никога не бе споделял вижданията на хазяина си Дейвид Фрийман за понятието професионален съдебен защитник. За него адвокатската професия беше източник на доходи, докато възгледите на Фрийман за живота и правораздаването го караха да приема защитата на извършили реално престъпление хора като необходимост, а дори и като акт на справедливост.

След колежа и кратко пребиваване във Виетнам, Харди постъпи на работа в полицията. Изкара там две години, после се прехвърли в областната прокуратура. Стажът му на правозащитник приключи почти едновременно с разпадането на брака му, настъпил след нелепата смърт на единствения му син при нещастен случай. После, в продължение на дванайсет години, той беше барман и разсъждаваше за Вселената сред мъглата на бирените изпарения.

Но дойде време мъглата да се разсее и той стана съсобственик на „Литъл Шамрок“, а после се ожени за втори път. Франи беше по-малката сестра на Моузес — партньорът му в кръчмата. Завърна се и в правото — отново като прокурор.

Напусна за втори път областната прокуратура не защото бе променил житейската си философия, а просто защото се разочарова от бюрокрацията. Лош късмет го тласна към адвокатската професия. Повярва в невинността на първите си двама клиенти и предчувствието му се оказа вярно.

После имаше и други случаи, при които присъдата беше „невинен“, но това съвсем не означаваше, че клиентите му бяха чиста вода ненапита.

Нямаше намерение да се специализира в защитата на престъпници, да използва острият си ирландски език, за да ги отърве от затвора. Не изпитваше никакво съчувствие към криминално проявените типове, пет пари не даваше за социалните условия, превърнали ги в такива. Нямаше желание да им спасява кожата, дори когато от това зависеше хлябът му. Което не означаваше, че оспорва правото им да получат най-добрата възможна юридическа защита, а просто отказ да им предоставя тази защита лично…

Постепенно канализира работата си в друга посока: планиране на жилищно строителство, търговски договори и ипотеки. От време на време си позволяваше да припечелва някой долар като превежда клиентите си през бюрократичните лабиринти на Наказателния кодекс, но в болшинството си тези клиенти бяха обвинени в дребни престъпления — например кражба от магазин, или нещо подобно…

Често му се искаше да зареже преструвките на тази професия и да се върне зад бара. Но това беше друг проблем. Светът вече не беше същият, особено след появата на децата…

В онези дни двамата с Франи се чувстваха богати. Имаха пари в банката, къщата на Харди беше малка, но напълно изплатена. На всеки шест месеца получаваха чек за около пет хиляди долара от печалбата на „Шамрок“ и с него покриваха разходите по кредитните си карти. От първите две дела за убийства също направи малко пари. Живееха спокойно и щастливо с месечен доход от около три хиляди долара.

Но сега се нуждаеха от три пъти по-голяма сума. Застраховка на къщата, медицински осигуровки, застраховки живот, спестявания за времето, когато децата ще влязат в колеж (ако влязат), изплащане на заема, теглен за разширение на къщата. Освен това храна, облекло, периодични забежки в света на бездетните — кръчми, ресторанти и нощни заведения.

Не можеше да си позволи да зареже адвокатството. Вече не беше в състояние да работи това, което му харесва. Догодина, веднага след като Винсънт тръгне на училище, Франи възнамеряваше да се върне на работа. Но това беше твърде проблематично, тъй като и двамата си даваха сметка, че ежедневните грижи за децата и къщата искат своето.

Имаше и друга възможност, разбира се. Франи изкарва курсовете по семейно планиране (с цената на нов заем, разбира се), после си намира подходяща работа и започва да изкарва добри пари (от семейно планиране, господи! — би възкликнал Харди). И след десетина години…

Но живееха в 90-те, Америка съвсем не беше в цветущо състояние. Хората затягаха коланите и бачкаха като луди, единствената им надежда беше, че някой ден, може би, децата им ще се радват на горе-долу същото материално благополучие като тяхното днес…

Харди си даваше сметка, че никога няма да се върне в малкия си бар, където би могъл да изкарва по някой долар от бакшиши. Щеше да си наляга парцалите зад бюрото срещу сто и петдесет часа месечно, обявени пред данъчните, докато на практика ще работи далеч повече от двеста… И така, докато умре.

Проблемите на зрялата възраст. Започваше да си гради една теория, според която именно зрялата възраст е основна причина за смъртността в тази страна. Някой би трябвало да се заеме с подробното проучване на въпроса…

Животът е прекалено кратък. Това е положението. Ето защо нямаше никакво намерение да се занимава със защита на обвинени в убийство…

 

 

Все пак последва Глицки, който прекоси Брайънт стрийт и хлътна в Съдебната палата — едно огромно, квадратно и безлично чудовище, боядисано в сиво и синьо. Макар и на сравнително късо разстояние от Маркет стрийт — едва седем пресечки, запълнени с прогресиращо мрачни сгради — Палатата изглеждаше на светлинни години от софистицирания културен център, но който би трябвало да служи.

От последното му посещение тук бяха настъпили промени: на огромната, изцяло остъклена входна врата, имаше изписани с графити решетки — едно не особено добро архитектурно решение, което поне на теория би трябвало да подсили у посетителя чувството за сигурност и стабилност. До просторния входен вестибюл се стигаше през въртяща врата, която изплюваше въпросните посетители директно пред тесен процеп, оборудван с металдетектори.

Пред редицата вулгарно декорирани асансьорни врати Глицки бе спрян от някакъв младеж с вид на латиноамериканец, който започна да му разяснява обстоятелствата по някакво дело. Вероятно беше помощник областен прокурор — служба, която някога бе заемал и Харди. Нима и аз съм бил толкова млад? — удиви се той.

Забил поглед в пристигащите и заминаващи асансьори, Харди си помисли, че областната прокуратура вероятно е претърпяла коренна реорганизация. Иначе един толкова млад помощник областен прокурор като хлапето пред Глицки едва ли би поело обвинението по някое дело за убийство… А явно случаят е именно такъв, защото Глицки не беше от хората, които си губят времето в празни приказки по коридорите…

Ейб в крайна сметка се сети, че трябва да ги запознае.

— Ерик Франко, новопостъпил прокурор — заби пръст в гърдите на хлапето той. — Дизмъс Харди, стара пушка… — Пръстът му смени посоката на движението си, после изчезна. — Харди вече не работи тук, избирайки по-тучните пасбища на частната практика… Франко току-що е получил първото си дело по член 187 (предумишлено убийство) и се чувства малко нервен…

За човек като Глицки това си беше цяла реч.

Вратата на една празна кабина се плъзна встрани. Влязоха. Ерик се оказа срещу Харди.

— Вероятно работите по някое убийство — подхвърли той. — И се нуждаете от помощта на лейтенанта…

— Не — поклати глава Харди. — Става въпрос за гражданско дело, колкото и невероятно да ви звучи това…

Асансьорът спря на третия етаж и Харди по навик тръгна да излиза. Тук бяха офисите на областната прокуратура, преди време беше работил в един от тях. Отдел „Убийства“ на Глицки беше един етаж по-горе. Харди изчака вратата да се затвори зад гърба на Франко и попита:

— На колко е години?

— Не знам точно. Двайсет и пет — трийсет, предполагам…

— И вече му възлагат дело за убийство?

— Сигурно е убийство по непредпазливост — сви рамене Ейб.

— Все пак е убийство — настоя Харди. — Колко такива дела може да са минали през ръцете му?

— Не знам, Диз — отвърна Глицки и тръгна да излиза през отворилата се врата. — Не съм го назначил аз, а областния прокурор… Ако тези неща наистина те интересуват, слез долу и поискай служебното му досие…

Тръгна по коридора към кабинета си без да поглежда назад.

Харди го последва, продължавайки да се пита как е възможно млад прокурор без опит като Ерик Франко да получава назначение за дело във Върховния съд и дали очакват от него да спечели, дори ако делото е за убийство по непредпазливост…

 

 

— Всъщност не очакват, това е простият отговор — рече Глицки. — Всичко е въпрос на политика.

Харди стоеше в лишената от врата остъклена будка, която Глицки използваше за кабинет. Оттатък, натъпкани плътно едно до друго, имаше още четиринайсет бюра, събрани по двойки. Това беше работното място на останалите служители в отдела. Върху двете носещи колони в средата имаше плакати с обяви за издирвани престъпници, жълти възпоменателни бележки, под тях стърчаха автомати за кафе и охладена вода. Преди години част от общото помещение с размер три на два метра е била преградена с шперплатова стена и така се е получил „кабинета“ на лейтенанта. По някое време свалили вратата за пребоядисване и никога не я върнали обратно.

Глицки се настани зад голямото, отрупано с папки бюро. Нямаше нищо против желанието на Харди да си поговори с инспекторите Сара Евънс и Марсел Лание, стига те да се съгласят… А и двамата бяха достатъчно открити, за да му кажат направо, че не желаят да говорят за разследването си. При евентуалното им съгласие обаче, Харди имаше всички шансове да разбере какво точно в апартамента на стария рибар е разклатило предупредителните звънчета в главата на Евънс и я е навяло на мисълта, че смъртта на Сал може и да не се окаже самоубийство…

За съжаление и двамата бяха навън. Харди се разтъпка до тоалетната, после се върна в будката на Ейб и повтори въпроса си относно Ерик Франко. На който пак получи същия отговор: ставало въпрос за политика…

— Нима загубените дела са политика? — учуди се той.

— Май наистина трябва да слезеш един етаж по-долу — въздъхна Ейб. — Ще откриеш един съвсем нов свят… — После отвори някаква папка пред себе си и изръмжа: — Няма ли най-сетне да ме оставиш на мира? Не виждаш ли, че имам работа?

— Виждам — ухили се Харди. — И дори се опитвам да те оставя на мира…

— Убеден съм, че ще успееш — кимна лейтенантът и се задълбочи в папката. — Знаеш къде е изходът, нали?

 

 

Дейвид Фрийман беше в обичайния си измачкан костюм, готова конфекция. Вратовръзката му беше в тон с убития бежов цвят на сакото, но и двете бяха доста измачкани. Небрежно преметнал крак върху крак, той се беше настанил на кожения диван в кабинета на Харди и пушеше пура. Оръфаните маншети на панталоните му стърчаха над стъклото на ратановата масичка за кафе. Богатият собственик на тази сграда и известен адвокат приличаше по-скоро на лишен от средства клиент. Беше прехвърлил пенсионната възраст, с напълно побелели вежди и бакенбарди. Кръглата плешивина на главата му беше покрита със старчески петънца, но този човек все още беше авторитет в съдебната зала и всички се съобразяваха с него.

С чувство на превъзходство Фрийман се зае да разясни на Харди какво означават думите на лейтенант Глицки.

— Наистина става въпрос за политика и причина за това е нашата многоуважавана областна прокурорка Шарън Прат…

Харди знаеше добре какво бе станало на изборите миналия ноември. Прат беше победила един силен и доста популярен конкурент в лицето на Алън Рестън, вече изкарал първия си мандат на главен прокурор. Той не само беше демократ — каквито задължително трябваше да бъдат повечето от политиците на избираеми длъжности в Сан Франциско, но и действащ прокурор от кариерата, при това от афроамерикански произход. Много хора в този град, включително Харди, бяха убедени, че този безспорно способен и популярен юрист загуби надпреварата за най-високия пост в щатската правораздавателна система благодарение на безкомпромисното си отношение към престъпността. Каква ирония на съдбата!

Разбира се, първо и неотменно задължение на областния прокурор е да съди всички, които нарушават закона. Но у Рестън липсваше онази мъничка, понякога почти незабележима вяра, че не всички закононарушители са лоши хора. Напротив, той беше убеден, че са лоши хора! За него всички извършители на престъпления трябва да бъдат наказани, сурово наказани!

По принцип Прат беше напълно съгласна с подобно становище. Голяма част от престъпниците действително са лоши и вършат лоши неща: убийства, изнасилвания, горят живи котенца в своите диви сантерийски ритуали… Но едновременно с това тя ловко успя да прокара разделителна линия между своите възгледи и тези на Рестън. За нея не всички престъпници бяха лоши, тя беше убедена, че голяма част от тях остават неразбрани от обществото и при подходяща помощ и подкрепа биха се реинтегрирали в него.

Рестън бе препънат и от нещо друго: макар и чернокож, той беше убеден привърженик на Проектозакон 209, внесен в парламента по инициатива на Калифорнийската организация за човешки права. Твърдо се противопоставяше на всякакви прояви на милосърдие от страна на съда, подкрепяше тезата, че съдиите и прокурорите трябва да бъдат назначавани единствено според качествата им да осъждат престъпниците и да ги вкарват в затвора. Нещо като мозъчните хирурзи — или можеш да правиш сложна операция, или — вън!

Първото нещо, което Рестън направи в началото на мандата си, беше да ревизира обстойно личния състав. Веднага установи, че в областната прокуратура работят твърде много жени, някои от тях цветнокожи. И твърде много служители с бял цвят на кожата, но доста възрастни… Работата беше опечена. Оставаше само да я довърши. И той запретна ръкави. На всяко овакантено място назначаваше най-добре представилият се кандидат, независимо дали е мъж или жена, бял или черен, азиатец или латиноамериканец… От такива подробности изобщо не му пукаше. За разлика от Прат, която именно затова го победи…

— Значи Ерик франко е получил обвинението по дело за убийство благодарение на всичко това? — учудено вдигна вежди Харди.

— Точно така — кимна Фрийман. — Прат системно разтоварва от текущи дела възрастните, предимно бели прокурори, и по тази причина е затънала до гуша. Обзета от манията да докаже тезата си, че всеки може да върши тази работа, тя ги възлага на който й попадне. Естествено, нейните хора масово ги губят, но това няма значение. Важна е презумпцията, че все някой ден ще започнат да ги печелят… — Фрийман леко сви рамене: — И това може да стане, кой знае… В днешно време всичко е възможно.

 

 

След като най-сетне се отърва от Фрийман, Харди изведнъж си даде сметка, че почти цял ден се занимава с проблемите на Греъм Русо. Разбира се, като задоволяваше собственото си любопитство по отношение на местната политика и бюрокрация.

Сега трябваше да си понесе последиците.

Харди не работеше във фирмата „Дейвид Фрийман и съдружници“, но се крепеше на повърхността благодарение на нейното претоварване. През последните шест месеца работеше почти изцяло върху едно дело за обезщетение, заведено срещу пристанище Оукланд. Контейнер с персонални компютри за 18 милиона долара, собственост на клиента му и тежащ десет тона, беше паднал от двайсетметрова височина върху палубата на кораба, който трябваше да го превози до Сингапур. Инцидентът бе причинил допълнителни щети за 5 милиона долара на самия кораб и, разбира се, бе забавил доставката на всички останали стоки на борда.

Както винаги в подобни случаи, заваляха съдебни искове. Пристанищните власти заявиха, че „Триптек“ — компанията производител на компютрите, е претоварила контейнера и именно това е причина за скъсаните въжета на крана. Другите собственици на товари моментално заведоха дела за пропуснати ползи както срещу пристанището, така и срещу „Триптек“. Един от хамалите, оказал се близо до мястото на инцидента, поиска обезщетение, защото си сецнал кръста при опитите да избегне летящите парчета метал. Искът му беше за повече от един милион долара, които виновният, който и да се окаже той, трябваше да изплати.

При нормални обстоятелства адвокат с частна практика като Харди не би се заловил с подобни дела. Обикновено те бяха работа на големите адвокатски кантори, които обслужват различните застрахователни компании. Исковете се уреждат между тях, обикновено още преди да се стигне до съдебно решение, някой изплаща обезщетенията, друг получава нещичко (по правило доста по-скромна сума от заявената), а в крайна сметка именно адвокатските кантори излизат на печалба, прибирайки тлъсти хонорари.

Но в този случай застрахователят на „Триптек“ отказа да плати потрошените компютри, стигнал до заключението, че компанията е представила невярна бройка в транспортните документи, придружаващи стоката. Това беше причината, поради която в кантората на Дейвид Фрийман се появи президентът на „Триптек“ — един загладен тип с посребрени коси от Лос Алтос на име Дайсън Брънел. Желанието му беше да наеме свой личен адвокат, който да защитава интересите му извън веригата застрахователи.

Брънел се надяваше да се стигне до предсъдебно споразумение за щетите, за доста внушителна сума, една трета от която щеше да влезе в джоба на Фрийман. Преценил, че искът на „Триптек“ срещу пристанищната управа е състоятелен, Фрийман подписа договор за процент от споразумението плюс разходите, след което прехвърли делото на Харди, с когото се споразумя за почасово заплащане.

От този развой на събитията всички бяха доволни.

Ето защо през остатъка от следобеда и цялата вечер Харди остана наведен над цифрите. От известно време насам подозираше, че „Триптек“ върти някакви номера с броя на компютрите в контейнера, голяма част от които все още лежаха на дъното на океана, на двайсет и пет метра под водата на кей 17 в Оукланд. И въртеше тези номера на него, собствения й адвокат! Май щеше да излезе, че тези типове наистина са претоварили контейнера…

Разбира се, „Триптек“ щеше да твърди, че дори това да е истина, то не може да бъде причина за катастрофата, тъй като общото тегло на контейнера си остава далеч по-ниско от проектираната здравина на въжето на крана, който бе направил гафа. И Харди щеше да твърди същото, тъй като това му осигуряваше хляба…

И тъй нататък, и тъй нататък…

В осем затвори папките и ги прибра в бюрото, а когато най-сетне намери място за паркиране на четири пресечки от дома си, навън отдавна се беше мръкнало. Някой ден ще трябва да ликвидирам част от тази хубава тревна площ пред къщата и да си осигуря място за паркиране, рече си с въздишка той. И този ден трябва да е близо, в противен случай скоро ще се прибирам у дома в десет и половина вечерта, паркирал на два километра от входната врата…

Другият вариант бе да зареже колата. Но това означаваше да използва градския транспорт, което би било безумие. И най-идеалните автобусни линии не можеха да покрият разнообразните му маршрути. А линиите бяха далеч от съвършенството и това автоматически решаваше въпроса. Това е животът в големия град, друг няма…

Може би трябва да се изнесат извън града. Това изглеждаше единственото разумно решение. Продават малката къщичка в центъра, преселват се в предградията, хвърлят половин милион долара за жилище с три спални и две бани някъде в Милбро, след което Харди се оказва горд притежател на собствен гараж…

Изтощен от умора, той най-сетне се добра до портичката и спря да хвърли един поглед на имота си. Адвокатското куфарче в ръката му тежеше като гюле, чувстваше се на сто години.

Но къщата си я обичаше. В това съмнение нямаше. Беше единствената еднофамилна къща на улицата, всички останали парцели бяха застроени с три и четириетажни блокове, плътно наредени един до друг. Изпитваше почти неестествено привличане от полянката с големина на пощенска марка, от бялата дъсчена ограда и малката тераска, на която някога Франи и децата изчакаха да се прибере у дома. Някога, когато все още се прибираше по светло…

Сега прозорците светеха с подканяща светлина. Бутна портичката, до ушите му долетя тихата музика, която идваше отвътре.

 

 

Очите му с изненада се спряха на Ейб Глицки, който бе полуседнал на кухненския плот и внимателно си избираше ядки от купата пред себе си.

— Какво правиш тук? — попита Харди. — Няма ли да оставиш малко кашу и за мен?

Към него пристъпи Франи. Дългата червеникава коса падаше свободно към раменете, в зелените й очи проблясваха весели искрици, подсилени може би от чашка шардоне. Беше облечена в черни шорти за джогинг от ликра, маратонки и зелено-бяла тениска с герба на Орегон. Надигна се да го целуне по бузата, ръката й се уви около кръста му. Той я притисна към себе си, усети успокояващият натиск на твърдото й бедро, стана му хубаво.

— Ейб беше в парка Линкълн, поиграли малко футбол с Орел — рече Франи. — Поканих ги защото знаех, че всеки момент ще се прибереш. Орел е оттатък с децата…

До слуха му долетя неизбежната детска глъчка, която се разнасяше в другия край на къщата. Орел беше най-малкият син на Глицки — някъде на около дванайсет. Двете деца на Харди — на седем и девет — бяха луди по него. Ръката на Глицки обра последните ядки от дъното на купата, главата му се извъртя по посока на Харди.

— Страхувам се, че кашуто свърши — промърмори той. — Представа нямам къде изчезна…

— Поканих ги да останат за вечеря — добави Франи.

— Той вече се навечеря — изръмжа Харди и тръгна към хладилника. — Сигурно и бирата ми е изпил.

— Не пия бира — рече Глицки и слезе от плота. — Всъщност, не пия нищо…

— Знаем това, Ейб — усмихна се Франи. — Но не се притеснявай, ние пак си те харесваме…

— Как е възможно да харесваш тип, който ти изяжда всичкото кашу? — изръмжа с престорен гняв Харди, отвори шише светла бира „Сиера Невада“ и се втренчи в приятеля си: — Хайде, казвай какво има!

— Получихме заключението от аутопсията на Сал — докладва Глицки с такъв тон, сякаш изобщо не бяха прекъсвали разговора си по темата. — Помислих, че ще ти е интересно да го чуеш… Мнението на Страут е двусмислено. Не изключва нито самоубийството, нито убийството…

Франи очевидно не хареса тона му, остави чашата с вино на масата и скръсти ръце пред гърдите си:

— За какво убийство става въпрос?

— За едно разследване — промърмори виновно Глицки, уловил укорителния поглед на Харди.

— Негово разследване, а не мое — натъртено добави Харди.

— Странно — недоверчиво го изгледа Франи. — Защо имам чувството, че засяга и теб?

— Не ме засяга. Става въпрос за бащата на един мой клиент. Консултирам го във връзка с наследството.

— И по тази причина Ейб е тук? Едно ченге, което разследва убийства?

Харди отпи глътка бира и сви рамене:

— Обикновено съвпадение, такива в живота колкото щеш… Бащата на моя клиент умря. На пръв поглед се е самоубил, но има съмнения, че някой може да му е помогнал… Нищо общо с клиента ми. Нали така, Ейб?

— Да — отривисто кимна Глицки. — Нищо общо.

— Дано е така — недоверчиво промърмори Франи и отново посегна за чашата си. — Прекрасна демонстрация на солидарност, много съм впечатлена!

— Франи не иска да се занимавам с убийства — поясни Харди.

— И аз си помислих така…

— Според нея двусмисленото заключение на патолога означава убийство.

— Не бих казал, че това мнение е напълно погрешно.

Харди се извърна към жена си, сложи на лицето си най-широката и най-фалшива усмивка, на която беше способен, после попита:

— И така, какво има за вечеря?

 

 

Глицки си тръгна.

Оказа се, че за вечеря Франи беше приготвила великолепни пилешки гърди със сос от бяло вино и ризото с ангинари. По време на вечерята разговаряха предимно децата, разменяйки си обичайните тъпи вицове. „Какво е това зелено нещо, което върви заднешком? — Сопол…“ Продължиха в този дух, докато възрастните не им направиха забележка. Но за обсъждане на „двусмисленото заключение на патолога“ така и не остана време.

Сега наближаваше единайсет, децата най-сетне бяха в леглото, а Харди и Франи стояха в центъра на кухнята и оглеждаха остатъците от вечерята и струпаните в умивалника чинии.

Пръв се раздвижи Харди. Пристъпи към умивалника, пусна топлата вода и взе една гъба.

— Тази добродетел ще ми осигури тържествено посрещане в рая — обяви той. — С фанфари и тромпети!

Но Франи не беше в настроение да приветства кухненските добродетели на съпруга си. Отиде в трапезарията и се върна оттам с чиниите от десерта, които тръсна в свободното корито на умивалника. После се облегна на плота и рече:

— Хайде, започвай. Какъв е тоя тайнствен клиент?

— Греъм Русо.

— За пръв път чувам това име от устата ти. Кога ти стана клиент? Голямо ли е наследството му?

— Не, нищо особено — поклати глава Харди. — А клиент ми стана едва тази сутрин…

— Баща му е убит, така ли?

Харди завъртя крана и спря топлата вода.

— Никой не го е обвинил в убийство — рече той. — Ако изобщо се окаже, че е убийство… Само му помагам, Франи. Добро момче, знаем се от „Шамрок“… Страхува се, че ченгетата се опитват да му лепнат нещо.

— Ченгетата, или лично Ейб? Доколкото съм осведомена, Ейб не си пада по подобни неща…

— Не става въпрос за Ейб — поклати глава Харди. — Той вече не разследва, а само придвижва документацията. Става въпрос за един нов инспектор. Може би…

— Това означава, че твоят клиент е заподозрян, така ли?

— Заподозрян е силна дума. Той просто се тревожи, че нещата вървят натам. Има нужда някой да му държи ръката, нищо особено…

Франи отново кръстоса ръце на гърдите, помълча малко, после тръсна глава:

— Нищо особено, но въпреки това началникът на отдел „Убийства“ лично се появява у дома да ти съобщи резултатите от аутопсията!

Харди пусна гъбата и се обърна да я погледне.

— Не искам отново да се занимавам с убийства, Франи. Ако се стигне до това, сигурно ще откажа. И без това нямам време. Случаят пробуди любопитството ми, нищо повече. При него има някои неща, които с положителност са по-интересни от падналия контейнер на „Триптек“. Бащата на Греъм е бил болен от Алцхаймер. По всичко личи, че се е самоубил, но има вероятност някой да му е помогнал…

— Греъм?

— Твърди, че не е… От мен иска да му помогна за наследството и нищо повече.

— А ти вярваш ли му?

— Нямам причини да не му вярвам — извъртя очи Харди. — Поне за момента…

— Добре изиграно — хладно оцени поведението му Франи. Ръцете й останаха скръстени, от гърдите й излетя въздишка: — В крайна сметка обаче той ще бъде обвинен, а ти ще поемеш защитата му, нали така?

— Не.

— Обещаваш ли?

— Не мога да го защитавам, Франи. Първо, защото на главата ми е „Триптек“ и това, ако забелязваш, ангажира цялото ми време. Второ, ако евентуално бъде обвинен в убийство, Греъм няма да може да плати на адвоката си. Дори ако този адвокат съм аз, с моите изключително ниски тарифи. Ще му се наложи да приеме служебен защитник и това никак няма да е трудно… Един куп акули в бранша ще надушат кокала и ще са готови да го защитават безплатно…

— Не чух да ми обещаваш, че няма да си една от тях.

— Това не се налага.

— Отлична заключителна пледоария — рече с въздишка Франи.

 

 

Патологичното заключение лежеше върху бюрото на Сара. Двамата с Лание току-що се бяха прибрали в управлението, работният ден беше към края си. Тя реши да остане малко, тъй като трябваше да отхвърли насъбралата се писмена работа. Така я завари експерта по пръстови отпечатъци. Оказа се, че апартамента на Сал гъмжи от отпечатъци на Греъм Русо: върху сейфа, върху стъклените флакончета с морфин, върху спринцовките. Греъм бе заявил на Лание, че не знае как баща му се снабдява с морфин и че всъщност е бил само един-два пъти в жилището му. Подозренията на Сара се усилиха.

Съдебният патолог заявява, че случаят не е категорично самоубийство, а това означаваше само едно: Сара и нейният партньор трябва да изяснят какъв категорично е той… Тя вече знаеше откъде ще започне. Имаха достатъчно основания да искат заповед за обиск в жилището на Греъм Русо. Беше убедена, че там ще открият доста интересни неща. Съдията, който подписа заповедта, беше напълно съгласен с нея…