Джон Лескроарт
Право на милосърдие (34)

Трийсет и трета глава

Бавният валс на защитата продължи дни: започна в четвъртък следобед, продължи в петък, прехвърли се и в двата работни дни от новата седмица. Харди държеше заседателите да чуят за развитието на Алцхаймера, за отношенията между Сал и някогашното му семейство, за срещите му с Греъм на публични места. За тази цел призова на банката на свидетелите Хелън, Джордж и Дебра, плюс младият доктор Файнър, който пръв беше прегледал Сал в общинската поликлиника. Призова и собственика на ресторант US, където Сал често бе похапвал в компанията на сина си.

Разнищвайки подробно темата за мотива, той призова цял куп бивши колеги и познати на Греъм. Зад банката на свидетелите един по един седнаха петима негови колеги от „Спешна помощ“ — трима мъже и две жени, които бяха работили в екип с него в продължение на две години. Всички те бяха категорични в положителните си оценки за Греъм — един чувствителен човек с развито чувство на състрадание към болните, добър колега със задълбочени медицински познания, точен и компетентен. Всички в службата го обичали…

Освен Ръс Кътлър, пред съда се явиха още трима съиграчи на Греъм в „Хорнетс“. Те единодушно посочиха, че той редовно е водел баща си на мачовете, представял го на всички, а след това отивали да вечерят заедно. Бил грижовен син.

Особено впечатляващи бяха показанията на Роджър Стампс, който преди около година помогнал на Греъм да издирят Сал, изчезнал безследно по време на поредния мач. Двамата с часове обикаляли из тъмните улици, докато най-сетне открили стареца в барчето на някаква боулинг зала.

Греъм платил сметката му, натикал го в колата, закопчал колана и го откарал у дома. През цялото време не проявил дори следа от гняв или нетърпение. В заключение Стампс изрази надежда и той да има такъв син, когато остарее…

Крейг Айсинг беше мъжко момче, особено подходящо за този съдебен състав. Но призоваването му беше свързано и със съвсем конкретни рискове. Харди изобщо не беше убеден, че участието на Греъм в мачове, за които се правят комарджийски залози, не попада под ударите на закона. Да не говорим за твърденията му, че основните му източници на доходи идват именно от тези мачове…

В крайна сметка решиха да рискуват и да призоват Айсинг. Единствено той беше в състояние да даде смислено обяснение за бягството на Греъм от екипа сътрудници на съдията Харолд Дрейпър, а също така и да хвърли светлина върху на пръв поглед странното му решение да приеме мястото на резервен играч. Той просто бе успял да предвиди края на стачката в Професионалната лига, да се възползва от момента, за да се докосне още веднъж до атмосферата в големите клубове, и прочие, и прочие…

Следвайки възприетата стратегия, според която Греъм нямаше да дава показания, адвокатите му стигнаха до логичния извод, че някой друг ще трябва да обясни душевното му състояние в онзи момент. А за тази роля безспорно най-подходящ беше Крейг Айсинг… Защото Греъм не се бе проявил като предател с егоистични подбуди, а като човек, който иска да реализира своята най-голяма мечта…

Соума и Драйсдейл се бяха снишили. От време на време правеха възражения — най-често когато свидетелите се опитваха да дават оценка на постъпките на Греъм, но в общи линии оставиха Харди да си разиграваха коня и да призовава когото поиска.

Никой от тези свидетели не можеше да оспори доказателствата на обвинението, депозирани в съда. За какво тогава да се тревожат?

 

 

В сряда, в седем и половина сутринта, Харди се затвори в канцеларията на Ейб Глицки, в компанията на Дейвид Фрийман и Сара Евънс. Целта на срещата беше да направят анализ на допълнителните улики по делото, събирани от Сара в продължение на четири месеца и, общо взето, не довели до нищо съществено. Харди и Фрийман възнамеряваха да призоват още един свидетел, след което да преминат към заключителната част на защитните действия. С надеждата, че най-сетне ще съумеят да представят поведението на Греъм в логична и убедителна светлина…

Харди отдавна бе напуснат от първоначалната си увереност в правилността на избраната стратегия. В общи линии делото се развиваше според очакванията му, но поведението на съдебните заседатели никога не можеше да се предвиди, особено пък на тези, техните… Връщайки се на примера на Фрийман, рискованият му скок продължаваше вече четири дни, тялото му бе в положение на свободно падане и единственото, което можеше да направи, беше да се надява на успешно приводняване…

В общи линии не бе успял да отхвърли нито едно от основните обвинения на прокуратурата. Разбира се, направи доста, за да омаловажи свидетелските показания по въпроса на наличието на борба, но това беше горе-долу всичко. В основите си защитата му се базираше на алтернативни обяснения на същите факти, които използваше и обвинението.

Нещата бавно опираха до един простичък въпрос: на какво ще повярват съдебните заседатели. Или на кого… В този смисъл беше добре, че никой не е в състояние да посочи с пръст други „евентуални извършители“…

Сега вече нямаха избор. Защитата на Харди бе напълно лишена от алтернативи. Но въпреки това, той не можеше да се отърси от неприятното чувство, че цялата му стратегия се крепи на една лъжа. Една цинична лъжа, която несъмнено ще бъде от полза на правосъдието, но все пак лъжа…

Фрийман не беше във форма. По всичко личеше, че е спал с костюма си, а фактът, че не беше взел душ, не подлежеше на никакво съмнение тук, в тясната стаичка. Закуската му се състоеше от купчина фъстъци, чиито черупки се издигаха като малка планина върху бюрото на Глицки.

— Вижте какво, лейтенант — изръмжа възрастният адвокат. — Веднага можем да поискаме едномесечно прекъсване, Солтър няма да ни откаже… Според мен трябва да направим точно това и веднага да се заловим за тази комарджийска писта…

— Това едва ли ще стане, Дейвид — опита се да го вразуми Харди. — На този етап съдията не може да отложи делото, защото това ще се отрази отрицателно върху съдебните заседатели. Освен това, нещата едва ли опират до комар…

Фрийман изобщо не му обърна внимание, очите му останаха заковани върху лицето на Глицки.

— Знаем, че Крейг Айсинг поддържа тесни връзки с поне две дузини комарджии в този град! — продължи настоятелно той. — А повечето от тях са използвали куриерските услуги на Сал…

— Преди много време — подхвърли Харди.

— … и откритите у Сал пари може би са били именно такава пратка — довърши мисълта си Фрийман.

— Нямаме никакви доказателства за това — обади се Сара.

— Защото не сте открили такива — заядливо рече Фрийман.

— Точно така! — блеснаха очите на Сара. — Не сме ги открили, защото не съществуват!

— Хей, хей! — обади се Глицки. — Не започвайте с безсмислените обвинения! Няма смисъл да се ядосваме…

— Аз не съм ядосан — искрено се изненада Фрийман. Както винаги, той се стремеше да докаже в спор своята правота. Нима това може да бъде обидно?

Но Евънс беше поруменяла.

— Два пъти разпитах Крейг Айсинг, господин Фрийман — рече тя. Практически го беше сторила четири пъти, но Глицки й беше дал разрешение само за два от тях. — Изрично подчертах, че се интересуваме само от Сал, а не от комарджийските му далавери. На което той отговори, че доколкото му е известно, поне от две години насам никой не е използвал Сал като куриер…

— Доколкото му е известно, значи… — недоволно повтори Фрийман.

— И Греъм твърди същото — обади се Харди.

Фрийман бавно ги изгледа и поклати глава:

— Ето каква била работата, значи… А като сте такива последователи на Павлов, случайно да помните, че Сал е имал пропуски в паметта? Като нищо може да се окаже, че е приел нечия оферта, взел е торбата с парите, а после всичко е забравил…

— От кой е взел торбата? На кой е трябвало да я предаде? — попита Глицки.

— Ейб има предвид от кого и на кого, Дейвид — с усмивка поясни Харди.

— Хубаво де, нека бъде кого! — навъсено промърмори Глицки.

Без да обръща внимание на приятелското им заяждане, Фрийман тръсна глава:

— Това е ваша работа, лейтенант! Свършете си я!

Глицки също не беше ядосан. Възхищаваше се на настоятелността на стареца, но си даваше сметка, че на въдицата му риба няма.

— Дейвид — въздъхна той. — Посочете ми къде да търся и веднага започвам. Не твърдя, че подобно нещо е невъзможно. Не твърдя дори, че не се е случило. Но пред съда е изправен човек, когото съдят именно за това, за което бих разпитал тези хора, стига да ги открия…

— Ами изгарящият от желание да сътрудничи господин Айсинг?

— Той е наш свидетел, Дейвид — принуди се да му напомни Харди. — И наистина ни помага…

— Това го знам — махна с ръка Фрийман. — Но с какво ни е помогнал напоследък? — Извърна се отново към Глицки: — Вижте, трябва да пратите още една призовка на Айсинг. Натиснете го здраво за комара, заплашете го, че ще го прехвърлите на отдела за борба с корупцията. Кажете му, че може да отърве кожата само ако ви предаде списък с имената на всичките си комарджийски партньори, после започвайте да ги привиквате един по един… Случайно тоя тип да ви се води по бумагите? — Имаше предвид полицейско досие.

Наистина развеселен, Глицки хвърли кос поглед по посока на Сара, после се извърна към Харди:

— Нещо друго, Диз?

 

 

— Мисля, че прекали, Дейвид… Нима наистина вярваш, че могат да арестуват елита на младото поколение в този град?

— Могат — тръсна глава възрастният адвокат. — Поне Глицки може…

Седяха зад банката си в празната съдебна зала. Фрийман бе предложил втори вариант: Глицки да арестува Дан Тоска и да изстиска от него информация за многомилионния бизнес с контрабандния улов на риба. Но лейтенантът възрази, че не може да стори това, тъй като около Тоска няма дим, за да търсят огън… Сара го подкрепи.

— Въпросът не е дали може, Дейвид. Въпросът е защо. Те нямат основателни причини да го сторят.

— Дрън-дрън! — поклати глава старият.

— Освен това решихме да си стоим на нашата писта — напомни му Харди.

— Ти го реши — възрази Фрийман. — Мен ако питаш, аз ще направя всичко възможно, за да избегна осъдителната присъда. А ако се намери съдия, който да ми отложи делото с пет години, ще приема. Защото става въпрос за основни принципи.

— Говориш като истински адвокат по наказателни дела.

— Трябва ли да ти напомням, че съм именно такъв?

— И ще оставиш клиента си през цялото това време да гние в затвора?

— Абсолютно!

— Питам се дали това прекомерно чувство на състрадание към ближния ти е вродено, или си го придобил по-късно — засмя се Харди.

— И от двете по малко — отвърна Фрийман. — Но както и да е… Глицки се измъкна, следователно пак се връщаме на първоначалния вариант. Призоваваме ли Брандт?

По този въпрос бяха спорили дълго и ожесточено, вече бяха наясно какво трябва да правят. Барбара Брандт несъмнено ще се изяви като пламенен защитник на правото на доброволна смърт и ще хвърли мнението си право в лицата на съдебните заседатели. Но по време на разпита на Ръс Кътлър, именно това бе сторил и Фрийман. Само кретен не би усетил накъде вървят нещата, а Харди искрено се надяваше, че сред съдебните заседатели няма кретени.

От друга страна обаче Брандт положително ще се закълне, че Греъм е убил Сал. Клетвата очевидно няма да я притесни, тъй като по принцип си е изпечен лъжец. Харди нямаше представа за резултатите от теста с детектора на лъжата, на който Драйсдейл и Соума бяха подложили тази жена. Но в списъка на свидетелите им фигурираше името Лес Уоръл — специалист полиграф.

Харди си беше направил труда да разпита Уоръл още преди няколко седмици, от показанията му стана ясно, че Брандт успешно е издържала теста. Но по същото време в печата се появиха няколко материала, в които се твърдеше, че Барбара Брандт е била обучавана от специалисти и е знаела всички начини да издържи този тест. Харди не знаеше дали самият Уоръл има пръст в тази работа и изгаряше от желание да го затрупа с въпроси. По принцип резултатите от детектора на лъжата нямаше да бъдат допуснати в съда, но и двамата с Фрийман бяха в състояние да подушат капана…

— Ще оставя решението на инстинкта си — рече най-сетне той.

— Значи ще действаш по настроение, а? — изгледа го Фрийман.

— Точно така.

— Отдавна не бях чувал по-тъпа идея!

— Ти постоянно го правиш — напомни му Харди.

— Да, но аз съм невероятният Дейвид Фрийман! — Не стана ясно дали се шегува, или не.

— Ще ги победя, Дейвид. Ще им разкажа играта!

— Без Брандт?

— Като се замислям — май да… Тя не може да съобщи нищо ново на журито.

Фрийман изглежда прие това мнение.

— Имаш ли конкретен план? — попита той.

— Само в най-общи линии — призна с крива усмивка Харди. — А това означава мили физиономии и пируети, предшествани от скрито плюене в пазвата…

 

 

В сградата на Главна прокуратура на Фримънт стрийт се провеждаше друго съвещание. Участници в него бяха Драйсдейл, Соума и Дийн Пауъл — големият бос. Едва на втория ден от пледоариите на защитата те си дадоха сметка, че не бяха предвидили тактиката, до която прибягваше Харди.

Предстоеше им да вземат важно решение, но все още не бяха единодушни относно начините, по които да продължат процеса. Председателското място на дългата и солидна маса в заседателната зала бе заето от Дийн Пауъл. Лицето му под гъстата грива почти бели коси бе зачервено, в очите му играеше безпокойство.

— Пет пари не давам за стратегия, която би могла да ни спести срама, Арт — отсече той. — Нямам никакво намерение да се отказвам от утежняващите вината обстоятелства!

— Исках да кажа само едно, Дийн — меко, но настоятелно възрази Драйсдейл. — В никакъв случай не бива да допускаме това момче да излезе на свобода! Но ако съдебните заседатели са лишени от избор и са принудени да избират между осъдителна присъда за убийство с цел грабеж и оправдателна присъда, те като нищо ще го оправдаят! А тогава ще възникне въпроса за какво беше цялата работа, нали?

— Отговорът на този въпрос е абсолютно ясен — троснато отвърна Пауъл, който очевидно не беше склонен да разглежда никакви варианти. — Един убиец трябва да си получи заслуженото! За това е „цялата работа“, както я наричаш. Освен това, силно се съмнявам, че журито ще стигне до оправдателна присъда…

— Ние искаме да елиминираме окончателно тази вероятност, Дийн — набра кураж да се обади Соума. — Като им дадем шанса да обмислят и други възможности, а именно — непредумишлено убийство. Присъдата в този случай ще бъде по-лека, но така отстраняваме опасността да го оправдаят…

— Харди ги води именно в тази посока, Дийн — добави Драйсдейл. — И ние с Гил искаме да го отрежем.

— А бе вие не чувате ли какво ви казвам? — повиши тон Пауъл. — На чужд език ли ви говоря? Греъм Русо е обвинен в убийство с цел грабеж! Мога да ви уверя, че си давам съвсем ясна сметка какво означава това. Но ще ви кажа и друго — в момента, в който покажем, че сме склонни да променим обвинението; в момента, в който дори само загатнем за подобна възможност, съдебните заседатели ще разберат, че не сме в състояние да докажем първоначалната си теза. И тогава със сигурност ще го оправдаят!

В помещението настъпи обичайната тишина, съпътстваща всяко гневно избухване на началниците. Драйсдейл се съобрази с нейната продължителност, после тихо подхвърли:

— А какво ще кажеш, ако не оспорим тезата за асистирано самоубийство, Дийн?

— Тук си дяволски прав! — изръмжа Пауъл.

Но Драйсдейл не беше свършил:

— … А след това включим забележките си по нея в инструкциите, които Солтър ще предаде на съдебните заседатели?…

Бяха изправени пред съвсем конкретна дилема. Същата, която защитният екип на Харди бе преодолял с цената на мъчителни усилия и бе стигнал до заключението, че трябва да продължава да се придържа към основната си линия до най-удобния момент. Прокуратурата не искаше да мъти водата и по тази причина отказваше да допусне, че смъртта на Сал се дължи на друга причина, освен на предумишлено убийство. Технически погледнато обаче, наказателният кодекс на щата Калифорния третираше асистираното самоубийство като углавно престъпление… Може би не предумишлено убийство, но все пак убийство, за което се полагат дълги години затвор…

Драйсдейл споделяше опасенията на Пауъл, че ако на този етап от процеса променят обвинението си в асистирано самоубийство, ще станат за смях и вероятно ще се стигне до оправдателна присъда. Същевременно обаче си даваше сметка, че ако имат смелостта да го сторят, шансовете на Греъм Русо да излезе свободен от съдебната зала рязко намаляват…

Драйсдейл щеше да убеди съдията Солтър да инструктира съдебните заседатели, в смисъл че асистираното самоубийство също се третира като убийство. По този начин победата, макар и частична, щеше да принадлежи на Пауъл.

Но главният прокурор остана непреклонен. Не беше склонен на подобни компромиси, екипът му трябваше да се бори за пълна победа.

— Още преди шест месеца избрахме битката, Арт — поклати глава той. — Или ще го осъдим за убийство с цел грабеж, или ще го пуснем да си върви…

Напрежението се оказа непоносимо за Соума, който въздъхна и стовари отворената си длан върху масата.

— По дяволите!

Пауъл реагира с бързината на гърмяща змия.

— Не смейте да си позволявате подобно поведение, господин Соума! — изсъска той. — Още една подобна реплика и ще се окажете безработен, ясно ли е? Страхувате се, че не успяхте да докажете обвинението, а?

— Доказахме го, сър — вдигна очи Соума.

— Да се надяваме, че е така! — заплашително го изгледа Пауъл. — Да не съм чул дори думичка за асистирано самоубийство в заключителната ви пледоария, ясно? Можете да го споменете само за да подчертаете, че то не представлява никакъв аргумент спрямо основното обвинение, което си остава предумишлено убийство. Нашето момче е видяло сметката на баща си заради парите. Точка по въпроса. Ако вие двамата имате някакви проблеми по този въпрос — очите му обхванаха и Драйсдейл, — толкова по-зле за вас!

 

 

Изхвърлила от главата си сутрешното съвещание в кабинета на Глицки, Сара изравни крачка с партньора си и забърза по посока на асансьорите. Там се беше събрала доста внушителна тълпа и двамата, по негласно споразумение, се насочиха към стълбите. Стигнаха втория етаж, тя вдигна глава и механично огледа дългия коридор. На дървената скамейка пред съдебната зала на Греъм седеше бременна жена с широко разкрачени нозе. Нещо я жегна. Помоли Лание да я почака за минутка и се насочи към скамейката.

— Вие ли сте Дебра Макоури?

Жената вдигна глава и кимна. Лицето й беше тъжно, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— А вие коя сте?

Сара се отпусна на скамейката до нея и се представи.

— Аз арестувах брат ви — добави тя. — Не зная дали си спомняте, но веднъж разговаряхме по телефона и…

— Спомням си — кимна Дебра и чертите й се опънаха.

— Оттогава насам ви търсих още няколко пъти, но все не можех да ви хвана…

— Работя — мрачно поясни жената.

— Но сега сте тук — подхвърли Сара.

— И вчера бях тук. Призоваха ме като свидетел, взех си отпуска… Неплатена. Чух, че днес започват заключителните пледоарии и реших да остана.

Сара знаеше доста неща за Дебра, главно от Греъм. Подобно на майка си, тя също се бе омъжила за човек с по-ниско обществено положение и очевидно си носеше последиците. Греъм дълбоко я съжаляваше. Според него Дебра умишлено водеше този начин на живот, просто за да бъде в тон с неверния си съпруг, който изобщо не я заслужава…

Но и при нея всичко бе свързано с бягството на Сал от семейното гнездо, също като при Джордж. Дълбоко наранена, тя губи всякаква увереност в себе си, животът й тече под знака на горчивото разочарование. Постепенно стига до убеждението, че не заслужава да бъде обичана, че никой на този свят няма да изпитва топли чувства към нея. А сега, когато всеки момент щеше да роди детето на Брендън, я чакаха още по-тежки изпитания…

— Но защо? — попита Сара. — Нали казахте, че не обичате Греъм, че той е човек, на когото не може да се вярва?

Дебра мъчително преглътна и поклати глава:

— Той все пак ми е брат…

— Какво означава това за вас?

— Означава, че не искам да отиде в затвора.

— Мислите ли, че той е убил баща ви?

Петната по лицето на бременната жена видимо потъмняха.

— Не знам — прошепна тя.

— Но сте убедена, че е откраднал парите му, нали?

— И в това вече не съм сигурна — въздъхна Дебра. — Чух показанията на онази жена от банката. Май никой не е сигурен какво точно е станало… А вие защо сте ме търсила?

Защото Харди беше настоял, отвърна наум Сара. Защото искаше окончателно да приключи с пистата „някой друг го е извършил“. Никой от двамата не беше очаквал нещо съществено от нея, но Сара продължаваше да се учудва, че жената явно не желае да я види.

— Проверявах различни версии — рече на глас тя. — Вие ми казахте за бейзболните картички, от думите ви останах с впечатлението, че знаете и за други спестявания на Сал…

— Което се оказа вярно…

— Да — кимна Сара. — Но въпросът не е в тези спестявания, а откъде вие знаете за тях…

— Не съм съвсем сигурна… Може би съм предчувствала, че е така, а може би Греъм е споменал нещо в тази връзка…

— Но нали твърдите, че повече от две години не сте разговаряла с него? — Дебра се размърда и сложи длан върху корема си, а лицето й още повече потъмня. В очите й проблесна влага. — Вие казахте, че Сал държи бейзболните картички в жилището си. Откъде знаете това? Ходила ли сте там?

— Не — поклати глава жената. — Просто предполагах… — После поведението й рязко се промени и тя яростно се нахвърли върху Сара: — Защо ме разпитвате? Не съм сторила нищо лошо!

— Не твърдя противното…

— Но…

— Просто се опитвам да разбера откъде знаете онова, което споделихте с мен… — На Лание очевидно му писна да виси на площадката и той бавно се насочи към тях. — Това е партньорът ми, инспектор Лание — представи го Сара.

Лание кимна.

— Всичко ли е наред?

Сара реши да продължи с натиска.

— Убедена съм, че помните къде сте била в деня, в който баща ви беше убит — настоятелно рече тя. — Такова нещо не се забравя…

— Права сте — кимна Дебра. — Освен това аз нямам навика да забравям… Беше петък, нали? Значи съм била на работа…

— Цял ден? Нямате ли обедна почивка?

— Не, всъщност да… имаме… Май наистина не помня… — Дланите започнаха лек масаж върху издутия корем: — Вижте, това не ми харесва… — Не направи опит да стане вероятно защото й пречеше Лание, щръкнал на крачка пред нея. — Сал винаги е притежавал тези бейзболни картички, помня това още от дете… Което означава, че би трябвало да са у него. А от приказките на майка ми оставах с впечатлението, че той има и спестени пари… Това е всичко.

— Защо ми казахте, че Греъм крие нещо и не може да му се вярва?

Сара имаше отговора на този въпрос, но искаше да чуе обясненията на Дебра. От очите на бременната жена най-сетне рукнаха сълзи. Тя започна да рови в чантичката си за нещо, с което да ги избърше.

— Той не е лош…

— Кой не е лош, Дебра? Греъм ли?

Жената подсмърчаше и поклащаше глава.

— Не искам да влезе в затвора, това е всичко! Знам, че не е убил Сал за проклетите пари!

— Откъде знаете това?

— Просто го познавам. Той никога не би направил подобно нещо… — Очите й умолително пробягаха по лицата на Сара и Марсел: — А за парите изобщо не ме е грижа. Вече не… Не искам никакъв дял. Макар че Брендън…

— Съпругът ви? — подтикна я Сара.

— Той настояваше за парите — подсмръкна Дебра. — Той ме накара да искам дял от тях… Нямах намерение да натопя Греъм. Единственото, което исках, беше семейството ни да бъде такова, каквото беше преди… Господи, защо е толкова трудно това?

Сълзите се търкаляха по бузите й. Сара съчувствено я докосна по рамото, после кимна на Марсел да си вървят…