Джон Лескроарт
Право на милосърдие (10)

Девета глава

Глицки привика Евънс и Лание в един от кабинетите на нравствената полиция, който се намираше на същия етаж. Беше помолил да му го отстъпят за няколко минути, просто защото тук имаше врата и тази врата се затваряше. За разлика от неговата будка, лишена от подобни луксове… Искаше да обсъдят на спокойствие следствието за смъртта на Сал Русо, което изведнъж се бе превърнало в сложна и деликатна тема.

Изложи плана си сбито, с точни думи, детективите слушаха внимателно. В края на първата му част Евънс изведнъж вдигна ръка и това предизвика неволната му усмивка.

— Не сме в училище, Сара — рече. — Говори спокойно.

— Имам само един въпрос — кимна тя и скръсти ръце на гърдите си. — Какво трябва да направим, за да не се повтори историята с освобождаването му?

Глицки кимна, въпросът наистина заслужаваше внимание.

— Не много — призна след кратка пауза той. — Същите процедури, но този път трябва да се действа още по-прецизно…

Марсел Лание имаше достатъчно опит, за да схване веднага за какво става въпрос. Седнал в един удобен стол, той се извърна към партньорката си:

— Всички свалят гарда, Сара. Убедени, че обвинения няма да бъдат повдигнати, свидетелите вече не мислят, че показанията ще имат решаващо значение и започват да говорят. Хората се отварят, но следствието си продължава. Това иска да каже Ейб…

— Точно така — кимна Глицки.

— И Русо все още е заподозрян, така ли? — След снощи тази мисъл я накара да се намръщи.

— Най-добрият и единственият — отсече Лание, очевидно готов да потегли. Глицки им предаде посланието, сега е време за работа. Но Сара продължаваше да седи със скръстени пред гърдите ръце.

— Нещо не е наред? — изгледа я Глицки.

— Ами, не — въздъхна тя, поклати глава и добави: — Всъщност, да… Мисля, че той не го е направил, а ние сме на грешен път…

Лание се приготви да избухне, но Глицки го спря с вдигната ръка, седна на ръба на бюрото и каза:

— Слушам те.

— Не знам — въздъхна тя. — Не съм сигурна…

— Какво се е променило от вчера насам?

— Две неща — колебливо отвърна Сара, после тръсна глава: — Разговарях с него!

— Кога?

Тя им разказа за срещата с Греъм на игрището за софтбол, пропускайки единствено личните си реакции.

— Сам дойде при мен… — Това не беше съвсем вярно, но достатъчно близо до истината. Срещнала погледа му откъм трибуната, тя бе изпитала чувството, че той ще влезе в контакт с нея. — Мисля, че ако е убил баща си, едва ли щеше да постъпи така…

— Точно така щеше да постъпи! — поклати глава Лание. Това беше негова територия. През годините се бе сблъсквал поне със стотина убийци, беше убеден, че познава тяхната психология, че нищо от репертоара им не може да го изненада. — Задници като него непрекъснато се опитват да ни пробутват гадните си номера! Пускаме го от затвора и той си въобразява, че вече е недосегаем. Започва да човърка, иска да научи какво знаем. Работи те, Сара! Иска да се вмъкне под кожата ти!

— Не беше така — промълви с недоверие тя.

— А как беше? — попита Глицки.

— Не се опитваше да ме работи, дори не помня дали спомена нещо за причините, довели до арестуването му…

— Бас държа, че все пак е успял да го вмъкне в разговора! — наведе се напред Лание. — По един или по друг начин го е сторил…

— Каза, че не е извършил престъпление и това беше всичко — сви рамене Сара. — Каза го така, сякаш тази мисъл му беше хрумнала току-що…

Лание познаваше и тоя номер.

— Аха — изръмжа той. — Завоалираният подход… Споменава за престъплението си между другото, въпреки че току-що са го освободили от ареста. — На всяка цена държеше партньорката му да разбере, че такива не му минават. — Ако ти си прекарала един ден в затвора и срещнеш човека, който те е тикнал там, каква друга мисъл може да се върти в главата ти? Няма ли да поискаш да говориш именно за този инцидент?

— Мисля, че тя разбира за какво става въпрос, Марсел — обади се Глицки и любопитно погледна младата жена: — Каза две неща… Какво е второто?

Очите й бавно огледаха лицата на двамата мъже.

— Цяла нощ мисля за това, отново изчетох делото, от начало до край… Според мен ние нямаме достатъчно основания, за да го тикнем в затвора.

Глицки кимна. В това заключение също имаше логика.

— Именно по тази причина Драйсдейл настоява следствието да продължи — рече той. — За официално обвинение ще му трябват повече улики.

— Нима искаш да кажеш, че сме го арестували неправомерно?

— Хей, чакайте малко! — намеси се нервно Лание, който очевидно не можеше да приеме подобен развой на разговора: — Забравяте, че тоя тип вече си беше наел адвокат!

— Това не е престъпление — възрази Глицки.

— Разбира се, но все пак… — В главата на Лание се въртяха обичайните за всяко ченге мисли: невинните хора (ако изобщо има такива) се сещат за адвокатите си едва когато срещу тях е отправено официално обвинение, когато разберат, че наистина са в беда. — Нека не забравяме с кого имаме работа — продължи той. — Един безработен хлапак, който си живее като милионер и търси лесни начини да поддържа този начин на живот!

— Значи става въпрос за пари и нищо повече, така ли?

— Абсолютно. Той разполага с цифровата комбинация от сейфа и това е достатъчно.

— Тогава защо не е прибрал в джоба си ключа от банковата касета? Никога нямаше да го открием, нали?

— По този въпрос се предавам — вдигна ръце Лание. — Може би се е опасявал, че ще го видим. Може би е мислил, че няма да сме толкова прецизни. Никога не съм твърдял, че тоя тип е професионалист. Може би е бил просто нервен…

— Ако нещата са опирали единствено до парите, той щеше да се погрижи да ги скрие — поклати глава Сара. — Начини за това колкото щеш… По тази причина допускам, че може би наистина не го е направил…

Все старата история: убиецът изгаря от желание да сподели с някого за своето престъпление. В това винаги има известна логика.

— Искал е да открием ключа. Наречи го един вид признание…

— Не би изпитал вътрешната необходимост от признание — отново възрази Сара. — Особено ако го е извършил от състрадание, с чувството, че постъпва правилно…

— Не е така — поклати глава Лание. — Тук не става въпрос за асистирано самоубийство, а за чисто убийство. Забравяш отока зад ухото…

— За който Страут твърди, че може да е получен часове преди смъртта…

— Не, не! Нашето момче хладнокръвно го е фраснало изотзад с бутилката уиски, после му е напълнило вените с морфин, опразнило е сейфа и се е измъкнало на пръсти между карамфилите…

— Добре де, но ако Сал е бил фраснат по главата и е лежал в несвяст, и ако Греъм всеки ден му е инжектирал морфин, как ще обясниш травмираната област около мястото, на което е била направена инжекцията? Защо там нямаше една малка, чиста дупчица и толкоз?

— Не знам. Може би се е уплашил. Бързал е. Може би е имало земетресение, иглата се е счупила, не е успял да напипа вената… На моя доктор непрекъснато му се случват подобни неща…

Глицки реши, че е време да сложи край на този спор.

— Окей, достатъчно — рече той. — Всичко това вече няма значение. Според мен вчера сте имали достатъчно основания да арестувате Русо. Ако продължавате да търсите, положително ще откриете още. Имате разрешение да търсите, толкоз. Направете го така, че да задоволите изискванията на главния прокурор, в случай че поиска пак да го арестува. Междувременно, ако уликите ни насочат към някой друг, ние ще ги следваме. Сара, имаш ли предвид някой друг, който би могъл да е замесен в това?

Тя поклати глава, после побърза да добави:

— Нека не забравяме и вероятността Сал все пак да се е самоубил. Аутопсията не изключва тази възможност, нали?

— Така е — кимна Глицки и стана на крака. Заседанието беше свършило. — Именно това е причината, поради която Господ Бог е измислил правораздавателната система. — Разпери ръце, сякаш да ги благослови, и добави: — Която, за щастие, никога не греши!

 

 

— Поне лятото си е лято, нали? — промърмори Лание. Якето му бе закопчано догоре, чак до шията. Сара крачеше до него с ръце в джобовете, присвила очи срещу вятъра.

— Откъде се появи това време? — промърмори тя. — Никога не е било толкова студено!

След разговора с Глицки бяха пропътували с колата километъра от Съдебната палата до Седма улица. Паркираха на Стивънсън Ели и поеха пеша по напукания асфалт към екзотичната автогара, която винаги бе задръстена от боклуци.

Северната част на Стивънсън бе заета от гърбовете на стари складове с високи портали за камиони, оттук търговците на едро водеха своята тежка битка за оцеляване на Маркет стрийт. Най-забележителен сред малкото сгради с лице към алеята беше жилищният блок „Лайънс Армс“, в чийто ъглов апартамент 304 бе живял и умрял Сал Русо. На страничната стена с големи черни букви беше изписано „Жилища под наем — включително за дни или седмици“.

През последните десетина години южната част на Стивънсън приличаше на лунна повърхност — една отворена язва в центъра на града, сред която се издигаше сградата на Старата поща, обект на продължителни ремонти. Преди няколко месеца тези ремонти най-сетне бяха приключили.

Междувременно пощата се бе преместила в нова сграда на Ринкън Анекс и в ремонтираната постройка се разшири вторият от досегашните обитатели — Федералният апелационен съд на Девети район. Днес фасадата на съда имаше солиден вид и придаваше тежест на района, заключен между Стивънсън Ели и Мишън стрийт.

Лание и Евънс изобщо не забелязваха всичко това. Заобиколиха някакъв бездомник, който кротко спеше на тротоара, пред очите им се разкри южната част на алеята и сляпата стена на съда, боядисана в сиво и вече нашарена от графити. Върху горната й част имаше кълба от бодлива тел с остри като бръснач ръбове. Двамата инспектори нямаше да се впечатлят от тази гледка, дори ако на мястото на Лайънс Армс се издигаше Тадж Махал. Просто защото жилищния блок нямаше нищо общо с величествеността на околните сгради, а си беше обикновена дупка.

Веднага след откриването на покойника униформените бяха обиколили етажите на Лайънс Армс, но успяха да поговорят с твърде малко хора. Наемателите на блока бяха предимно от тези, които си вадят хляба на улицата, най-често през нощта.

Именно поради тази причина Сара и Лание бяха тук — искаха да почукат на още няколко врати. Обикновено инспекторите не обичат да работят сами в райони като този, но сега беше обед и те решиха да се разделят. И двамата си даваха сметка, че тази работа трябваше да бъде свършена доста по-рано, но едва сега им се освободи време за нея.

На партерния етаж имаше само четири апартамента, които Сара започна да проверява един по един. Останалото пространство беше заето от просторен входен вестибюл с наредени на двете стени пощенски кутии. Блокът е бил строен в други времена, когато хората все пак са обръщали внимание на фасадите. На трите етажа отгоре имаше по осем жилища.

Лание се изкачи по стълбището до втория етаж, възнамерявайки да започне от номер 204, който се намираше точно под апартамента на Сал. Сара го настигна още преди да е вдигнал ръка да почука.

— Долу няма никой — обяви тя. — Ще се кача на третия…

На табелката пишеше Блу^[1], но обитателката се оказа черна като печка, физиономията й беше смътно позната на Лание — вероятно я беше срещал някъде из етажите на Съдебната палата, арестувана за проституция.

Той се легитимира през процепа на вратата, отвътре се разнесе някакъв шум. Вероятно Блу е очаквала клиент, а може би искаше да скрие нещо, което не е за очите на полицията. После свали веригата. Беше отворила прозореца, но от вътрешността на жилището на вълни се носеше вонята на марихуана и на някакъв парфюм, очевидно напръскан току-що. Блу нервно тикаше червената си фланелка с изрисувано на гърдите мече под колана на прилепналите към бедрата й черни дънки.

Не го покани да влезе. Лание й показа значката си, а тя го изненада.

— Сигурно идвате за Сал, който живееше отгоре? — Изчака кимането му и добави: — Очаквах, че ще дойдете по-рано. За малко да ви повикам, но по принцип мразя да звъня на ченгетата. Сал беше готин…

— Познавахте ли се?

— Не много добре — поклати глава Блу. — Разменяли сме по някоя дума на входа или на улицата. От време на време ми носеше прясна сьомга. Много обичам сьомга… — Очите й потъмняха: — Лоша работа стана с него… Открихте ли убиеца?

Лание по принцип избягваше да отговаря на въпросите на евентуалните свидетели. Разменил няколко незначителни фрази с жената на прага, той си даде сметка, че оттук може да изскочи нещо интересно и измъкна портативния магнетофон, който за малко не забрави да вземе от управлението.

Включи микрофона и бързо произнесе стандартните за този вид разпити фрази, после го поднесе на Блу:

— Става въпрос за петък, девети май. Случайно да сте чула или видяла нещо, което да има връзка с убийството на Сал Русо?

— Нямах представа, че ще бъде убит — започна свидетелката. — Но горе при него имаше някой… Чух да се отворя входната врата, после подът проскърца…

— Вие къде бяхте?

— Тук, в апартамента си. Чух и други шумове…

— От какъв характер?

— Сякаш някой падна на пода, после се местиха мебели… — Очите й се вдигнаха към тавана: — Тази сграда е доста паянтова, знаете… Всичко се чува.

Лание нямаше намерение да й позволява отклонения.

— Значи чухте, че се местят мебели, така ли? — попита той.

Оказа се, че не е съвсем така.

— По-скоро някакво стържене, после тъп звук — като от удар или падане — уточни Блу. — След това се чуха викове, нещо от сорта на „не, не…“.

— Сигурна ли сте?

— Да. Приличаха на викове от болка, а може би и на молба… Тъжни звуци, много тъжни…

— Чухте ли друг глас?

— Да. Имаше и друг глас.

— Мъжки, женски?

— Мъжки. Останах с впечатлението, че се карат за нещо.

— Преди стенанията, или след тях? Преди стърженето?

Блу затвори очи и се замисли, после бавно кимна:

— Преди.

Но в гласа й прозвуча известна несигурност.

— Какво има? — забеляза я Лание.

— Нищо, нищо… Беше преди стоновете и преди стърженето.

— А после? Какво стана след стоновете?

Тя отново затвори очи, явно искаше да си спомни съвсем точно.

— Нищо. Няколко минути по-късно се затръшна вратата, после настъпи тишина…

— А вие какво направихте?

Въпросът очевидно я смути. Очите й се сведоха надолу, после отново се вдигнаха, но не към лицето на Лание, а някъде над рамото му.

— Качих се горе, но доста по-късно… Никой не ми отвори.

Мъртъвците не отварят, понечи да каже Лание, но навреме се овладя.

— Значи чувате звуци, които недвусмислено показват, че Сал е в беда — рече с неутрален тон той. — А казвате, че сте били приятели…

— Не съм казала такова нещо. Познавахме се, това е всичко. Изглеждаше ми добър човек…

— Добре. Но защо не се качихте веднага, може би е имал нужда от помощ?

Очите й отново се насочиха някъде над рамото му.

— Блу?

— Не можех — въздъхна тя. — Не бях сама, един тип спеше отгоре ми… Нямаше как да стана.