Джон Лескроарт
Право на милосърдие (32)

Трийсет и първа глава

Това не може да се случва с мен, рече си Харди. Нима ще загубя делото заради собствената си глупост?!

Но по всичко личеше, че нещата вървят именно натам, поне за момента. Солтър ги бе събрал в кабинета си, за да обсъдят използването на видеозаписите. Фрийман беше на мнение, че защитата не се нуждае от тях, просто защото бе убеден, че въпросът с банката и парите е второстепенен. Но за Харди този въпрос имаше значението на димящ пистолет. Ако съдията реши, че видеозаписите могат да бъдат използвани като доказателства и Соума наблегне на предполагаемия факт, че в петък, независимо по какъв повод, Греъм е бил в банката, Харди разполагаше с доказателство за противното и щеше да го унищожи!

В момента обаче тази ситуация изглеждаше малко вероятна. По време на предварителните заседания Драйсдейл и Соума нито веднъж не поставиха въпроса за допускането на видеозаписите в залата, но сега предстоеше разпит на Алисън Ли и те изведнъж решиха, че Харди трябва да докаже легитимността на лентата — откъде идва, какво съдържа, доколко може да се вярва на записаното върху нея… Предложението им към Солтър беше тази лента да бъде отхвърлена.

— Разполагам с въпросната касета от месеци, господин съдия — каза Харди, изправил се пред писалището на Солтър. — Тя фигурира в списъка на официалните ми доказателства и обвинението знае за нея. Господин Соума и господин Драйсдейл имаха пълната свобода да се запознаят с нейното съдържание. А то категорично доказва, че в този петък клиентът ми не е бил в банката и поставя под съмнение един от основните пунктове на обвинението.

Ако не беше толкова разгорещен, вероятно щеше да забележи поведението на партньора си. Дейвид Фрийман седеше в ъгъла с кръстосани пред гърдите ръце и от цялото му поведение личеше, че се държи настрана от проблема. Един сам по себе си доста обезпокоителен признак…

Драйсдейл изглеждаше напълно възстановен след вчерашното си публично избухване. Държеше се спокойно, говореше тихо и убедително. Соума от своя страна трудно прикриваше самодоволството си.

— Нямаме проблеми с оригиналната касета, господин съдия — каза Драйсдейл. — Проблемът е в копието, което притежава господин Харди.

— Добре, нека използваме оригиналната — прекалено бързо отстъпи Харди. Изненадата е нещо изключително опасно в хода на наказателните дела, а той току-що позволи да го притиснат с нея.

— От банката ни уведомиха, че оригиналният запис е изтрит — обяви с нотка на триумф Соума.

Харди нямаше представа откога прокурорът е наясно с този факт, нито пък колко време е подготвял удара си. Но в момента очевидно се наслаждаваше от създадената ситуация.

— Не е изтрит — възрази той, но веднага усети, че истината е точно такава. В момент като този Соума нямаше причини да блъфира. — Увериха ме, че ще го запазят…

Беше разчитал на копието. Дори си направи още един екземпляр, за да го връчи на Драйсдейл и Соума. Любезната управителка на банковия клон госпожица Рейгоса го бе уверила, че ще запазят оригинала и той нямаше причини да се съмнява в това.

— Разбира се, ние пожелахме да сверим копието на господин Харди с оригинала, Ваша Светлост — рече с влудяващо спокойствие Драйсдейл. — Но в банката явно бяха изтълкували погрешно молбата му и въпросната касета е била използвана отново…

Харди притисна слепоочията си с длани. Не, това не може да бъде! Нещата опираха до собствената му небрежност, нямаше на кого да се сърди!

— Ваша Светлост, мога да ви уверя, че моето копие не е манипулирано по никакъв начин и отговаря напълно на…

— Не е така, Ваша Светлост — безцеремонно го прекъсна Соума. — Въпросният запис може да е всякакъв. Няма дата, няма маркировка за часовете…

— Ще призова госпожица Рейгоса — държеше на своето Харди. — Тя под клетва ще потвърди, че записът е бил направен от оригиналната касета…

— Уви, господин Харди — усмихна се пренебрежително Соума и Харди изведнъж изпита желанието да му тресне един в мутрата. — Записът не е бил направен от госпожица Рейгоса, а от някой си Хуан Хавиер Гонзалес, който вече се намира в родния си Хондурас, след като властите открили нередности в положението му на имигрант…

— Ах ти мръсно…

— Виж какво, Диз — спря го с вдигната ръка Драйсдейл и по този начин му спести допълнителните усложнения. — Дори да оставим настрана техническите причини, поради които касетата ти не може да бъде приета, записите върху нея трябва да покриват три работни дни, или двайсет и четири часа, нали така?

— Това е известно на всички — кимна Харди.

— Но твоите записи продължават точно двайсет и два часа и половина. Тоест — час и половина липсва.

Харди прекрасно си спомняше как, обзет от нетърпение, бе пренавивал лентата, за да попадне на онова, което щеше да му свърши работа. За разлика от Соума, който очевидно бе успял да се пребори с отегчението…

— Освен че е изтрил оригинала, споменатият Гонзалес не е имал физическата възможност да ти предостави пълен запис — приключи Драйсдейл и се обърна към Солтър: — Господин съдия, нямаме основание да приемем споменатата касета за веществено доказателство, още повече че тя не доказва нищо…

В тона му липсваше самодоволството на Соума, но думите бяха достатъчни.

Харди усети пръстите на Фрийман върху рамото си. Старецът бе станал от мястото си тихо и напълно незабелязано.

Солтър беше чул достатъчно и постанови, че касетата се отхвърля като веществено доказателство.

 

 

Ентусиазмът, с който Гил Соума започна разпита на следващите свидетели беше особено дразнещ на фона на току-що претърпяното поражение. Колко много разчитах на тези записи, горчиво поклати глава Харди. Какъв глупак съм бил!

Беше четвъртък следобед, Соума очевидно беше близо до финала на обвинението. От самоувереното му поведение можеше да се заключи, че едва ли е усетил раните, които успя да му нанесе Харди.

Алисън Ли започна показанията си нервно — също както по време на разговора си с Харди в банката. Соума беше вежлив и внимателен, задавайки стандартните си въпроси — име, професия, месторабота и така нататък. После премина върху същността.

— Госпожице Ли, познавате ли обвиняемия Греъм Русо?

— Да. Той е клиент на банката, в която работя.

Доволен и преливащ от самоувереност, Соума бавно пристъпи към работната си маса, взе лист хартия и го включи в списъка на доказателствата.

— Госпожице Ли, бих ви помолил да разгледате веществено доказателство номер 14 и да кажете дали този документ ви е познат…

Момичето пое листа и бързо го огледа.

— Да — кимна то. — Това е формуляр, който клиентите ни попълват преди да получат достъп до касетите си.

— Вие видяхте ли обвиняемият Греъм Русо да попълва подобен документ.

— Да.

Ентусиазмът на Соума достигна нови висоти.

— А длъжни ли са вашите клиенти да слагат дата и подпис на тези формуляри, госпожице Ли? — попита с усмивка на превъзходство той.

— Да.

— Но в случая с този документ, господин Русо не го е сторил…

— Не.

— Вие напомнихте ли му да го стори?

— Да.

— Но въпреки това той не го стори, така ли?

Харди скочи на крака:

— Свидетелката вече отговори на този въпрос, Ваша Светлост.

Солтър вероятно му съчувстваше, а и думите му не струваха кой знае колко като възражение.

— Това е вярно — кимна той. — Възражението се приема. Продължавайте нататък, господин Соума.

Младият прокурор очевидно бе решил да засегне и най-незначителните детайли.

— Обвиняемият даде ли ви някаква причина, поради която не слага датата върху формуляра? — попита той.

— Не. Каза, че ще я сложи по-късно и аз се съгласих. Но после видях, че не го е направил…

И тъй нататък, и тъй нататък…

Когато Харди пое свидетелката, нещата вече бяха ясни. Греъм Русо се появил в клона по някое време в петък следобед и е оставил нещо в касетата си. Изглеждал нервен и бързал…

Лишени от видеозаписите, адвокатите на обвиняемия бяха принудени да сменят тактиката в движение и да използват варианта, предложен от Дейвид Фрийман. Обзет от нереално, почти отчаяно спокойствие, Харди бавно се изправи в средата на съдебната зала.

— Госпожице Ли — започна с усмивка той. — Вие заявихте, че през въпросния петъчен следобед Греъм Русо се е появил в банката с някакво куфарче. Случайно да сте зърнала съдържанието на това куфарче?

Нервността на Алисън се завърна. Преди да отговори тя се размърда в стола и хвърли кос поглед към заседателите и Соума.

— Никога не съм казвала подобно нещо.

— Аз също — продължаваше да се усмихва Харди. Говореше спокойно, без заплашителна интонация, сякаш двамата просто си бъбреха. — Но сега ви задавам този въпрос и ви моля да отговорите. Видяхте ли съдържанието на куфарчето?

— Не.

— Дори за малко?

— Не. Изобщо не съм го видяла.

— Значи не знаете какво е имало в това куфарче и дали изобщо е имало нещо в него. Така ли?

Използва кратката пауза, за да хвърли поглед към бокса на заседателите. Прост и ясен, въпросът очевидно предизвика реакцията, която беше предсказал Фрийман: появата на дълбока пукнатина в една от основните хипотези на обвинението, свързани с деня, в който беше умрял Сал. Неколцина от съдебните заседатели изправиха гърбове, на лицата им се изписа жив интерес.

Алисън Ли кимна в знак на потвърждение. Наистина не е знаела нищо за съдържанието на куфарчето.

Харди се опитваше да подчертае, че нищо не доказва хипотезата на прокуратурата — а именно че Греъм е прибрал в касетата си бейзболните картички и парите на Сал. Никой не можеше да докаже, че той е депозирал в банката каквото и да било в месеците след смъртта на Сал.

Той самият вярваше напълно във версията на Греъм — парите и картичките действително са били в куфарчето, откъдето са били прехвърлени в касетата. Но това е станало в четвъртък — една истина, която не носеше полза за клиента му и той без колебание й обърна гръб.

Същевременно нямаше никакви намерения да остави нещата така.

— Някога имала ли сте възможност да надникнете в касетата на господин Русо? — извърна се към свидетелката той.

— Не — поклати глава Ли. — Клиентите ни ползват отделно помещение.

— В такъв случай бихте ли могли да кажете колко време са престояли в касетата споменатите пари и бейзболни картички?

Алисън Ли нерешително замълча. Очите й се извърнаха към бокса на заседателите, устата й се отвори и затвори.

— Не зная това — промълви най-сетне тя.

— Седмици?

— Възможно е…

— Месеци?

— Не, не мисля…

Харди получи това, което искаше. Заседателите имаха съвсем основателни причини да се съмняват, че Греъм е убил баща си и е хукнал да скрие парите му в банката.

Самочувствието му започна да се възвръща.

— Помните ли, че ние с вас разговаряхме? — премина към следващата си цел той. — Беше някъде през май…

— Да, разбира се — кимна Алисън и в очите й се появи предизвикателен блясък.

— А помните ли какво ми казахте? — настоятелно я изгледа той. — Че според вас Греъм Русо е идвал в четвъртък.

— Не е точно така. Казах, че не съм сигурна дали е било в четвъртък или в петък…

Или лъже, или просто не може да си спомни, рече си Харди и реши да опита още веднъж.

— Значи не си спомняте, че казахте четвъртък, така ли?

— Не.

— Много добре, госпожице Ли — кимна той, направи малка пауза и добави: — Значи твърдите, че господин Русо се е появил в банката в петък. Така ли?

— Да. Наистина беше в петък!

Очевидно в полицията бе повтаряла това толкова много пъти, че вече си вярваше.

— Ясно ли си спомняте, че беше петък?

— Да.

— Добре. След като толкова ясно си го спомняте, може би ще ни кажете и часът, нали?

Ли се замисли за миг.

— Беше следобед…

— Но кога по-точно? В ранния следобед, в късния?

Не му харесваше това, което прави, но свидетелката се държеше прекалено предпазливо и очевидно започваше да се дразни.

— Късният следобед! — отсече с предизвикателство в гласа тя.

— След три часа, след четири?

— Не зная точно, но беше към края на работния ден.

Точно така, рече си Харди. Към края… Но не в петък, а в четвъртък. Беше успял да я закове. Заседателите ще бъдат информирани, че в петък следобед Греъм е бил на работа.

— Сигурна ли сте, че става въпрос именно за края на работния ден? — попита на глас той.

— Нали ви казах? Сигурна съм!

— След три?

— Положително.

— След четири?

— Може би. Всъщност, да…

— В петък, така ли?

— Да, в петък! — почти изкрещя Ли, изкарана извън нерви. — Нали вече го казах?!

Този път в усмивката на Харди нямаше нищо престорено.

— Казахте го, госпожице Ли — кимна той. — В петък следобед, след четири… Благодаря ви, нямам повече въпроси.

Солтър кимна и се извърна към банката на обвинението, чиито обитатели бяха доста помръкнали.

Соума стана на крака.

— Нямам допълнителни въпроси към свидетелката — обяви той, после, след кратка консултация с Драйсдейл, добави: — Ваша Светлост, с това приключихме процедурата по разглеждане на фактите и доказателствата на обвинението…

Върна им го! — доволно въздъхна Харди. Тъпкано им го върна! След провала с видеозаписите, чувството беше особено приятно… Позволи си да пусне една пренебрежителна усмивка по посока на Соума, а в главата му се появи една табела, която бе зърнал на улицата, окачена върху тежък мотоциклет: ТОЗИ ХАРЛИ ПРИНАДЛЕЖИ НА ЕДИН „АНГЕЛ НА АДА“. АКО НЕ ВЯРВАШ, ПИПНИ ГО!

 

 

— Сладка работа — рече Греъм. Съдебното заседание беше приключило и тримата отново се бяха събрали в транзитната килия. — В петък след три бях на работа и мога да го докажа. Ти я спипа, Диз!

— Май да — съгласи се Харди.

— Само дето това няма никакво значение — обади се Фрийман. Беше седнал на масата и поклащаше крака.

— Йода е тъжен — рече Греъм. — Йода е нещастен.

— Не съм нещастен — отвърна Фрийман. — Шоуто беше добро, но, както вече казах — безполезно. Ако бях на мястото на Соума… Не, не искам да съм на мястото на Соума… Ако бях на мястото на Драйсдейл, аз просто бих променил акцента… Има достатъчно време, за да привлече заседателите на своя страна.

— В какъв смисъл? — попита Харди.

— О, не знам точно, в какъвто и да е… Ще ти дам един пример: Греъм знае комбинацията на сейфа и е сигурен, че Сал никога няма да надникне в него. Просто издебва когато баща му не е в стаята, прибира парите и ги внася в банката. Няма значение кога точно е станало това. Но на девети май Сал отваря сейфа и вижда, че парите ги няма. По тази причина същата сутрин звъни на два пъти на Греъм. По тази причина Греъм веднага тича в жилището му. По тази причина го убива…

Изтеклата седмица бе дала на Харди малко поводи за радост и в момента той съвсем не беше склонен да се откаже от радостта на малката си победа.

— Не съществуват никакви доказателства в подкрепа на подобна теза — рече.

— Абсолютно вярно — светна лицето на Фрийман. — Точно това е тезата ми — нищо не е доказано. Липсват твърди улики и доказателства, а Соума просто ви предизвиква и двамата в някакво шибано състезание. Не се поддавайте, никакво състезание не ви трябва…

— Аз просто изпитах наслада — въздъхна дълбоко Греъм. — Беше ми приятно да гледам как присъстващият тук господин Харди рита няколко задника.

— Не ме разбирай погрешно, Греъм — продължи Фрийман. — Едва ли някой обича фойерверките повече от мен. Но тук не става въпрос за фойерверки, а за доказателства. Нито за миг не бива да забравяме това. Диз, още тази вечер трябва да напишеш единайсет-осемнайсет и да го връчиш на Солтър. Така утре ще можеш да го вкараш в дневния ред…

Имаше предвид едно рутинно искане, до което прибягваха всички защитници по наказателни дела преди началото на своите пледоарии. То бе свързано с член 1118, алинея Първа на Наказателния кодекс на Калифорния и се наричаше „Искане за незабавно снемане на обвиненията“. Юридическото основание за подобно искане обикновено е неспособността на обвинението да представи достатъчно убедителни доказателства за вината на подсъдимия. Вероятно поради тази формулировка почти всички съдии го отхвърляха.

Разбира се, Харди не беше забравил за 1118, но имаше чувството, че в случая подобно искане няма да бъде нищо друго, освен губене на време.

— Няма смисъл, Дейвид — обърна се към партньора си той. — Солтър твърдо ще го отхвърли. При създалата се шумотевица около делото просто няма как да издаде оправдателна присъда.

— Прав си — кимна Фрийман. — И аз съм на това мнение, но понякога стават странни неща…

— Кога по-точно? — закачливо се усмихна Греъм.

— Никога не бива да изпадаме в плен на самодоволството — слезе от масата Фрийман. — Изкушавам се да цитирам великия Йоги Бера, който казва: „Понякога нещата не приключват, дори и когато е сложена точката“…

— Това не го е казал Бера! — заяде се Греъм.

— Не е ли? — изненада се Фрийман. — Мисля, че го е казал, поне приблизително.

— Оставям ви да разрешите този титанически спор — вдигна куфарчето си Харди. — А аз отивам да напиша шибаното искане…

 

 

Беше четвъртък, малко след пет. Харди влезе в приемната и мина покрай Филис, която говореше по телефона и не му обърна внимание. Погледна към Солариума с надеждата да види някой, но всички сътрудници бяха в остъклените си канцеларии и прилежно се трудеха.

А може би и го избягваха. Вероятно вече са чули за удара на Мишел и собственият му идиотизъм, вероятно вече го съжаляваха и го смятаха за вечния губещ. Така или иначе, никой не го посрещна, никой не го поздрави. Той се помъкна нагоре по стълбите, носейки куфарчето си така, сякаш вътре бе сложил въжето, с което възнамерява да се обеси…

Прахта беше навсякъде, особено видна по гладките повърхности. Прозорецът не беше отварян поне една седмица. Включи настолната лампа — една антика със зелен абажур, която му беше останала от времето, когато работеше вкъщи, а за кабинет използваше сегашната стая на Бек. После се обърна и широко отвори прозореца. Откъм улица Сътър го лъхна миризмата на изгорели газове и прясно изпечено кафе, примесена с едва доловимия дъх на миди и раци. Градът живееше обичайния си живот.

В центъра на писалищния плот лежеше писмото на Мишел. Той се отпусна на стола и го отвори. Нищо ново. Започна да го чете за втори път, после изведнъж го смачка на топка и го запрати към кошчето. Не улучи.

Прекара длан по плота, след нея остана ясно видима ивица. Точно там си качи краката.

Нямаше представа за хода на времето. Мозъкът му спря, или поне не действаше по обичайния начин. Просто си почиваше, макар и не съвсем… Бе включил на „зареждане“, ослушваше се да долови нещо, опитваше се да усети друго…

Не беше сигурен.

Може би трябва да остави фактите да се подредят сами. А после да отсее ненужното от тях и да се концентрира върху основното. Но нещо му пречеше. Нещо важно, с тежест… Нима започва да забравя?

Разбира се, винаги го е правил. Не можеше да види убиеца на Сал Русо, макар че много му се искаше. Даваше си сметка, че това скоро ще му потрябва. Че без него няма как да спечели делото.

В съдебната зала бе анализирал купища факти, бе извлякъл максимална полза от тях. Но му трябваха още. Най-неприятно бе чувството, че вече е докоснал това, което има решаващо значение, но не може да го идентифицира.

По тази причина зъбните колела в мозъка му бяха блокирали. Не можеше да направи дори крачка напред.

Навън незабелязано притъмня. Харди се завъртя към прозореца, заедно със стола си. Небето над покривите и дълбоките кладенци на улиците имаше тюркоазен цвят. Дългият низ от коли долу не се виждаше.

Зелената банкерска лампа хвърляше ярък кръг светлина върху плота, останалата част от стаята тънеше в здрач. Стана и пристъпи към дъската за дартс, издърпа трите стрелички и започна да ги хвърля, въпреки сгъстяващия се мрак.

 

 

Сара винаги се беше гордяла със своята твърдост. Но през двата дни след признанието й пред света, че вярва на Греъм, тя на няколко пъти бе на прага на сълзите.

Не само заради партньора си. Бе работила упорито и всеотдайно, за да получи изказаното през зъби одобрение на колегите си. Със зъби и нокти се беше борила, за да бъде приета в мъжкото им царство и почти беше успяла. Но сега всичко свърши.

След материала на Джеф Елиът, озаглавен ЕДНО „ДА“, КОЕТО РАЗТЪРСИ ГРАДА, тя бе привикана в канцеларията на Глицки. Лейтенантът прояви изненадваща охота да я изслуша, въпреки че поведението й беше срам за службата.

Тя обясни как е стигнала до заключението си. Сбито, с кратки изречения. Сал Русо действително е убит, но това не е работа на сина му. Призна, че е разговаряла с него насаме — първо на стадиона, после и по време на интервюто му за списание „Тайм“. Изрази твърдото си убеждение, че тези разговори са й донесли полза.

Всичките лъжи на Греъм — многобройни и на пръв поглед добре обмислени, са се родили по обичайния начин — от един първоначален импулс. А после, както повечето лъжи, са започнали да се умножават, всяка нова оправдаваща предишната… Но той не е убил Сал. Това е сторил някой друг.

Глицки седеше отпуснат в стола си и мълчеше. А когато проговори, гласът му беше толкова тих, че тя се принуди да напрегне слух.

— Сержант, ако всичко това се окаже на лична основа, или вече е на лична основа, нещата ще бъдат ясни… Ти ще си прецакала партньора си, отдела и лично мен… Разбираш ли?

Сара почувства как й прилошава. Глицки знае и тя е покойник! Но лейтенантът отказа да продължи по тази писта. След дълго мълчание той изпусна въздуха от дробовете си, изправи гръб и тихо попита:

— Още ли имаш желание да откриеш убиеца?

Това беше ясен знак, че ако успее, той ще забрави за този разговор.

 

 

Глицки пусна официална заповед, която даваше право на Сара да работи върху делото Русо. Това сигурно щеше да му създаде проблеми с административния отдел, но тя тъй и тъй работеше по това дело, нека поне го върши на законно основание.

Същевременно й наложи строги ограничения, защото съвсем не беше склонен да попадне под ударите на Дийн Пауъл и неговата гвардия динозаври. Нещо, което неминуемо щеше да се случи, ако се разчуе, че въпреки хода на делото, полицията проверява свидетелите и може би търси друг обвиняем…

Тя започна с Джордж Русо. Когато се разкри пред Харди и започна да му помага, вече на няколко пъти бе оглеждала викторианската къща на Джордж на Буш стрийт. Заключението й беше, че този човек няма личен живот. От баща си беше наследил буйният и раздразнителен нрав. Съвсем спокойно би могъл да отскочи до Сал и да му види сметката през някоя от обедните си почивки. Особено ако е убеден, че поведението на Сал причинява страдания на майка му и й нарушава спокойствието…

Но във всички останали отношения Джордж беше чист. Фактът, че е определен за наследник на една солидна банкова империя, определяше и поведението му. Не поддържаше никакви контакти извън затворения си свят и Сара бързо стигна до заключението, че ще си губи времето, ако продължава да го следи…

Но тази вечер реши да направи още един опит, може би защото й липсваха алтернативи. Марсел я стовари пред Палатата с неприкрито облекчение, тя взе собствената си кола, паркира близо до банка „Бейуест“ на Маркет стрийт и зачака.

Както винаги, Джордж беше отличен обект за проследяване. Беше едър, с хубави дрехи. Въпреки необичайно топлото за средата на септември време, той носеше кашмирено палто и огромно, забележимо от цял километър бомбе.

Напусна банката малко след шест и тръгна пеша. Натикал ръце в джобовете на кашмиреното палто, той извървя няколко пресечки с равна крачка, без нито веднъж да се огледа. Навлезе в района на Тендърлойн, както винаги гъмжащ от пияници, проститутки и сводници. Сара започна да се чуди накъде е тръгнал — този квартал решително не фигурираше сред местата, които му допадаха — после всичко си дойде на мястото. Джордж влезе в един малък, но скъп френски ресторант на Полк стрийт, зае една маса до прозореца и си поръча вечеря.

Не й оставаше нищо друго, освен да го изчака да свърши и да види какво ще прави после.

Часът беше осем и половина. Отпусната в тихото и затворено пространство на колата си, Сара изведнъж усети напора на сълзите. Изтощението я убиваше. Вече трети месец не беше оставала насаме с Греъм. Нито веднъж не намери време за физически упражнения. Почти беше забравила интимните си контакти с този мъж. Беше ли ги имало в действителност? Имаха ли въобще някакъв смисъл? Дали любовта им ще е жива и след като Греъм излезе от затвора? Разбира се, ако изобщо излезе…

Това беше мисълта, която се стараеше да избягва на всяка цена, просто защото се плашеше от нея. Греъм може никога да не излезе на свобода. Може би Харди и Фрийман не ще могат да му помогнат, тя самата — също…

Греъм имаше всички шансове да прекара остатъка от живота си в затвора. Какво ще стане тогава с нея? Как би могла да бъде полицай, след като системата, на която беше дала клетва за вярност, съсипва личният й живот? Глицки не й каза нищо ново — тя знаеше, че отдавна е преминала отвъд чертата. Но какво би могла да прави, ако престане да бъде полицай?

От отговора на този въпрос я спаси Джордж, който напусна ресторанта и пое обратно към банката. Отключи колата си, паркирана на едно от запазените места на Бейуест, качи се вътре и подкара. Сара се приготви да го проследи по обичайния му маршрут до дома, но той внезапно зави надясно и наново се насочи към Тендърлойн.

Отдавна се беше мръкнало, поставените доста нарядко улични лампи хвърляха мъждива светлина. Джордж караше бавно по Еди стрийт, стигна Полк и зави надясно, насочвайки се към покрайнините на града. Нов десен завой, после още един… Очевидно правеше кръг.

Сара внезапно разбра за какво става въпрос и пулсът й се ускори. Джордж обикаляше с определена цел!

Включи радиостанцията, изчака гласа на диспечера и забързано каза:

— Моля веднага да ми изпратите една патрулна кола. Намирам се на…

Когато Джордж спря и жената се настани на седалката до него, тя вече беше готова. Изчака го да отбие в една тъмна уличка и заповяда на патрулната двойка да действа.

Паркирала плътно зад полицейската кола, тя видя как униформените се приближават до колата на Джордж и чукат на стъклото. Застанали от двете й страни, те включиха фенерчетата си и осветиха сцената, разиграваща се в купето.

 

 

Най-накрая имаше за какво да се залови.

Ченгетата поведоха проститутката към черно-бялата патрулна кола, паркирана на петдесетина метра по-нагоре. Сара бе притиснала Джордж до страничната врата на колата му. Реши да поеме този риск, изхождайки от предположението, че и при нормални обстоятелства той едва ли би я познал, да не говорим за момента — в тъмното, парализиран от ужас. Подготвен за сеанса, той бе свалил кашмиреното си палто и сега очевидно зъзнеше на вятъра. Това ще му се отрази добре, рече си тя.

Отвори портфейла му и измъкна картата за самоличност.

— Джордж Русо. Знаете ли, че законът забранява да вземате проститутки от улицата?

Той реши да опита един малък блъф:

— Тя е моя приятелка!

Сара се усмихна, после се обърна и извика по посока на отдалечаващите се полицаи:

— Хей, момчета! Човекът твърди, че мадамата му е приятелка. Попитайте я как му е името! — Обърна се към задържания и хладно добави: — Готова съм да се обзаложа, че няма да познае, Джордж… А вие знаете ли нейното?

Джордж гледаше като уплашен жребец, очите му търсеха нещо в мрака зад гърба й.

— Хайде, Джордж — подкани го Сара. — Опитайте… Как се казва момичето? Линда, Джули…

— Тя го праща по дяволите! — извика единият от полицаите при патрулната кола. — Изобщо не го познава!

— Чухте ли? — усмихна се Сара. — Щях да спечеля баса…

— Добре де, какво толкова! — окопити се Джордж. — Най-много да ме глобите!

На този етап Сара би могла да изгуби много време, за да му създаде дребни неприятности, но тя отдавна знаеше какво иска и си беше подготвила съответната лъжа:

— Знаете ли, Джордж, от известно време насам е в ход една нова програма за борба срещу уличната проституция — започна тя. — Това неприятно явление непрекъснато се разраства, а такива като вас се измъкват без последици… Затова е взето решение снимките на уличните сладострастници да бъдат публикувани в печата…

— О, не! Никога не съм чувал за подобно нещо!

— Сега чухте, нали? Става въпрос за нова програма…

— Не мога да си позволя това!

— За съжаление нямате избор — отсече Сара и многозначително докосна пистолета на кръста си. — Моля, последвайте ме!

— Къде?

— В колата ми. Паркирала съм ей там, зад патрулката. После отиваме в центъра, познайте точно къде…

— Арестуван ли съм?

Тя му отговори със заплашително мълчание, което даде бърз резултат.

— Ви-вижте — запелтечи Джордж. — Това е изключено! Не можете да ме арестувате за незаконна проституция! Не ми пука какво казва момичето, но тя наистина е моя приятелка… Искам да се свържа с адвоката си!

— Ще ви дам тази възможност веднага след като пристигнем в Съдебната палата! — подхвърли Сара.

Той окончателно се предаде.

— Вижте… Не бихме ли могли да се разберем тук, на място? Може би ще…

— Не си утежнявайте положението, Джордж! — отряза го тя. — Опит за подкуп на полицейски служител също се квалифицира като престъпление! Ще приема, че не сте бил наясно с този параграф на закона, окей? А сега да вървим!

— Не, моля ви!…

— Хей, момчета! — повиши глас Сара.

Единият от полицаите вдигна глава и бавно тръгна към тях.

— Всичко ли е наред, инспекторе?

Тя вдигна ръка да го задържи на разстояние.

— Само още една минута, окей? Просто стой наблизо…

Извърна се към Джордж и студено заповяда:

— Обърнете се и сложете ръцете си зад гърба!

 

 

Ченгетата предложиха да го вкарат на задната седалка на патрулката, която беше отделена с предпазна мрежа, а вратите й се отваряха само отвън. Но Сара беше инспектор в отдел „Убийства“ — следователно техен началник и те добре знаеха това от номера за свръзка 14-Н, който им беше дал диспечера. Затова изпълниха заповедта й без никакви възражения: да откарат проститутката една-две пресечки по-нататък и да я пуснат. А клиентът ще остане за кратък разпит в нейната кола, тъй като е важен свидетел на тежко престъпление…

И тъй, Джордж се озова на задната седалка в колата й, окован в белезници и треперещ от студ или страх, а най-вероятно и от двете. Сара се настани на шофьорското място и бавно се обърна да го погледне.

— Предлагам ти сделка! — заряза официалният тон тя.

Търговец по рождение, Джордж присви очи и цял се превърна в слух.

Сара не го остави да чака.

— Интересува ме брат ти — рече.

— Греъм? — учуди се Джордж. — Какво общо има той?

— Има. Ще разбереш точно какво, когато ми кажеш къде си бил в деня на убийството на баща ти!

— Майната ти! — изгледа я с гневно презрение Джордж. — От къде на къде?

Сара го дари с един тежък и продължителен поглед, после се обърна и завъртя стартерния ключ.

— Чакай малко!

— Ще говорим в Палатата.

— Не, не искам. Аз само…

— Направи се на задник, така ли?

— Да, да! Съжалявам! Какво искаш да знаеш за Греъм?

— Нищо — отвърна тя и изключи мотора. — Но искам да знам всичко за теб, защото Греъм не е убил баща ти…

— Баща ми е жив и здрав — възрази Джордж. — Всеки ден работя с него.

— Имам предвид Сал! — хладно уточни тя. — И ако още веднъж се направиш на умник, този разговор приключва, ясно ли е?

Джордж не изглеждаше уплашен, но все пак кимна.

— Добре, Греъм не е убил Сал — рече. — Но какво от това?

— Значи някой друг е свършил работата. Моята задача е да елиминирам заподозрените един по един…

Той се облегна назад, страхът в очите му се стопи и отстъпи място на хладната пресметливост. Предстоеше му сделка, а той беше майстор на сделките.

— Не можете да мислите, че аз имам нещо общо с това. Дори не зная къде е живял Сал…

— Това е твое твърдение, но истината може би е по-друга — изгледа го продължително Сара. — Защо тогава си отказал да обясниш на адвоката на Греъм къде си бил?

— Защото си е моя работа, която не засяга никакви адвокати! — отсече Джордж. — А вие, ченгетата, изобщо не сте ми задавали такъв въпрос…

— Добре, да приемем, че си прав. Но сега ти го задавам. Казваш къде си бил и си свободен. Край на премеждията ти тази вечер. Но ако откажеш, ще направя рапорт за инцидента и скоро ще видиш физиономията си във вестника, ясно? — Сара изчака думите й да достигнат до съзнанието му, после леко се приведе напред: — Виж какво, интересувам се къде си бил и това е всичко… Но ако ме излъжеш, ще имам всички основания да те смятам за заподозрян в убийство. А това означава, че всяка твоя стъпка през последните няколко месеца ще бъде проверена и внимателно анализирана…

— Аз не съм…

— Изслушай ме докрай — спря го Сара. — Ако ме убедиш, че действията ти през въпросния ден нямат нищо общо със смъртта на Сал, всичко спира дотук. Забравяме за тазвечерния инцидент, забравяме за мнимата ти „приятелка“… Всичко приключва.

— Няма да пишеш рапорт, или каквото е там, така ли?

— Няма.

— Баща ми не трябва да научи за това. В никакъв случай!

Трябваха й няколко секунди да проумее, че Джордж има предвид Лелънд, а не Сал.

— Няма — обеща тя.

Но Джордж веднага побърза да прояви отвратителния си нрав.

— Как мога да съм сигурен? — заядливо попита той.

— Няма начин, Джордж — усмихна се с опасен блясък в очите Сара. — Но положението ти едва ли ще е толкова неприятно като сегашното… — Постара се да придаде непринуденост на гласа си, усещайки, че ще спечели, само ако разиграе картите си точно и без никаква грешка. Тук тежката артилерия не вършеше работа — трябваше просто да го боцне, където трябва. — Всичко е много просто, Джордж. Няма какво да губиш, затова започвай…

Джордж преглътна, затвори очи и промърмори:

— Бях в „Митчъл Брадърс“…

— Къде?

Той обясни. Години наред братята Митчъл били царете на порнографията в района на Сан Франциско. После единият застрелял другия и империята рухнала. Но театър „Митчъл Брадърс“, който се намирал на няколко преки от банката „Бейуест“, останал да действа под първоначалното си име.

По отношение на развлеченията, които се предлагали там, театърът безспорно бил на светлинни години от гъделичкащата голота на туристическите сексшопове по Норт Бийч. Там имало актове на живо, частни кабини за наблюдение, перверзни от всякакъв вид. Изобщо, страхотно място!

— Всичко опира до шибания ми късмет — унило промърмори Джордж. — Един-единствен път отидох там и точно в този час Сал е убит! И съответно целият град изгаря от желание да научи къде съм бил! А ако Лелънд разбере… — Главата му мрачно се поклати: — И той ще ми отреже квитанцията, също като Сал. Това наистина ще бъде краят!

— Краят на какво?

— На живота ми, на кариерата ми, на всичко, за което ме е подготвял…

— Но защо тогава си рискувал? — принуди се да попита тя. — Защо рискува и тази вечер, с онова момиче? Защо просто не си намериш приятелка?

— Няма начин! — мъчително въздъхна Джордж. — Лелънд никога няма да…

— Няма да я одобри, да я хареса?

— Нямам право на грешки — поклати глава той.

Сара се опита да го разбере. Очевидно този човек обвиняваше себе си, смяташе се за виновен, че никой не го харесва… Едва ли си даваше сметка кой го е направил такъв, но реалността го притискаше с железен юмрук. Беше зрял мъж със съответните мъжки потребности, но изпитваше ужас от представата, че може да бъде отхвърлен и това му пречеше да задоволява нагоните си по нормален начин…

Стана й тъжно, в гласа й се прокрадна топлинка.

— Страхувам се, че не живееш на подходяща планета, Джордж. Тук, на тази земя, всички правят грешки. Те са позволени, защото са част от живота…

— Не и за мен! — процеди той. — Ти нищо не знаеш!

Защитните му рефлекси бавно се завръщаха. Тялото му се изправи на седалката, очите му отново се присвиха, тъжното изражение напусна лицето му.

— Ето къде бях — рече той. — Нали това искаше да знаеш? А сега кажи дали сделката ни е в сила…

— В сила е — кимна Сара.

— Няма да кажеш на баща ми, така ли?

— Няма. Но рано или късно ти пак ще попаднеш в подобна ситуация, Джордж… И той ще разбере.

— Няма — тръсна глава Джордж. — Спирам дотук!

Май ще го стори, рече си Сара. Въпреки че беше виждала и други млади мъже, депресирани като него. Но тя не му беше адвокат и нямаше никакво намерение да му дава съвети. Достатъчно беше, че бе изпитала съчувствие към него, макар и за кратко време…

Някой ден ще се промени, или ще се пръсне — друг начин няма, добави мислено тя. Защото алтернативата е страшна — един нещастен живот, подчинен на мисълта за парите и забранените играчки… Но това не е моя работа.

Все още не знаеше как може да провери алибито на Джордж, но по всичко личеше, че този човек й беше казал истината. А това решаваше един от най-неотложните й проблеми.

За съжаление обаче, не решаваше проблемът на Греъм…