Робърт Сойер
Поглед в бъдещето (9)

9.

Кратки новини

Дарън Санди, звезда от сериала на NBC „Оризовата долина“, почина днес от нараняванията си, предизвикани от падане по време на явлението. Сериалът е спрян.

Магистралната комисия на щата Ню Йорк съобщава, че верижната катастрофа при изход 44 (Канандейгуа) още не е разчистена. Западната посока на магистралата все още е задръстена в този участък. Съветът към шофьорите е да търсят алтернативни пътища.

 

Група от десет хиляди мюсюлмани в Лондон, Англия, чиито лични молитви са били прекъснати от Погледа в бъдещето, се събраха днес на площад „Пикадили“, за да се обърнат към Мека и да се молят en masse.^[1]

 

Папа Бенедикт XVI обяви натоварено разписание за международни посещения. Той кани католиците и некатолиците да присъстват на неговите литургии, предназначени да утешат онези, които са загубили близките си по време на Погледа в бъдещето. Когато беше запитан дали Погледът в бъдещето е чудо, папата се въздържа от коментар.

 

Детският фонд на Обединените нации се зае да подпомогне затрупаните с работа национални агенции по осиновяването в търсенето им на домове за деца, осиротели по време на Погледа в бъдещето.

Въпреки че ЦЕРН кипеше от възбуда — всеки изследовател си имаше любима теория какво се бе случило — Лойд и Мичико се прибраха вкъщи рано; никой не можеше да ги вини за това след нещастието с дъщерята на Мичико. „Вкъщи“, без никакви обсъждания — защото не бяха необходими, — беше апартаментът на Лойд в Сен Жени.

Мичико продължаваше да се разплаква на всеки няколко часа, а Лойд също най-накрая намери време да затвори вратата на кабинета си в службата, да облегне глава на бюрото и да се наплаче. Понякога плачът помагаше болката да отмине; в този случай не бе така.

Те вечеряха рано; Лойд сготви котлетите, които намери в хладилника си. Мичико, която явно искаше да е заета с нещо, каквото и да е, приведе в ред апартамента на Лойд.

Когато приключиха вечерята си и Мичико изпи чая си, а Лойд — кафето си, въпросът, от който Лойд се страхуваше, най-накрая беше зададен отново.

— Какво видя? — попита Мичико.

Той понечи да отговори, но затвори уста.

— О, хайде — окуражи го Мичико, разчитайки израза на лицето му. — Не може да е толкова лошо.

— Но е.

— Какво видя? — попита тя отново.

— Аз… — Лойд затвори очи. — Бях с друга жена.

Мичико примигна няколко пъти. Най-накрая произнесе със студен глас:

— Изневеряваше, така ли?

— Не… не.

— Тогава какво?

— Бях… Господи, скъпа, толкова съжалявам… Бях женен за друга жена.

— Откъде знаеш, че си бил женен?

— Бяхме заедно в леглото; носехме подобни брачни халки. И бяхме във вила в Нова Англия.

— Може би сте били у тях.

— Не. Разпознах някои от мебелите.

— Бил си женен за някоя друга — обобщи Мичико, сякаш се опитваше да смели идеята. Тя бе преживяла такъв шок наскоро, че може би й беше трудно да възприеме каквото и да било друго.

Лойд кимна.

— Ние — ти и аз — сигурно сме разведени или…

— Или?

Той сви рамене.

— Или може би изобщо не сме се оженили.

— Не ме ли обичаш вече? — попита Мичико.

— Разбира се, че те обичам. Разбира се. Но… виж, не съм искал да имам това видение. Изобщо не ми беше приятно. Спомняш ли си, когато си говорихме за обетите си? Спомняш ли си как обсъждахме дали да оставим в тях „докато смъртта ни раздели“? Ти каза, че е старомодно; каза, че никой вече не говори така. И да, ти все пак се бе омъжвала преди това. Но аз настоях да оставим тези думи. Така исках. Исках брак, който да продължи завинаги. Не като при моите родители — и не като при твоя първи брак.

— Ти си бил в Нова Англия — отбеляза Мичико, явно все още се опитваше да го проумее. — А аз бях в Киото.

— С малко момиче — припомни Лойд. Той направи пауза, колебаейки се дали да зададе измъчващия го въпрос. Но все пак го зададе, като избягваше погледа й, докато говореше: — Как изглеждаше момичето?

— Имаше дълга черна коса — отговори Мичико.

— И…

Тя извърна поглед.

— И азиатски черти. Изглеждаше японка. — После направи пауза. — Но това нищо не значи; много от децата на смесени двойки приличат повече на единия родител, отколкото на другия.

Лойд почувства как сърцето му се свива.

— Мислех, че сме предназначени един за друг — започна той нежно. — Мислех…

Млъкна, неспособен да каже: „Мислех, че си сродната ми душа.“ Очите му пареха — явно и с нейните беше същото. Мичико ги избърса с опакото на дланта си.

— Обичам те, Лойд — каза тя.

— И аз те обичам, но…

— Да — отвърна Мичико. — Но…

Той се пресегна и докосна ръката й, която сега беше върху масата. Тя се вкопчи в пръстите му. Двамата седяха безмълвно много дълго време.

 

 

Тео поседя малко в колата си на улицата пред къщата на Дрешерови, размишлявайки усилено. Беше застрелян от 9-милиметров глок; от полицейските шоута, които бе гледал, знаеше, че глокът е полуавтоматичен пистолет, популярен сред полицаите по целия свят. Но патроните бяха американски; може би този, който беше дръпнал спусъка, бе американец. Разбира се, Тео вероятно все още не беше срещал човека, който някой ден щеше да пожелае смъртта му. Сигурно почти нямаше препокриване на сегашния му кръг от приятели, познати и колеги с онези от след двайсет години.

Въпреки това младият учен вече познаваше доста американци.

Но не познаваше никого добре. Никого, освен Лойд Симко.

Разбира се, Лойд всъщност не беше американец. Той бе роден в Канада. И канадците също не обичаха оръжия — те нямаха Втора поправка в конституцията или каквото и да е от проклетите неща, които караха американците да мислят, че могат да се разкарват насам-натам въоръжени.

Но Лойд бе живял в САЩ седемнайсет години, преди да дойде в ЦЕРН — първо в Харвард, после, покрай експеримента с Теваторн — във Фармлаб край Чикаго. И, според собственото му признание, щеше да живее отново в САЩ по време на виденията. Можеше да си намери пистолет достатъчно лесно.

Но не… Лойд имаше алиби. Той е бил в Нова Англия, когато Тео е бил… Как се изразяваха американците в подобни случаи? Когато Тео е бил похарчен.

Само дето…

Само дето убийството на Тео е станало на 21 октомври, а видението на Лойд, както и виденията на всички останали, е от 23 октомври.

Лойд беше разказал видението си на Тео — първо се оправда, че все още не го е споделил с Мичико, но гъркът настоя и Симко отстъпи, макар и да поиска от младия си колега да се закълне да пази чутото в тайна. Лойд разправи, че във видението си се люби с възрастна жена, вероятно тогавашната му съпруга.

Възрастните хора сигурно не правят любов толкова често, мислеше си Тео. Наистина, най-вероятно се любят само в специални случаи. Като например когато единият от тях се върне след дълго отсъствие. Полетът от Швейцария до Нова Англия беше само шест часа… и то понастоящем. След двайсет години сигурно щеше да е много по-малко.

Да, Лойд спокойно можеше да е в ЦЕРН в понеделник и да се върне вкъщи в Ню Хампшир, или където и да беше домът му, в сряда. Не че Тео успяваше да се сети за някаква причина, поради която Лойд да иска да го убие.

Освен тази, разбира се, че през 2030 година Тео, а не Лойд, бе директор на нещо, звучащо като невероятно модерен ускорител на частици в ЦЕРН: Тахионно-тардионния колайдер. Академичната и професионалната гордост бяха довели до не едно убийство през годините.

И, разбира се, налице беше и фактът, че Лойд и Мичико вече не бяха заедно. Ако трябваше да бъде честен пред себе си, Тео също харесваше Мичико. Кой мъж не би я харесал? Тя бе прекрасна и блестяща, и сърдечна, и забавна. И да, беше по-близо до неговата възраст, отколкото до тази на Лойд. Щеше ли Тео да играе роля при прекъсването на отношенията им?

Също както бе настоял Лойд да сподели видението си с него, Тео настоя и Мичико да направи същото: сега той беше гладен за прозрения, опитвайки се да изпита косвено онова, което всички останали бяха имали късмета да видят. Във видението на Мичико тя беше в Киото, където вероятно бе отвела дъщеря си, за да посетят чичото на Мичико. Дали Лойд не беше изчакал тя да напусне временно Женева, за да пристигне и да си разчисти старите сметки с Тео?

Младият грък се мразеше задето дори допуска такава възможност. Лойд бе негов наставник, негов партньор. Те често бяха обсъждали как ще си поделят Нобеловата награда. Но…

В двете статии за собствената си смърт, които бе намерил, не се споменаваше нищо за Нобелова награда. Разбира се, това не означаваше, че Лойд не я е получил, но…

Майката на Тео беше диабетичка; когато й поставиха диагнозата, Тео проучи историята на болестта. Все изникваха имената Бантинг и Бест — двамата канадски изследователи, които бяха открили инсулина. Наистина имаше и друга двойка хора, на които понякога оприличаваха Лойд и Тео: подобно на Крик и Уотсън, Бантинг и Бест бяха на различна възраст: явно Бантинг беше главният изследовател. Но въпреки че Крик и Уотсън бяха наградени със съвместна Нобелова награда, Бантинг бе споделил своята не с истинския си партньор в изследванията, младия Бест, а по-скоро с Дж. Р. Р. Маклауд, шефа на Бантинг. Може би Лойд щеше да вземе Нобелова награда — не за откриването на бозона на Хигс, което не се е осъществило, а по-скоро заради обяснението на ефекта на преместването във времето. И може би щеше да я сподели не с младия си партньор, а по-скоро с шефа си — с Беранже, или с някой друг в йерархията на ЦЕРН. Как би се отразило това на приятелството им, на партньорството им? Каква ли ревност и омраза би имало между тях през 2030 година?

Лудост. Параноя. И все пак…

Все пак, ако Тео е бил убит на територията на ЦЕРН — твърдението на Мут Дрешер, че е убит на спортната арена, изглеждаше несигурно предположение, — тогава убиецът би трябвало да е някой, който може да получи достъп до комплекса. ЦЕРН определено не беше от най-стриктно охраняваните учреждения, но пък и не се допускаше всеки, който си поиска, да влиза вътре.

Не, убиецът му щеше да е някой, който може да влезе в ЦЕРН. Някой, когото Тео ще срещне лице в лице. И този някой ще иска не просто гъркът да е мъртъв, но и докато освобождава натрупания в него гняв, ще изстрелва куршум след куршум в тялото му.

 

 

Лойд и Мичико се преместиха на канапето в хола; съдовете щяха да почакат за по-късно.

По дяволите, мислеше си Лойд, защо трябваше това да се случи? Всичко вървеше толкова добре, а сега…

А сега изглежда всичко бе започнало да се разпада. Лойд вече не беше млад. Той никога не бе възнамерявал да чака толкова дълго, за да се ожени…

И ето, нещата тъкмо се бяха подредили…

„Не. Не е така. Нека да съм честен. Нека да погледна истината в очите.“

Той се смяташе за добър човек, мил и нежен, но…

Но ако трябваше да бъде честен, той не беше изискан, не обичаше да се издокарва; на Мичико й бе лесно да подмени гардероба му, защото, разбира се, почти всякаква промяна щеше да доведе до подобрение.

О, разбира се, жените, а и мъжете, казваха, че той е добър слушател, но Лойд знаеше, че не толкова е мъдър, колкото просто няма какво да каже. Така че той седеше и слушаше — слушаше за възходите и паденията в живота на другите хора, успехите и неуспехите, изпитанията и трудностите на онези, чието съществуване е било по-разнообразно, по-възбуждащо, по-тревожно от неговото.

Лойд Симко не беше от типа мъже, харесвани от жените; той не бе добър разказвач, нямаше репутацията на сладкодумец. Той беше просто учен, специалист по кварково-глуонна плазма, типичен сухар, който като дете не се интересуваше от бейзбол и бе прекарал юношеството си с нос, заровен в книгите, докато останалите на неговата възраст бяха навън и изглаждаха уменията си за общуване в многобройни и най-разнообразни ситуации.

И годините си течаха — отминаха второто, третото, а вече и по-голямата част от четвъртото му десетилетие. О, да, той беше постигнал успехи в работата си, бе имал срещи от време на време, имаше я и Пам преди толкова много години, но нямаше нищо, което да е с изгледи да стане постоянно; никаква връзка, която сякаш е предназначена да устои на изпитанията на времето.

Досега. До връзката с Мичико.

Чувстваха се толкова добре заедно. Начинът, по който тя се смееше на шегите му; начинът, по който той се смееше на нейните. Въпреки че бяха израснали в съвършено различни общества — той в консервативната, провинциална Нова Шотландия, а тя в космополитния, изумителен Токио — двамата споделяха едни и същи политически и морални възгледи, едни и същи вярвания, сякаш — изразът дойде отново, неволно — са сродни души, предназначени да бъдат заедно. Да, тя се бе омъжила и развела, да, тя беше родител, но въпреки това те напълно си пасваха един с друг.

Но сега…

Сега изглеждаше сякаш това е било илюзия. Светът може и още да се колебаеше да реши дали виденията отразяват някаква реалност и каква е тя, но Лойд вече ги бе приел като факт, истински картини от утрешния ден, в един неизменен времепространствен континуум, в който той вече знаеше, че живее.

И все пак трябваше да й обясни какво чувства — той, Лойд Симко, мъжът, който никога не намира думи, добрият слушател, симпатягата, към когото останалите се обръщаха, когато имаха съмнения. Трябваше да й обясни какви мисли са го обзели, защо видението за разтрогнатия му брак след двайсет и една години — двайсет и една години! — така го парализираше в момента, защо се чувстваше толкова зле.

Той погледна към Мичико, наведе се, опитвайки се да срещне погледа й, после се вторачи в тъмните стени, оцветени във виненочервено.

Никога не бе говорил за това с никого — дори със сестра си Доли, или поне не докато още бяха деца. Той си пое дълбоко въздух, после заприказва, като продължаваше да гледа в стената:

— Когато бях на осем години, родителите ми извикаха мен и сестра ми долу в хола. — Преглътна. — Беше събота следобед. В къщата ни бе много напрегнато от седмици. Това е начинът, по който го описват възрастните — „беше напрегнато“. Като дете знаех само, че мама и татко не си говорят. О, когато се налагаше, говореха, но винаги с остър тон. И често приключваха разговора с многозначителни фрази. „Щом така трябва…“ „Нима?“ и други подобни. Опитваха се да се държат цивилизовано, когато знаеха, че можем да ги чуем, но ние чувахме много повече, отколкото те очакваха.

Той погледна за момент към Мичико и отново отмести погледа си към стената.

— Както и да е, те ни извикаха в хола. „Лойд, Доли, елате тук!“ Това беше баща ни. И знаеш ли, когато ни викаше, обикновено означаваше, че сме в беда. Не бяхме прибрали играчките си, някое съседско дете се бе оплакало от нас или кой знае какво. Та аз излязох от стаята си, Доли излезе от нейната, и се погледнахме — само бегло, просто споделен момент на опасение.

Той погледна към Мичико, точно както беше погледнал към сестра си преди толкова много години.

— Слязохме долу — продължи Лойд, — а те бяха там: мама и татко. Двамата стояха прави и ние също стояхме. През цялото време стояхме, сякаш чакахме шибания автобус. Двамата мълчаха известно време, сякаш не знаеха какво да кажат. Най-накрая майка ни заговори. Каза: „Баща ви се изнася.“ Нещо такова. Без встъпления, без опити да се смекчат нещата. Просто „Баща ви се изнася“. Тогава се обади и той: „Ще си наема квартира наблизо. Ще можете да ме посещавате през уикендите“. Майка ни добави, като че ли имаше нужда от това: „Баща ви и аз вече няма да сме заедно.“

Лойд замълча.

Мичико го погледна със съчувствие.

— Виждаше ли го често, след като той се изнесе? — попита тя след малко.

— Той не се изнесе.

— Но родителите ти са разведени!

— Да — разведоха се шест години по-късно. Но след гръмкото известие той не се изнесе. Не ни напусна.

— Значи родителите ти са се сдобрили?

Лойд леко сви рамене.

— Не. Битката продължи. Но те вече никога не споменаха нищо за неговото изнасяне. Ние — аз и Доли — все чакахме това да стане. Месеци наред — всъщност през всичките шест години, през които бракът им продължи — мислехме, че татко ще си тръгне всеки момент. В края на краищата не бяха споменати никакви срокове — те никога не казаха кога точно той ще напусне. Когато най-накрая се разделиха, изпитахме едва ли не облекчение. Обичам баща си, както и майка си, но това продължи твърде дълго, за да можем да го понесем. — Той направи пауза. — И подобен брак, който тръгне на зле… съжалявам, Мичико, но не мисля, че бих могъл да преживея някога подобно нещо отново.