Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Flashforward, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Васил Велчев, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 14 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2020 г.)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2020 г.)
Издание:
Автор: Робърт Сойър
Заглавие: Поглед в бъдещето
Преводач: Васил Велчев
Година на превод: 2010
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателство „Весела Люцканова“
Година на издаване: 2010
Тип: роман
Националност: канадска
Печатница: АСИ Принт ООД
Редактор: Вихра Манова
ISBN: 954-311-083-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9578
История
- — Добавяне
11.
Кратки новини
Във Филипините беше обявен ден на национален траур в памет на президента Морис Маунг и всички останали филипинци, загинали по време на Погледа в бъдещето.
Група, наричаща себе си „Коалиция 21 април“, вече лобира в Конгреса за одобрение на изграждането на паметник във Вашингтон, окръг Колумбия, в чест на американците, загинали по време на Погледа в бъдещето. Те предлагат това да бъде гигантска мозайка, изобразяваща Таймс Скуеър в Ню Йорк такъв, какъвто ще изглежда през 2030 година според описанията на хиляди хора, чиито видения описват това място. В мозайката ще има по една плочка за всеки, загинал по време на явлението, и на тази плочка с лазер ще бъде написано името му.
„Касъл Рок Ентъртейнмънт“ обяви, че отлага премиерата на дългоочаквания летен блокбастър „Катастрофата“ за по-подходящ момент.
Според проучване на списание „Маклийнс“ сепаратистките настроения в Квебек са по-слаби от всякога: „Фактът, че се знае със сигурност, че Квебек все още ще е част от Канада след двайсет и една години, е накарал дори и най-твърдоглавите сепаратисти да се откажат от усилията си“ — заключва уводната статия на „Маклийнс“.
Като извънредна мярка, целяща да облекчи работата на лекарите с пострадалите по време на Погледа в бъдещето, Комисията по контрол на храните и лекарствата обяви за свободна продажба единайсет вида антидепресанти, по-рано продавани само с рецепта.
Тази вечер Лойд и Мичико отново седяха на дивана в апартамента на Лойд, а петсантиметровата купчина от разпечатки и доклади, които Лойд беше донесъл вкъщи, стоеше на масичката за кафе. Мичико не бе плакала, откакто се прибраха, но Лойд знаеше, че тя със сигурност отново ще плаче през нощта, както беше ставало през предишните две нощи. Той се опитваше да се държи по най-добрия начин: не избягваше темата за Тамико — знаеше, че това е все едно да отрича, че тя изобщо е съществувала, — но говореше за нея само ако Мичико я споменеше.
И, разбира се, искаше да избегне темата за тяхната сватба, виденията им и всички съмнения, които се въртяха в съзнанието му. Така че те седяха, той я прегръщаше, когато тя се нуждаеше от прегръдка, и разговаряха за други неща.
— Гастон Беранже продължи с ролята на науката днес — разказваше Лойд. — И, по дяволите, накара ме да мисля, че може би е прав. Говорели сме безобразни неща, а сме учени! Преднамерено сме изричали подвеждащи думи, карайки обществеността да мисли, че правим неща, които в действителност не правим…
— Допускам, че невинаги сме представяли по добър начин научните истини пред обществеността — каза Мичико. — Но… ако ЦЕРН е отговорен… Ако ти…
Ако ти си отговорен…
Тя несъмнено искаше да каже това, преди да се усети. Ако ти си отговорен…
Да, ако той беше отговорен… Ако този експеримент, негов и на Тео, по някакъв начин бе причинил всичката тази смърт, всичките тези разрушения, смъртта на Тамико…
Той се беше заклел пред себе си, че никога няма да направи Мичико тъжна, че никога няма да й причини това, което Хироши й бе причинил. Но ако неговият експеримент беше довел до смъртта на Тамико, дори и неволно, дори и косвено, тогава той е навредил на Мичико много повече, отколкото цялото безразличие и пренебрежение на Хироши някога би й навредило.
На Волфганг Руш явно не му се говореше по телефона и Тео най-накрая обяви решително, че ще дойде до Германия да се види с него. Берлин беше само на осемстотин и седемдесет километра от Женева. Можеше да ги измине с кола за един ден, но той реши първо да се обади на туристически агент, заради малката вероятност да има евтини самолетни билети.
Оказа се, че има множество евтини самолетни билети.
Да, имаше леко намаление в броя на самолетите по света — някои бяха катастрофирали, макар че повечето от три хиляди и петстотинте самолета, които са били в полет по време на Погледа в бъдещето, си бяха летели спокойно и без пилотска намеса. И да, имаше наплив от хора, които нямаха избор и им се налагаше да пътуват заради извънредни ситуации в семействата им.
Но според туристическия агент всички други си бяха останали вкъщи. Стотици хиляди души по целия свят се бяха отказали да пътуват със самолети — и кой можеше да ги вини? Ако ефектът със загубата на съзнание се повтореше, още самолети щяха да се разбият върху пистите. „Суисеър“ се бяха отказали от всички обичайни ограничения — нямаше нужда от предварително резервиране на билетите, нито пък от минимален престой — и даваха четири пъти повече точки на постоянните си клиенти, плюс първа класа за първия пристигнал, и не изискваха допълнително заплащане от първия обслужен; останалите въздушни линии бяха предложили подобни отстъпки. Тео си резервира билет и беше в Германия по-малко от деветдесет минути по-късно. Оползотвори добре времето на полета, като отработи още някои симулации на сблъсъци на оловни ядра с ноутбука си.
Когато пристигна в апартамента на Руш, беше малко след осем вечерта.
— Благодаря ви, че се съгласихте да ме видите — каза Тео.
Руш беше в средата на трийсетте, слаб, с руса коса и очи с цвят на графит. Той отстъпи настрани, за да пусне Тео в малкия апартамент, но изобщо не изглеждаше щастлив, че има посетител.
— Трябва да ви кажа — изрече той на английски, — че предпочитам да не бяхте идвали. Това е много труден период за мен.
— О?
— Изгубих жена си по време на… както и да го наричате. Немската преса го означава с Der Zwischenfall — „Инцидентът“. — Поклати глава с укор. — На мен ми изглежда крайно неподходящо.
— Съжалявам.
— Бях си тук, вкъщи, когато това се случи. Нямам часове във вторник.
— Часове?
— Аз съм доцент по химия. Но жена ми… тя загина на връщане от работа.
— Много съжалявам — каза искрено Тео.
Руш сви рамене.
— Това няма да я върне.
Младият учен кимна, съгласявайки се. Но беше доволен, че Беранже бе отказал толкова категорично на Лойд да обяви публично за връзката на ЦЕРН с инцидента — съмняваше се, че Руш щеше да разговаря с него, ако знаеше за тази връзка.
— Как ме намерихте?
— Съобщение… получавам много съобщения. Хората изглеждат заинтригувани от моето… моето проучване. Някой ми писа по електронната поща, за да ми предаде думите ви, че във видението си сте гледали новинарски репортаж за моята смърт.
— Кой?
— Един от съседите ви. Не мисля, че има значение точно кой. — Тео не се беше заклел да пази тайна, но не му изглеждаше благоразумно да назове източника си. — Моля ви — продължи той, — изминах дълъг път и платих доста, за да мога да говоря с вас. Сигурно има още нещо, което можете да ми кажете, освен онова, което чух по телефона.
Руш явно поомекна.
— Предполагам. Вижте, съжалявам. Нямате си представа колко много обичах жена си.
Тео хвърли поглед на стаята. На един нисък рафт за книги имаше снимка: Руш, изглеждащ около десет години по-млад от сегашната си възраст, и красива жена с тъмни коси.
— Това тя ли е? — попита гъркът.
Руш изглеждаше, сякаш сърцето му е прескочило някой удар — сякаш си беше помислил, че Тео посочва жена му, в плът и кръв, като по чудо оцеляла. Но после погледът му се спусна към снимката.
— Да — каза той.
— Много е красива.
— Благодаря ви — промърмори Руш.
Тео изчака известно време, след което се обади отново:
— Разговарях с няколко души, които са чели вестници или онлайн статии за моето… моето убийство, но вие сте първият, който е гледал нещо по телевизията. Моля ви, какво можете да ми разкажете за това?
Руш най-после го покани с жест да седне, което Тео направи — близо до снимката на покойната фрау Руш. Пред масичката за кафе, на която имаше купа, пълна с грозде — вероятно един от новите генномодифицирани сортове, които остават сочни дори без да се замразяват.
— Няма много за разказване — започна Руш. — Въпреки че, като се замисля, имаше нещо странно. Новините не бяха на немски. Бяха на френски. А тук, в Германия, няма много френски новинарски канали.
— Имаше ли ги буквите от логото на канала?
— Вероятно — но не им обърнах никакво внимание.
— Разпознахте ли водещия?
— Водещата. Не. Но беше добра. Много отривиста. И не е изненадващо, че не я разпознах — тя определено беше под трийсет, което означава, че е на по-малко от десет години сега.
— Беше ли изписано името й? Ако успея да я намеря сега, видението й ще бъде, че води тази новинарска емисия, разбира се, и може да се сети нещо, което вие не си спомняте.
— Не гледах новинарската емисия на живо; беше на запис. Видението ми започна как превъртам напред; обаче не използвах дистанционно. По-скоро плейърът отговаряше на гласа ми. Записът не беше на лента; въпреки увеличената скорост изображението бе абсолютно ясно, без никакви трептения или смущения. — Той направи пауза. — Както и да е, когато на фона зад нея се появи снимката на… предполагам, че вашата, въпреки че бяхте по-възрастен, разбира се — спрях да превъртам и започнах да гледам. Под изображението пишеше: „Un Savant tué“ — „загина учен“. Предполагам, че заглавието ме е заинтригувало — сещате се, нали аз самият съм учен.
— И изгледахте целия репортаж?
— Да.
На Тео му хрумна една мисъл. Ако Руш бе изгледал целия репортаж, той трябва да е траел по-малко от две минути. Разбира се, три минути бяха цяла вечност по телевизията, но…
Но целият му живот, побран в по-малко от минута и четирийсет и три секунди…
— Какво каза репортерката? — попита той. — Всичко, което си спомните, може да е от помощ.
— Наистина не си спомням много. И на мен самият сигурно бъдещето щеше да ми е интересно, но предполагам, че се паникьосах. Имам предвид — какво, по дяволите, ставаше? Както си седях на масата в кухнята, пиех си кафето и преглеждах изпитни работи на студенти, и изведнъж всичко се промени. Последното нещо, което ме интересуваше, бяха подробностите от някакъв новинарски репортаж за някой, когото не познавах.
— Разбирам, че сигурно е било много дезориентиращо — съгласи се Тео, макар да подозираше, че като човек, нямал видение, вероятно изобщо не разбираше какво е. — Въпреки това, както казах, всяка подробност, която си спомните, може да е от полза.
— Ами жената каза, че сте учен — мисля, че физик. Вярно ли е това?
— Да.
— И каза, че сте били — ще бъдете — на четирийсет и осем години.
Тео кимна.
— Каза още, че сте застрелян.
— А спомена ли къде?
— А, мисля, че в гърдите.
— Не, не. Къде съм застрелян — на какво място?
— Боя се, че не каза.
— В ЦЕРН ли е било?
— Каза, че сте работели в ЦЕРН, но… но не си спомням да е казвала къде сте убит. Съжалявам.
— Споменавала ли е спортна арена? Боксов мач?
Руш изглеждаше изненадан от въпроса.
— Не.
— Спомняте ли си още нещо?
— Съжалявам, но не.
— Каква беше следващата новина? — Не знаеше защо зададе този въпрос… Може би за да разбере на кое място в новинарската емисия е сложен.
— Съжалявам, но не знам. Не гледах повече от новините. Когато репортажът за вас свърши, започна реклама — за компания, която позволява да проектирате бебета. Това ме очарова — мен, от 2009 година, — но онзи от 2030-а изглежда не проявяваше интерес. Той просто изключи… е, то всъщност не беше телевизор, разбира се, а нещо с плосък екран, висящо на стената. Но той просто го изключи… каза думата „Стоп“ и екранът стана тъмен, просто моментално, не постепенно. И тогава той — аз — ние се обърнахме и… Предполагам, че бях в хотелска стая; в нея имаше две големи легла. Отидох при едно от леглата и легнах върху него, както си бях облечен. И прекарах останалата част от времето, като просто гледах в тавана, докато видението ми не свърши и не се озовах отново пред кухненската маса. — Той направи пауза. — Разбира се, имах грозна цицина на челото си — бях си ударил главата в повърхността на масата, когато видението е започнало. И бях залял ръката си с горещо кафе; сигурно съм бутнал чашата, когато съм падал напред. Извадих късмет, че не се изгорих сериозно. Отне ми известно време да си събера мислите, а после установих, че всички в сградата са имали подобни халюцинации. Тогава се опитах да се обадя на жена си, само за да установя, че… че… — Той преглътна. — Отне им известно време да я намерят и да се свържат с мен. Била се изкачила почти догоре на едни стълби, когато дошъл припадъкът, и паднала долу от шестото или седмото стъпало. Счупила си врата.
— Господи! — реагира Тео. — Съжалявам.
Руш кимна, просто приемайки коментара.
Нямаше какво друго да си кажат, а освен това Тео трябваше да се върне на летището; не искаше да плаща за хотел в Берлин.
— Много благодаря, че ми отделихте от времето си — каза той. Бръкна в джоба си и извади визитна картичка. — Ако си спомните нещо друго, което мислите, че може да е от полза, ще се радвам да ми се обадите или да ми изпратите имейл.
Подаде картичката на Руш. Мъжът я взе, без да я погледне. Тео излезе.
На следващия ден Лойд се върна в кабинета на Гастон Беранже. Този път пътешествието трая дори по-дълго: попадна на причакваща го в засада група почитатели на единната теория на полето. Когато най-накрая се добра до кабинета на генералния директор, Лойд каза:
— Съжалявам, Гастон, може да опиташ да ме изгониш, ако искаш, но трябва да направя публично изявление.
— Мисля, че бях ясен…
— Ние трябва да направим изявление. Виж, току-що говорих по телефона с Тео. Знаеше ли, че вчера е ходил до Германия?
— Не мога да следя къде ходят повече от три хиляди души, работещи тук.
— Той е ходил до Германия — без предварително резервиране на билет, и му е излязло доста евтино. И знаеш ли защо? Защото хората се страхуват да летят със самолет. Целият свят е все още парализиран, Гастон. Всички ги е страх, че преместването във времето може да се случи отново. Погледни във вестниците или по телевизията, ако не ми вярваш; аз самият току-що го направих. Всички избягват да спортуват, карат кола само когато е необходимо и не летят със самолет. Сякаш очакват всичко да се повтори. — Лойд си спомни отново за съобщението, което баща му му беше оставил. — Но то няма да се повтори, нали? Докато ние не повторим онова, което направихме, няма начин преместването във времето да се повтори. Не можем да допуснем това да продължава. Вече причинихме достатъчно вреда. Не можем да допуснем хората да ги е страх да се върнат към стария си начин на живот, доколкото е възможно да го направят.
Беранже се замисли над думите му.
— Хайде, Гастон. Така или иначе скоро някой ще издаде тайната.
Генералният директор въздъхна.
— Знам. Мислиш ли, че не го знам? Не искам да съм пречка за никого тук. Но трябва да помислим за последствията — за юридическите последствия.
— Със сигурност ще е по-добре да си признаем вината, отколкото някой друг да ни обвини публично.
Беранже гледа в тавана известно време.
— Знам, че не ме харесваш — заяви той, без да поглежда Лойд в очите. Канадецът отвори уста, за да възрази, но Гастон вдигна ръка. — Не си прави труда да отричаш. Никога не сме се разбирали; никога не сме били приятели. Част от причините за това са естествени, разбира се — същото може да се види във всяка лаборатория по света. Учени, които мислят, че администраторите съществуват само за да пречат на работата им. Администратори, които се държат сякаш учените само създават неприятности. Но не е само това, нали? Без значение какво работим двамата, ти не ме харесваш. Никога не съм спирал да мисля за персонала по този начин. Винаги съм знаел, че някои хора не ме харесват и никога няма да ме харесват, но никога не съм допускал, че това може да е по моя вина. — Той направи пауза, после леко сви рамене. — Но може и аз да съм виновен. Не съм ти казвал какво беше моето видение… няма да ти кажа и сега. Но то ме накара да се замисля. Може би твърде много съм се борил с теб. Мислиш, че трябва да направим изявление? Господи, не знам дали това е правилно или не. Но не знам също и дали да си мълчим е правилното решение. — Той млъкна за момент. — Между другото, може да се направи паралел — нещо, което да хвърлим на пресата, аналогия, която да демонстрира, че не сме виновни.
Лойд повдигна вежди.
— Срутването на Тахомския мост.
Лойд кимна. На 7 ноември 1940 година настилката на Тахомския висящ мост започнала да се руши. Скоро целият мост взел да се люлее нагоре-надолу, докато най-накрая не се срутил. Всеки студент по физика по света е гледал този филм и десетилетия наред се е давало най-правдоподобното обяснение: че вероятно вятърът е предизвикал естествен резонанс у моста, карайки го да се люлее на вълни.
Разбира се, навремето хората си казали, че строителите на моста е трябвало да предвидят това; в края на краищата резонансът е известен от толкова отдавна, отколкото и камертоните. Но обяснението с резонанса е било погрешно; резонансът изисква голяма прецизност — ако не беше така, всеки певец би могъл да разбие кристална чаша — и случайният вятър със сигурност не би могъл да го предизвика. Не, през 1990 година било демонстрирано, че Тахомският мост се е разрушил заради фундаменталната нелинейност на висящите мостове, следствие от теорията на хаоса — клон от науката, който дори не е съществувал, когато мостът е бил строен. Инженерите, които са го проектирали, не са били виновни; нямало е начин с тогавашните си познания да предвидят или предотвратят срутването.
— Ако бяха само виденията — каза Беранже, — нямаше да има нужда да си пазим задниците, знаеш; предполагам, много хора щяха да ни благодарят. Но ги има всичките тези автомобилни катастрофи, хора, паднали по стълбите и така нататък. Готов ли си да поемеш вината? Защото жертвата няма да съм аз и няма да е ЦЕРН. Когато се стигне до това, няма значение колко ще говорим за Тахомския мост и непредвидимите последствия — хората ще искат точно определена човешка изкупителна жертва и много добре знаеш, че това ще бъдеш ти, Лойд. Експериментът беше твой.
Генералният директор млъкна. Лойд обмисля думите му известно време и накрая отговори:
— Мога да го направя.
Беранже кимна.
— Bien[1]. Ще свикаме пресконференция. — Той погледна през прозореца. — Предполагам, че е време да си признаем.