Робърт Сойер
Поглед в бъдещето (22)

22.

Десет дни по-късно: сряда, 6 май 2009 г.

Гастон Беранже се оказа много лесен за убеждаване, че ЦЕРН трябва да повтори експеримента с Големия адронен колайдер. Но, разбира се, той бе осъзнал, че ако опитът се провали, те няма да загубят нищо, а само ще спечелят: ако вторият опит не доведе до изместване във времето, щеше да е много трудно да се докаже вината на ЦЕРН за нанасянето на каквито и да било щети първия път.

И сега беше настъпил моментът на истината.

Лойд излезе на лъскавия дървен подиум. Зад гърба му се извисяваше голямата емблема на Обединените нации, с глобуса и маслиновите си клонки. Въздухът беше сух; Лойд усети леко разтрисане, когато докосна металния корниз на подиума. Той си пое дълбоко въздух, за да се успокои. След това се наведе към микрофона.

— Бих искал да благодаря…

Изненада се, че гласът му е станал дрезгав. Но, по дяволите, говореше пред някои от най-могъщите политици в света. Преглътна тежко и продължи:

— Бих искал да благодаря на генералния секретар на ООН Стивън Люис за това, че ми позволи да говоря днес пред вас. — Поне половината делегати слушаха превода на думите му през безжични слушалки. — Дами и господа, казвам се доктор Лойд Симко. Аз съм канадец, който в момента живее във Франция и работи в ЦЕРН, Европейския център за физика на елементарните частици. — Той млъкна и преглътна. — Без съмнение вече сте разбрали, че очевидно един от експериментите на ЦЕРН е причинил явлението с преместването на съзнанието. И, дами и господа, въпреки че на пръв поглед молбата ми може да ви прозвучи странно, но аз съм тук, за да ви помоля, като представители на вашите уважавани правителства, за позволение да повторим експеримента.

В залата избухна взрив от гласове — какофония от най-различни езици, повече, отколкото можеха да се чуят в многобройните кафенета на ЦЕРН. Разбира се, всички делегати знаеха предварително какво ще каже Лойд — никой не биваше допускан да говори пред ООН, без да мине през множество предварителни обсъждания. Генералната асамблея беше огромна; зрението му не бе чак толкова добро, че да успее да различи отделни лица. Въпреки това забеляза гнева, изписан на лицето на единия от руските делегати и страха на германските и японските делегати. Лойд погледна към генералния секретар, привлекателен бял мъж на седемдесет и две години. Люис му се усмихна окуражително и Симко продължи:

— Може би няма причина да го правим. Явно вече сме получили достатъчно доказателства, че бъдещето, показано в първите видения, няма да се сбъдне — поне не съвсем. Въпреки това няма съмнение, че твърде много хора са намерили вътрешно прозрение чрез този бърз поглед.

Той направи пауза.

— Това ми напомня за „Коледна песен“, романа на британския писател Чарлз Дикенс. Героят му Ебенизър Скрудж получи видение за бъдеща Коледа, в която заради неговите действия много хора са изпаднали в мизерия и той самият е мразен и презиран дори и след смъртта му. Сигурно би било ужасно да получиш подобно видение — особено ако е от едно неизменно бъдеще. Но Скрудж разбира, че бъдещето, което е видял, е просто логичният завършек на живота му, ако продължи да го живее по същия начин. Той би могъл да го промени, както и живота на всички около него, към по-добро; така това видение от бъдещето се оказа чудесно нещо.

Симко отпи глътка вода и заговори пак:

— Но видението на Скрудж е било от един много специфичен ден — Коледа. Малцина от нас са имали видения от значими събития; повечето сме видели сравнително банални неща, дразнещо двусмислени или пък, както се е случило при почти една трета от хората, сънища или просто мрак — те са спели по време на двуминутното пътуване двайсет и една години в бъдещето. — Лойд замълча и сви рамене, сякаш самият той не знаеше как е правилно да се постъпи. — Ние смятаме, че ще успеем да повторим виденията; че ще предложим на човечеството нов шанс да надникне в бъдещето. — Той вдигна ръка. — Знам, че някои правителства се отнасят с подозрение към тези прозрения, че не харесват някои от разкритията, но сега, след като знаем, че бъдещето не е неизменно, аз се надявам, че ще ни позволите още веднъж да поднесем този дар и ползата от Ефекта на Ебенизър на всички хора по света. Със съдействието на вашите мъже и жени, на вашите правителства, ние се надяваме, че този път всичко ще премине безопасно. Зависи от вас.

Лойд мина през високите стъклени врати на сградата на Генералната асамблея. Очите му засмъдяха от въздуха на Ню Йорк — проклятие, трябваше да направят нещо по въпроса; виденията показваха, че през 2030 година щеше да е още по-зле. Небето над главата му беше сиво, белязано от пресичащите се линии на инверсионните следи от самолети. Тълпа от репортери — може би около петдесет души — се струпаха около него, протегнали ръце с камери и микрофони.

— Доктор Симко! — извика един от тях, бял мъж на средна възраст. — Доктор Симко! А ако съзнанието не се върне обратно? Ами ако останем заклещени в бъдещето?

Лойд беше уморен. За пръв път след защитата на докторската му дисертация се бе почувствал толкова изнервен, говорейки пред хора. Просто искаше да се прибере в хотелската си стая, да си сипе малко уиски и да се строполи в леглото.

— Нямаме причини да смятаме, че подобно нещо може да се случи — отвърна той. — Изглежда явлението има изключително временен характер, то е започнало в мига, в който сме стартирали сблъсъците между частиците, и е свършило, когато сме ги прекратили.

— А семействата на онези хора, които може би ще умрат този път? Ще поемете ли лична отговорност за тях?

— Ами онези, които са вече мъртви? Не смятате ли, че им дължите нещо?

— Не е ли това просто търсене на евтина слава от ваша страна?

Лойд си пое дълбоко дъх. Той наистина беше изморен и главата му се пръскаше от болка.

— Дами и господа, очевидно сте свикнали да интервюирате политици, които не могат да си позволят да си изпускат нервите, и затова си позволявате да им задавате въпроси с такъв тон. Е, аз не съм политик; освен всичко останало съм и университетски професор и съм свикнал на цивилизовано общуване. Ако не можете учтиво да задавате въпросите си, ще сложа край на този разговор.

— Но, доктор Симко — не е ли вярно, че всичките тези смърт и разрушения станаха по ваша вина? Не сте ли вие човекът, който ръководеше провалилия се експеримент?

Лойд запази равен тон.

— Не се шегувам, хора. За днес получих двойна доза медийно внимание; още един подобен оскърбителен въпрос и си тръгвам.

Последва слисано мълчание. Репортерите се спогледаха, след което отново се обърнаха към него.

— Но всичката тази смърт… — започна един.

— Край — тросна се Лойд. — Махам се оттук. — Той започна да се отдалечава.

— Почакайте! — извика един репортер.

— Спрете! — изкрещя друг.

Канадецът се обърна.

— Само ако задавате интелигентни, цивилизовани въпроси.

След миг колебание една брюнетка смирено вдигна ръка.

— Да? — каза Лойд, повдигайки вежди.

— Доктор Симко, според вас какво решение ще вземе ООН?

Лойд й кимна, потвърждавайки, че това е приемлив въпрос.

— Честно казано, не съм сигурен. Инстинктът ми подсказва, че трябва да се опитаме да повторим експеримента — но аз съм учен и с това се занимавам. Наистина вярвам, че хората го искат, обаче няма как да знам дали лидерите им са склонни да удовлетворят исканията им.

Тео също беше дошъл в Ню Йорк и същата вечер двамата с Лойд се наслаждаваха на екстравагантните блюда с морска храна в ресторант „Амбасадор Грил“ в хотел „Плаца“ на Обединените нации.

— Рожденият ден на Мичико наближава — отбеляза Тео, докато разтрошаваше една щипка от омар.

— Знам — кимна Лойд.

— Ще й правиш ли парти изненада?

Симко се замисли. След малко отговори:

— Не.

Младият грък го погледна укорително, казвайки с поглед: „Ако наистина я обичаш, щеше да направиш.“ Лойд не беше в настроение за обяснения. Досега не се бе замислял върху това, но в този момент изведнъж му просветна, сякаш цял живот го беше знаел. Партитата изненада бяха измама. Караш някой, когото се очаква да обичаш, да си мисли, че си забравил рождения му ден. Умишлено го депресираш, караш го да се чувства пренебрегнат, забравен, неоценен. В продължение на седмици го лъжеш — лъжеш! — докато накрая не се стигне до въпросното събитие. И всичко това само за да може, когато всички хора извикат: „Изненада!“, този човек да се почувства обичан.

В брака му с Мичико нямаше да се налага Лойд да фабрикува ситуации, в които съпругата му да се чувства обичана. Тя щеше да усеща любовта му ежедневно — във всяка минута; и никога нямаше да се усъмни в нея. Любовта му щеше да бъде неин постоянен спътник, до последния й ден.

И, естествено, никога нямаше да я лъже — дори и когато е за нейно добро.

— Сигурен ли си? — попита Тео. — С удоволствие ще ти помогна да го организираш.

— Не — отвърна Лойд, поклащайки леко глава. Тео беше толкова млад, толкова наивен. — Не, благодаря.