Робърт Сойер
Поглед в бъдещето (3)

3.

Тео Прокопидис залиташе по облицования с мозайка коридор към малкия си кабинет, чиито стени бяха покрити с плакати от анимационни филми: Астерикс на едната стена, Рен и Стимпи на другата, Бъгс Бъни, Фред Флинтстоун и Гага от Уага върху бюрото.

Чувстваше се замаян и разстроен. Въпреки че не бе имал видение, изглежда всички останали бяха имали. Припадъкът сам по себе си беше достатъчен, за да го разстрои. Като се прибавят и нараняванията на приятелите и колегите му и новините за смъртните случаи в Женева и околните градчета, нормално бе да се чувства напълно смазан.

Той си даваше сметка, че хората го смятат за самонадеян и надменен — но Тео не беше такъв. Не и наистина, вътре в себе си. Просто знаеше, че е добър в нещата, които прави, и знаеше, че докато останалите говорят за мечтите си, той работи здраво ден след ден, за да осъществи своите. Но това… това го остави объркан и дезориентиран.

Продължаваха да пристигат съобщения. Сто и единайсет загинали при падането на Суисеър 797 на Женевското летище. При нормални условия някой би могъл да оцелее при такъв сблъсък, но никой не бе направил и опит да избяга, преди самолетът да бъде обхванат от пламъци.

Тео се строполи в своето въртящо се черно кожено кресло. Виждаше дима в далечината; прозорецът му беше с изглед към летището — човек трябваше да е малко по-нагоре в йерархията, за да получи кабинет с изглед към планините Юра.

Той и Лойд не очакваха, че ще навредят на някого. По дяволите, Тео дори не бе започнал да проумява какво е предизвикало припадъците на всички. Колосален електромагнитен импулс? Но той със сигурност би навредил много повече на компютрите, отколкото на хората, а явно всичките деликатни уреди в ЦЕРН си работеха нормално.

Беше завъртял креслото си, докато сядаше в него; сега бе обърнат с гръб към отворената врата. Не усети, че е влязъл и друг човек, докато не чу някой да си прочиства гърлото. Завъртя креслото на обратно и погледна към Джейкъб Хоровиц, младия аспирант, който работеше с Тео и Лойд. Той имаше рошава червена коса и множество лунички.

— Ти не си виновен — заяви Джейк настоятелно.

— Разбира се, че съм — отговори Тео, сякаш това беше нещо очевидно. — Явно не сме взели някой важен фактор под внимание и…

— Не — изрече Джейк решително. — Наистина не си виновен. Това няма нищо общо с ЦЕРН.

— Какво? — попита Тео, сякаш не бе разбрал думите на Джейк.

— Ела долу в залата на персонала.

— Не искам да виждам никого в момента и…

— Не, ела. Долу са пуснали CNN и…

— Вече има CNN?

— Ще видиш. Ела.

Младият грък бавно се надигна от креслото си и тръгна. Джейк му жестикулираше да върви по-бързо и най-накрая Тео започна да подтичва редом с него. Когато пристигнаха, в залата имаше около двайсетина души.

— … Хелън Майкълс предава от Ню Йорк. Бърни?

Суровото, набръчкано лице на Бърнард Шоу изпълваше екрана с висока резолюция.

— Благодаря, Хелън. Както виждате — каза той на камерата, — изглежда феноменът е световен, което означава, че първоначалните анализи, че това е някакъв вид чуждестранно оръжие, едва ли са основателни, въпреки че вероятността да е терористичен акт си остава. Никоя от познатите групировки още не се е обадила да поеме отговорност… О, вече получихме онзи австралийски репортаж, който ви обещахме преди малко.

Картината се промени в изглед на Сидни с белите платна на Дома на операта, горящи на фона на тъмното небе. Един репортер стоеше в центъра на кадъра.

— Бърни, тук, в Сидни, е малко след четири сутринта. Нямам кадри, с които да ви покажа какво се случва тук. Постъпва малко информация, докато хората осъзнават, че това, което са преживели, не е изолиран феномен. Трагедиите са много: имаме съобщение от централната болница за жена, умряла по време на операция, когато всички в операционната просто са спрели да работят за няколко минути. Но имаме и историята за предотвратен обир в денонощен универсален магазин, когато всички, включително и обирджията, са припаднали едновременно в два часа местно време. Крадецът явно си е ударил главата, когато е паднал на пода, и свестилият се преди него собственик успял да му вземе пистолета. Все още нямаме представа дали този лагер на смъртта е само тук, в Сидни, или и в останалата част на Австралия.

— Пол, а какво ще кажеш за халюцинациите? Съобщава ли се за тях?

Последва пауза, докато въпросът на Шоу се предаваше по сателитите от Атланта до Австралия.

— Да, Бърни, сред хората се говори и за това. Не знаем какъв процент от населението е имало халюцинации, но изглежда са доста. Аз самият имах ярко видение.

— Благодаря, Пол. — Картината зад Пол се смени с печата на американския президент. — Казаха ни, че президентът Болтън ще се обърне към нацията след петнайсет минути. Разбира се, CNN ще предава на живо това събитие. Междувременно имаме репортаж от Исламабад, Пакистан. Юсеф, там ли си?

— Виждаш ли? — прошепна Джейк. — Това няма нищо общо с ЦЕРН.

Тео се чувстваше едновременно шокиран и облекчен. Нещо бе засегнало цялата планета; определено техният експеримент не можеше да го направи.

И все пак…

И все пак, ако това не беше свързано с експеримента с Големия адронен колайдер, какво можеше да го е предизвикало? Дали Шоу не бе прав… дали не беше някакво терористично оръжие? Бяха минали само малко повече от два часа от явлението. Екипът на CNN демонстрираше изумителен професионализъм; Тео все още се бореше да си възвърне равновесието.

Загуба на съзнанието на цялата човешка раса за две минути. За колко мъртъвци щяха да бият камбаните?

Колко коли бяха катастрофирали?

Колко самолета бяха паднали? Колко делтапланери? Колко парашутисти бяха изгубили съзнание и не бяха отворили парашутите си?

Колко операции се бяха провалили? Колко раждания се бяха провалили?

Колко хора бяха паднали от високо или по стълбите?

Разбира се, повечето самолети могат да летят прекрасно за минута или две без пилотска намеса, стига в момента да не са излитали или кацали. На ненатоварените пътища колите може и да са успели да спрат безопасно.

Но все пак… все пак…

— Изненадващото е — продължаваше Бърнард Шоу по телевизията, — че доколкото знаем, човешката раса е изгубила съзнанието си точно по пладне според Северноамериканското източно време. Отначало изглеждаше, че се е случило в различни моменти на различни места, но ние сверихме часовниците на репортерите с нашите собствени часовници тук, в CNN центъра в Атланта, който, разбира се, е сверен със сигнала от Националния институт за стандарти и технология в Болдър, Колорадо. След като направихме тези леки корекции, установихме, че явлението се е случило на секундата в 12:00 по пладне Източно време, и…

„На секундата“ — помисли си Тео.

На секундата.

Господи.

Разбира се, ЦЕРН използваше атомен часовник. И по разписание експериментът започваше точно в 17:00 женевско време, което е…

… Пладне в Атланта.

— През последните два часа с нас е астрономът Доналд Пурт от Технологическия институт в Джорджия — каза Шоу. — Той гостуваше в „CNN — Тази сутрин“ и ние извадихме късмет, че вече беше тук, в студиото. Доктор Пурт изглежда малко блед; молим ви да ни извините за това. Нямахме възможност да го гримираме преди предаването. Доктор Пурт, благодаря ви, че се съгласихте да се присъедините към нас.

Пурт беше в началото на петдесетте, със слабо, изпито лице. Наистина изглеждаше пребледнял в светлините на студиото — сякаш не бе виждал слънцето от времето на Клинтъновата администрация.

— Благодаря, Бърни.

— Разкажете ни пак какво стана, доктор Пурт.

— Ами, както отбелязахте, явлението се е случило точно на секундата по пладне. Разбира се, във всеки час има по три хиляди и шестстотин секунди, така че шансът едно случайно събитие да се случи точно на часа, е едно към три хиляди и шестстотин. С други думи, нищожен. Което ме кара да предположа, че имаме събитие, предизвикано от човешка намеса; нещо, което е планирано да се случи. Но относно това какво е можело да го предизвика — нямам никаква представа…

По дяволите, помисли си Тео. По дяволите. Трябваше да е експериментът с Големия адронен колайдер; не можеше да е съвпадение, че най-високоенергийният сблъсък на елементарни частици в историята на планетата се е случил точно в момента на началото на явлението.

Не. Не, думата не беше точна. Това не бе явление, беше бедствие… вероятно най-голямото в историята на човешката раса.

И той, Тео Прокопидис, по някакъв начин го бе предизвикал.

Гастон Беранже, генералният директор на ЦЕРН, влезе в залата точно в този момент.

— Ето къде си! — извика той, сякаш Тео липсваше от седмици.

Гъркът размени нервен поглед с Джейк и се обърна към генералния директор.

— Здравейте, доктор Беранже.

— Какво направихте, по дяволите? — попита ядосано Беранже на френски. — И къде е Симко?

— Лойд и Мичико отидоха да вземат дъщерята на Мичико — тя е в училище „Дюкомин“.

— Какво се случи? — настоя Беранже отново.

Тео разпери ръце.

— Нямам представа. Не мога да проумея какво може да е предизвикало това.

— Каквото и да е то, случило се е точно в момента, в който беше планирано началото на експеримента ви с Големия адронен колайдер.

Тео кимна и посочи с палец към телевизора.

— И Бърнард Шоу каза същото.

— Това е по CNN! — изстена французинът, сякаш вече всичко бе изгубено. — Как е научил за експеримента ви?

— Шоу не е споменавал нищо за ЦЕРН. Той просто…

— Слава Богу! Виж какво, няма да казваш нищо на никого за това какво сте направили, разбра ли?

— Но…

— Нито дума. Несъмнено щетите се измерват в милиарди, ако не и в трилиони. Застраховката ни може да покрие само нищожна частица от тях.

Тео не познаваше добре Беранже, но несъмнено всички научни администратори по света бяха излети от един калъп. И когато младият грък го чу да говори за щети, всичко му се изясни.

— По дяволите, нямаше как да знаем, че това ще се случи — избухна той. — Няма експерт, който да може да ни обвини, че е предвидимо следствие от нашия експеримент. Но се случи нещо, което не е ставало по-рано, и ние сме единствените, които може да имат поне нишка към онова, което го е предизвикало. Трябва да разследваме случая.

— Разбира се, че ще го разследваме — съгласи се Беранже. — Вече съм пратил повече от четирийсет инженери долу, в тунела. Но трябва да сме внимателни, и то не само заради ЦЕРН. Мислиш ли, че няма да има индивидуални и колективни обвинения и съдебни процеси срещу всеки един член от екипа ти? Независимо от това колко непредвидимо е събитието, ще се намерят такива, които ще кажат, че е резултат от престъпна небрежност и ние трябва да бъдем държани отговорни.

— Индивидуални съдебни процеси?

— Точно така. — Беранже заговори по-гръмко: — До всички! Моля за внимание!

Лицата на хората се обърнаха към него.

— Ето как ще действаме — каза той. — Няма да се споменава за възможната връзка на ЦЕРН със събитията на никого извън учреждението. Ако някой получи имейл или телефонно обаждане с въпроси относно днешния експеримент с Големия адронен колайдер, отговаряйте, че провеждането му е отложено за седемнайсет и трийсет заради компютърен срив и поради случилите се събития изобщо не е бил проведен днес. Ясно ли е? И абсолютно никакви комуникации с пресата; всички те трябва да минават през медийната ни служба, разбрахте ли? И, за Бога, никой да не активира Големия адронен колайдер отново без писмено разрешение от мен. Ясно ли е?

Последваха кимвания.

— Ще се справим с това, хора — продължи Беранже. — Обещавам ви. Но трябва да работим заедно. — Той понижи тон и отново се обърна към Тео. — Искам всеки час доклади за това, което си научил.

Обърна се и понечи да излезе.

— Чакайте — спря го Тео. — Може ли да назначите един от секретарите да гледа CNN? Някой трябва да следи събитията, в случай че се случи нещо важно.

— Имай ми малко доверие — отвърна Беранже. — Ще създам екип да следи не само CNN, но и BBC World Service, и френския новинарски канал, и CBC Newsworld, и всичко друго, което ловим със сателита; ще запишем всяка минута. Искам точен запис на всичко, за което се докладва, че се е случило; не желая после някой да ми предявява раздути искове за нанесени материални щети.

— Аз съм по-заинтересован от нишките към това какво може да е предизвикало феномена — обясни Тео.

— Ще търсим и него, разбира се — каза генералният директор. — Не забравяй да ми докладваш на всеки час.

Младият учен кимна и Беранже излезе. Тео потърка слепоочията си известно време. По дяволите, колко му се искаше Лойд да беше тук.

— Е — обърна се най-накрая към Джейк, — предполагам, че трябва да стартираме пълна диагностика на всяка система в контролния център, за да проверим дали нещо не е неизправно. И събери групата и виж какво можем да сглобим от халюцинациите.

— Мога да събера хората горе — предложи младежът.

— Добре — съгласи се Тео. — Ще използваме голямата конферентна зала на втория етаж.

— Става — одобри Джейк. — Ще се видим там веднага, когато бъда готов.

Гъркът кимна и аспирантът излезе. Тео знаеше, че и той трябва да се захваща за работа, но постоя малко така, все още разтърсен от случващото се.

 

 

Мичико успя да се вземе в ръце, колкото да опита да се обади на бащата на Тамико в Токио — въпреки че там все още нямаше и 4:00 сутринта, — обаче телефонните линии бяха претоварени. Определено не беше от съобщенията, които човек би желал да изпрати по електронната поща, но ако някоя от международните комуникационни системи все още работеше, това беше Интернет, рожбата на Студената война, проектирана да бъде напълно децентрализирана, така че колкото и от възлите й да бъдат извадени от строя от вражески бомби, съобщенията все така да си пристигат. Мичико използва един от училищните компютри и натрака бележка на английски — тя имаше канджи^[1] клавиатура в апартамента си, но тук не разполагаше с такава. Обаче се наложи Лойд да въведе командите, с които се изпраща съобщението; Мичико рухна отново, докато се опитваше да натисне подходящия бутон.

Лойд не знаеше какво да каже или направи. При обикновени условия смъртта на дете беше най-голямата криза за един родител, но Мичико определено не бе единствената, изживяваща такава трагедия в днешния ден. Имаше толкова много смърт, толкова много наранявания, толкова много разрушения. Разбира се, този фон на ужаси не правеше загубата на Мичико по-лесна за понасяне, но…

… Но имаше неща, които трябваше да се направят. Може би Лойд изобщо не биваше да излиза от ЦЕРН; в края на краищата може би неговият и на Тео експеримент бе предизвикал всичко това. Несъмнено той беше придружил Мичико не само от любов към нея и загриженост за Тамико, но също и поне отчасти за да избяга от онова, което се бе объркало.

Но сега…

Сега те трябваше да се върнат в ЦЕРН. Ако имаше някой, способен да проумее какво се е случило — не само тук, но според новините по радиото и коментарите от останалите родители, по целия свят, — това щяха да са хората от ЦЕРН. Не можеха да чакат да дойде линейка да прибере тялото — това можеше да стане след часове или след дни. Според закона сигурно нямаха право и да местят тялото, докато полицията не го огледа, въпреки че изглеждаше крайно невероятно шофьорът да бъде задържан като виновен.

Междувременно мадам Северин се върна и пое задължението тя и персоналът й да наглеждат тялото на Тамико, докато дойде полицията.

Лицето на Мичико беше подуто и зачервено, а очите й бяха кървясали. Бе плакала толкова много, че не й бяха останали сълзи, но през няколко минути тялото й се разтърсваше, сякаш тя продължаваше да ридае.

Лойд също обичаше малката Тамико — тя щеше да му стане приемна дъщеря. Беше прекарал толкова много време в утешаване на Мичико, че все още не бе успял да поплаче самият той. Знаеше, че този момент ще дойде, но сега, точно сега, трябваше да бъде силен. Вдигна нежно брадичката на Мичико с показалеца си. Беше подготвил думите си — задължения, отговорност, работа за вършене, трябва да тръгваме, — но Мичико също бе силна по свой собствен начин, и мъдра, и прекрасна, и той я обичаше с цялата си душа и нямаше нужда да произнася нищо на глас. Тя успя да кимне леко, устните й потрепнаха.

— Знам — каза му на английски, със слаб, суров глас. — Знам, че трябва да се върнем в ЦЕРН.

Той й помагаше да върви, като с едната ръка я бе прегърнал през талията, а с другата я подкрепяше за лакътя. Виенето на сирените изобщо не спираше — линейки, пожарни, полицейски коли, трели, ридания и Доплеровият ефект създаваха постоянен фон от момента, в който се беше случило явлението. Двамата намериха пътя до колата на Лойд през мъждивата вечерна светлина — много от уличните лампи не работеха — и потеглиха по затрупаните с отломки улици към ЦЕРН; Мичико седеше присвита през цялото време.

Докато се возеха, Лойд за момент си спомни за едно събитие, за което веднъж му беше разказала майка му. Той е бил пеленаче, твърде малък, за да си спомня сам; през нощта осветлението изгаснало, заради големия срив на електрическата мрежа в източните щати през 1965 година. Нямало ток с часове. През тази нощ майка му била сама вкъщи с него. Според нея всеки, който е преживял този ужасен срив, ще си спомня до края на живота си къде е бил, когато е спрял тока.

И това сега беше нещо подобно. Всеки щеше да си спомня къде е бил, когато този срив — срив от друг вид — се е случил.

Всеки, който го е преживял.