Робърт Сойер
Поглед в бъдещето (32)

32.

Бъдещето може да се променя; бяха го разбрали още първия път, когато реалността се отклони от виденията. Със сигурност и това бъдеще можеше да се промени.

Някога сравнително скоро щеше да бъде разработена процедурата за получаване на безсмъртие — или нещо ужасно близо до него — и Лойд Симко щеше да премине през нея. Можеше да е нещо съвсем просто, като запушването на теломерите, но каквото и да беше, щеше да има резултат, поне в продължение на стотици години. По-късно биологичното му тяло щеше да бъде заменено с по-издръжливо андроидно, и той щеше да живее достатъчно дълго, за да види целувката на Млечния път и Мъглявината Андромеда.

Значи единственото, което се очакваше от него, бе да убеди Дорийн също да премине през процедурата за безсмъртие — независимо от цената й, независимо от подбора, той трябваше да направи всичко възможно жена му също да бъде включена.

Сигурно имаше и други хора, които също щяха да станат безсмъртни. Едва ли той беше единственият, който бе получил такова видение; все пак нали накрая се оказа, че не е сам.

Но може би също като него те предпочитаха да си мълчат, опитваха се да осъзнаят какво са видели. Може би някой ден цялото човечество щеше да живее вечно, но от сегашното поколение — от онези, които бяха живи през 2030 година — изглежда само шепа хора никога нямаше да познаят смъртта.

Лойд щеше да ги намери. Може би щеше да пусне съобщение в интернет. Нищо очебийно, просто молба онези, които са имали видение този път, да се обадят. Не, не — нещо по-изтънчено. Може би ще помоли онези, които се интересуват от Дайсънови сфери, да се свържат с него. Дори хората, които не са били наясно какво са видели, сигурно са направили проучване, след като са дошли в съзнание, и терминът се е появил при търсенето им в интернет.

Да, той щеше да ги намери — щеше да открие другите безсмъртни.

Или те щяха да го намерят.

През ума му беше минала мисълта, че може би на снежната равнина в бъдещето бе видял Мичико.

Но после получи писмо, в което го канеха в Торонто. Имейлът съдържаше само едно изречение: „Аз съм нефритеният мъж, когото видя в края на видението си.“

Нефрит. Разбира се, че беше това. Не зелен мрамор — нефрит. Той не бе разказвал на никого за тази част от видението си. Как да каже на Дорийн, че е видял Мичико, а не нея?

Но не беше Мичико.

Лойд взе самолет от Монпелие до международното летище „Пиърсън“. Полетът наистина бе международен, но канадският паспорт на Симко му осигури безпрепятствено преминаване през митницата. Пред входа го очакваше кола; шофьорът й държеше флатси, на чийто екран проблясваше думата „СИМКО“. Лимузината полетя — в буквалния смисъл — по улица 407 към улица „Йонге“, след което зави на юг към един небостъргач, извисяващ се над мултиплекс с книжарница и супермаркет.

— Ако можехте да спасите само малка шепа хора от смъртта, кого щяхте да изберете? — попита господин Чанг, който седеше върху тапицирания с оранжева кожа диван във всекидневната си. — Как ще разберете, че сте избрали най-великите мислители, най-големите умове? Сигурно съществуват много начини; аз например избрах носителите на Нобелови награди. Разбира се, всеки може да се заяде за избора, който се прави всяка година, но повечето избрани са си го заслужили. И така, започнахме да се свързваме с нобеловите лауреати. Действаме тайничко, разбира се; можете ли да си представите какъв вой ще нададат всички, когато се разчуе, че безсмъртието съществува, но е било скривано от масите? Те няма да разберат, че процесът е безумно скъп и ще си остане такъв десетилетия напред. Или пък може би накрая ще открием по-евтин начин, но в самото начало можем да си позволим да подложим на тази терапия само няколкостотин души.

— Сред които и вие?

Чанг сви рамене.

— Доктор Симко, преди живеех в Хонконг, но по определени причини го напуснах. Аз съм капиталист — а капиталистите смятат, че просперитет се постига с пот на челото. Процесът за придобиване на безсмъртие няма да съществува без милиардите, които моите компании инвестират в разработката му. Да, аз избрах себе си; това е мое право.

— Щом сте избрали нобеловите лауреати, какво ще кажете за партньора ми Теодосиос Прокопидис?

— А, да. Според мен е разумно процедурата да се прилага първо върху по-възрастните хора. Но, да, той ще бъде следващият, въпреки младостта му; при групово спечелване на наградата ще подлагаме на процедурата всички членове на екипа по едно и също време. — Кратка пауза. — Веднъж вече съм се срещал с Тео — преди двайсет и една години. Първото ми видение беше свързано с него и когато той започна да търси информация за убиеца си, дойде да ме посети тук.

— Помня; бяхме заедно в Ню Йорк и той излетя за насам. Разказа ми за срещата си с вас.

— А предаде ли ви думите ми? Казах му, че душите търсят безсмъртие, а религията възнаграждава праведните. Казах му, че подозирам, че го чакат велики дела и че ще бъде възнаграден подобаващо. Още в онези години подозирах каква е истината; все пак не би трябвало да имам видение — би трябвало вече да съм мъртъв или поне да не ходя с пружиниращи крачки. Разбира се, нямаше как да съм сигурен, че екипът ми ще разработи технологията за безсмъртието, но аз отдавна се интересувах от това и точно съществуването на подобно нещо можеше да обясни доброто здраве, на което се радвах във видението си въпреки напредналата ми възраст. Исках приятелят ви да знае, без да му издавам всички тайни, че ако успее да оцелее до този момент, ще му бъде предложена най-великата от всички награди — вечен живот. — Той замълча за миг. — Виждате ли се често?

— Вече не.

— И все пак съм доволен — по-доволен, отколкото можете да си представите, — че смъртта му беше предотвратена.

— Ако наистина сте се притеснявали от това и сте разполагали с безсмъртието, защо не го подложихте на процедурата още преди деня, в който видението му показа, че може да умре?

— Нашата процедура спира биологичното стареене, но определено не може да направи човек неуязвим — въпреки че както сам знаете от своето видение, телата заместители ще сложат край и на тази грижа. Ако бяхме инвестирали милиони в Тео и накрая той се бе оказал мъртъв, това щеше да е живо разхищение на ограничени ресурси.

Лойд се замисли над думите му.

— Споменахте, че Тео е по-млад от мен; така е. Аз съм стар човек.

Чанг се засмя.

— Вие сте дете! Аз съм поне с трийсет години по-стар от вас.

— Искам да кажа — продължи ученият, — че ако ми го бяхте предложили, когато бях по-млад, по-здрав…

— Доктор Симко, вие сте на шейсет и шест — но сте прекарали голяма част от живота си под грижите на все по-усъвършенстваната модерна медицина. Виждал съм здравния ви картон…

— Какво?

— Моля ви — аз раздавам безсмъртие; наистина ли смятате, че неколцина частни охранители ще представляват някаква бариера за човек в моето положение? Та както казвах, виждал съм здравния ви картон: сърцето ви е в отлична форма, кръвното ви налягане е добре, нивата на холестерола ви са под контрол. Сериозно говоря, доктор Симко, сега вие сте в много по-добро здраве от който и да е двайсет и пет годишен младеж, роден преди сто години.

— Аз съм женен. А съпругата ми?

— Съжалявам, доктор Симко. Предложението ми се отнася само за вас.

— Но Дорийн…

— Дорийн ще изживее остатъка от полагаемия й се живот — още двайсет и няколко години, предполагам. Няма да бъде лишена от нищо; вие ще прекарате всяка една година с нея. В един момент тя ще си отиде. Аз съм християнин, доктор Симко — вярвам, че отвъд ни очаква един по-добър живот… е, поне повечето от нас. През живота си съм действал доста безмилостно и очаквам да бъда съден строго… и по тази причина не бързам да получа възмездие. Но вашата съпруга… знам достатъчно за нея и вярвам, че мястото й в рая е гарантирано.

— Не съм убеден, че искам да продължа да живея без нея.

— Несъмнено тя ще иска от вас да продължите, дори и самата тя да не може. Освен това, простете прямотата ми, но Дорийн не е първата ви съпруга, нито вие сте първият й съпруг. Не искам да омаловажавам любовта, която изпитвате към нея, но вие сте, в доста буквален смисъл, просто етап в живота на другия.

— А ако откажа да участвам?

— Аз съм експерт във фармацевтиката, доктор Симко. Ако решите да откажете или се престорите, че приемате, но ни дадете повод да се усъмним в искреността ви, тогава ще ви бъде инжектиран мнемонез; той ще изчисти краткосрочната ви памет. Ще забравите всичко, свързано с тази среща. Ако наистина желаете да отхвърлите безсмъртието, моля, изберете този вариант — той е безболезнен и няма странични ефекти. И така, доктор Симко, бих искал да чуя вашия отговор. Какво избирате?

Дорийн взе Лойд от летището в Монпелие.

— Слава Богу, най-после се прибра! — каза тя, след като Симко си получи багажа. — Какво се случи? Защо изпусна по-ранния полет?

Лойд прегърна жена си; Господи, колко я обичаше — и колко мразеше да бъде далеч от нея. Но после поклати глава.

— Каква глупост! Напълно забравих, че обратният полет беше в четири часа. — Той леко сви рамене и дори успя да се усмихне. — Явно остарявам.