Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Flashforward, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Васил Велчев, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 14 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2020 г.)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2020 г.)
Издание:
Автор: Робърт Сойър
Заглавие: Поглед в бъдещето
Преводач: Васил Велчев
Година на превод: 2010
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателство „Весела Люцканова“
Година на издаване: 2010
Тип: роман
Националност: канадска
Печатница: АСИ Принт ООД
Редактор: Вихра Манова
ISBN: 954-311-083-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9578
История
- — Добавяне
10.
Ден трети: четвъртък, 23 април 2009 г.
Кратки новини
Кабинетът на областния прокурор на Лос Анджелис е прекратил всички настоящи дела, за да освободи персонал, който да се занимава с прилива от нови оплаквания за мародерство след Погледа в бъдещето.
Катедрата по философия към университета Витватерсранд, Южна Африка, съобщава за рекорден брой поръчани справочници за преподаваните курсове.
„Амтрак“ в САЩ, „Виа Рейл“ в Канада и „Рейл“ във Великобритания съобщават за огромно нарастване на броя на пътниците. Никой от влаковете на тези компании не е катастрофирал по време на Погледа в бъдещето.
Църквата на свещените видения, основана вчера в Стокхолм, Швеция, вече има 12 000 последователи по целия свят, което я прави най-бързо развиващата се религия на планетата.
Американската асоциация на адвокатите съобщава за огромно нарастване на молбите за съставяне на завещания или за промяна на вече направени такива.
На следващия ден Тео и Мичико започнаха работа по подготвянето на техния уебсайт, в който хората да описват виденията си. Решиха да го нарекат „Проект Мозайка“ в чест на първия добил популярност (но вече отдавна забравен) браузър, а също и като потвърждение на вече ясно установения — благодарение на усилията на изследователите и репортерите по целия свят — факт, че всяко отделно видение е едно малко камъче в огромната мозайка, портрет на 2030 година.
Тео държеше чаша кафе. Отпи и се обади:
— Мога ли да те попитам нещо за видението ти?
Мичико погледна през прозореца към планините.
— Разбира се.
— Онова момиченце, с което си била. Тя дъщеря ли ти е, как мислиш?
За малко да каже „новата ти дъщеря“, но за щастие успя да се спре.
Мичико леко сви слабите си рамене.
— Явно.
— А също… и дъщеря на Лойд?
Мичико изглеждаше изненадана от въпроса.
— Разбира се — отвърна тя, но в гласа й имаше несигурност.
— Защото Лойд…
Мичико настръхна.
— Разказал ти е видението си, така ли?
Тео осъзна, че е загазил.
— Не, не точно. Само, че е бил в Нова Англия…
— С друга жена. Да. Знам.
— Сигурен съм, че това нищо не значи. Сигурен съм, че виденията няма да се окажат истина.
Мичико отново погледна към планините; Тео се усети, че също прави това често. Имаше нещо в тях — нещо солидно, постоянно, неизменно. Установи, че е успокояващо да ги гледа, да знае, че има неща, които изтрайват не десетилетия, а хиляди години.
— Виж — каза тя, — аз вече съм се развеждала веднъж. Не съм толкова наивна, че да мисля, че всички бракове траят вечно. Може и да се разделим с Лойд в някой момент. Кой знае?
Тео се извърна, неспособен да срещне погледа й, несигурен как ще реагира тя на думите, които напираха в него да бъдат изречени.
— Ще е голям глупак, ако го допусне — промърмори той.
Сега ръката му беше върху масата. Изведнъж той почувства как дланта на Мичико докосва неговата и нежно я потупва.
— Ами… благодаря ти — отвърна тя. Той я погледна и тя се усмихна. — Това е най-милото нещо, което някой някога ми е казвал.
Мичико дръпна ръката си обратно… но едва след няколко секунди на наслада.
Лойд Симко вървеше от контролния център на Големия адронен колайдер към главната административна сграда. Обикновено това пътуване му отнемаше петнайсет минути, но сега трая половин час, защото се спира на три пъти, тъй като физици, движещи се в обратната посока, искаха да зададат на Лойд въпроси за експеримента с Големия адронен колайдер, който може да е предизвикал преместването във времето, или да предложат теоретични модели, обясняващи Погледа в бъдещето. Беше прекрасен пролетен ден — прохладен, с големи планини от кълбовидни облаци във ведрото синьо небе, съперничещи си с върховете на изток от комплекса.
Най-накрая той влезе в административната сграда и се насочи към кабинета на Беранже. Разбира се, имаше определена среща (за която закъсняваше с петнайсет минути); ЦЕРН беше голяма организация и нямаше начин просто ей така да се изтърсиш при генералния директор.
Секретарката каза на Лойд направо да влиза и той така и постъпи. Прозорецът на разположения на третия етаж кабинет имаше изглед към комплекса на ЦЕРН. Беранже се надигна от бюрото си и зае място на дългата конферентна маса, голяма част от която бе покрита с данните от експерименти, свързани с Погледа в бъдещето. Лойд седна от срещуположната страна.
— Oui? — подкани го Беранже. — Да? Какво има?
— Искам да направя изявление пред обществеността — заговори Лойд. — Искам да кажа на света за нашата роля в това, което се случи.
— Absolument pas — отсече Беранже. Няма начин.
— По дяволите, Гастон, трябва да си признаем рано или късно.
— Ти не знаеш дали виновните сме ние, Лойд. Не можеш да го докажеш — и никой друг не може. Разбира се, телефоните се скъсват от звънене — предполагам, че на всеки учен по света са му се обадили от някоя медия, за да го питат за мнението му за това, което се случи. Но все още никой не ни е свързал с явлението — и се надявам, че няма и да го направи.
— О, стига! Тео каза, че си дошъл бесен в контролния център на Големия адронен колайдер веднага след Погледа в бъдещето — ти си разбрал още в първия момент, че ние сме причината.
— Защото мислех, че случилото се е местно явление. Но когато разбрах, че е в световен мащаб, си промених мнението. Да не мислиш, че сме единствената организация, която прави нещо интересно в момента? Проверих. КЕК[1] са започнали някакъв експеримент само пет минути преди Погледа в бъдещето. СЛАК[2] също са направили множество сблъсквания между частици. Неутринната обсерватория в Съдбъри е регистрирала пик в броя на засечените частици точно преди 17:00 часа; също точно преди 17:00 в Италия е имало земетресение от 3,4 по скалата на Рихтер. Новият термоядрен реактор в Индонезия е задействан точно в 17:00 наше време. И „Боинг“ са правили поредица от тестове на ракетни двигатели.
— Нито КЕК, нито СЛАК могат да достигнат енергийни нива, близки до тези, които достигаме тук с Големия адронен колайдер — възрази Лойд. — А при всичките останали примери едва ли става въпрос за необичайни събития. Ловиш се за сламки.
— Не — каза Беранже. — Провеждам съответното разследване. Не си сигурен, че ние сме го направили, и докато не се увериш в това, няма да кажеш нито дума на никого.
Лойд поклати глава.
— Знам, че прекарваш времето си в разлистване на книжа, но си мислех, че вътре в себе си все още си учен.
— Аз съм учен — кипна Беранже. — Всичко е за науката — добрата наука, за начина, по който трябва да се осъществява. Ти си готов да направиш изявление, преди всички факти да са налице. А аз — не. — Той направи пауза, пое си дъх. — Виж, вярата на хората в науката е била разклащана достатъчно пъти през годините. Твърде много научни истории са се оказали измами и шарлатанство.
Лойд го погледна.
— Пърсифал Лоуъл, който просто се е нуждаел от по-добри лещи и от не толкова буйно въображение, обявил, че е видял канали на Марс. Но там няма канали.
Все още страдаме от последствията на постъпката на един идиот в Розуел, който решил да каже, че е видял останките от кораб на извънземни вместо метеорологичен балон.
Помниш ли тасадаите? Племето от каменната ера, открито в Нова Гвинея през 1970 година, което нямало в речника си думата „война“? Струпали се антрополози от цял свят да ги изучават. Имало само един проблем — те били мистификация. Но учените избързали, защото страшно много искали да влязат в токшоутата и не си направили труда да проверят доказателствата.
— Аз не се опитвам да вляза в токшоу — отбеляза Лойд.
— После обявихме пред света студения термоядрен синтез — продължи Гастон, без да му обръща внимание. — Помниш ли? Краят на енергийната криза, краят на мизерията! Повече енергия, отколкото човечеството някога ще се нуждае. Само дето това не беше реално — просто Флайшман и Понс бяха избързали да се похвалят.
Тогава започнахме да говорим за живот на Марс… антарктичен метеорит с предполагаеми микровкаменелости, доказателство, че еволюцията е започнала на друга планета, а не на Земята. Само че се оказа, че учените отново са избързали да се раздрънкат, и вкаменелостите изобщо не са вкаменелости, а естествени скални образувания.
Гастон си пое дъх.
— Трябва да сме внимателни, Лойд. Слушал ли си някога приказките на някой от Института за креационни изследвания? Те бълват абсолютни безсмислици за произхода на живота, но можеш да видиш в публиката хора, които кимат и се съгласяват с тях — креационистите казват, че учените не знаят за какво говорят, и че те са правите, а ние не сме. Ние си отваряме устата твърде рано, в някакво отчаяно желание да сме първите, да спечелим доверие. Но всеки път грешим — всеки път, когато казваме, че сме направили пробив в битката за лекарство против рака или сме разрешили фундаментална загадка на вселената, а после се налага да се върнем след седмица, година или десетилетие и да кажем: „Оп! Сгрешили сме, не сме проверили фактите, не знаем за какво говорим…“ Всеки път, когато това се случи, ние подпомагаме астролозите и креационистите, и всички останали шарлатани и мошеници. Ние сме учени, Лойд — ние би трябвало да сме последният бастион на рационалното мислене, на проверените, възпроизводими, неопровержими доказателства, и въпреки това ние сме най-опасните врагове на самите себе си. Искаш да направиш публично изявление, искаш да кажеш, че ЦЕРН направи това, че ние сме преместили човешкото съзнание през времето, че можем да видим бъдещето, че можем да подарим на хората утрешния ден. Но аз не съм убеден, Лойд. Ти си мислиш, че аз съм само администратор, който се опитва да си спаси задника — е, вярно, колективния задник на всички нас и нашите застрахователи. Но това не е истината — или, ако трябва да бъда честен, това не е цялата истина. По дяволите, Лойд, аз съжалявам, съжалявам много повече, отколкото можеш да си представиш, за това, което се случи с дъщерята на Мичико. Мари-Клер роди вчера; аз дори сега не трябваше да съм тук — слава Богу, сестра й пристигна, — но тук има толкова работа за вършене. Сега имам син и въпреки че го имам само от броени часове, не бих понесъл да го изгубя. Това, с което се сблъска Мичико — това, с което се сблъскахте вие, — е отвъд границите на моето въображение. Но аз искам по-добър свят за моя син. Искам свят, в който науката е уважавана, в който учените говорят въз основата на доказани данни, а не на предположения, в който, когато някой съобщи за научно откритие, хората в публиката слушат внимателно и си водят бележки, защото е открито нещо ново и фундаментално за начина, по който функционира вселената; а не клатят глава и не казват: „Чудех се каква щуротия ще измислят тази седмица!“. Ти не знаеш със сигурност — абсолютна сигурност, — че ЦЕРН има нещо общо с това, което се случи… И докато не узнаеш… докато аз не узная, никой няма да дава пресконференции. Ясно ли е?
Лойд отвори уста да възрази, затвори я, после пак я отвори:
— А ако мога да докажа, че ЦЕРН има нещо общо с това?
— Няма да активираш отново Големия адронен колайдер — не и на нива 1150 тераелектронволта. Ще променя разписанието на експериментите. Всеки, който иска да използва Големия адронен колайдер за сблъсквания на протони с протони, ще може да го прави — веднага щом приключим с диагностиката, но никой няма да прави ядрени сблъсквания, докато не разреша.
— Но…
— Няма „но“, Лойд — прекъсна го Беранже. — Виж сега, имам страшно много работа. Ако няма нещо друго…
Лойд поклати глава, напусна кабинета и административната сграда и се насочи обратно към контролния център.
Много хора спираха Лойд по пътя му обратно; изглежда на всеки няколко минути се появяваше нова теория, а старите биваха оборвани със същата честота. Най-накрая Лойд се върна в кабинета си. На бюрото му го чакаше първоначалният доклад от инженерния екип, който бе огледал всичките двайсет и седем километра на тунела на Големия адронен колайдер в търсене на някакви нередности в апаратурата, на които би могло да се дължи преместването във времето; засега не беше изникнало нищо нередно. ALICE и CMS детекторите също бяха получили оценка за изправност, след като бяха издържали всички диагностични тестове.
Там го чакаше и копие на заглавната старица на „Трибюн дьо Женев“; някой го бе оставил, като преди това беше заградил с кръг една от статиите:
Човек, имал видение, загива.
Бъдещето не е предначертано, твърди професор.
МОБАЙЛ, АЛАБАМА (АП): Джеймс Пънтър, 47-годишен, загина при автомобилна катастрофа днес на шосе И-65. Преди това той е успял да разкаже видението си на своя брат Денис Пънтър, 44-годишен.
„Джим ми разказа всичко за видението си — твърди Денис. — Бил е вкъщи — в същата къща, в която живееше до днес — в бъдещето. Бръснел се е и е изпитал най-големия страх в живота си, когато се е видял в огледалото — възрастен човек с набръчкано лице.“
„Смъртта на Пънтър навежда до широк спектър от изводи — казва Джазмин Роуз, професор по философия в Университета на щата Ню Йорк в Брокпорт. — От момента на виденията спорим дали те отразяват реалното бъдеще, или само едно от възможните, или са просто халюцинации. Смъртта на Пънтър ясно показва, че бъдещето не е предначертано. Той е имал видение, но него вече го няма, за да види как това видение се осъществява.“
Лойд все още беше ядосан от срещата си с Беранже, така че смачка страницата от вестника и я хвърли в другия край на кабинета си.
Професор по философия!
Разбира се, смъртта на Пънтър не доказваше нищо. Неговото описание приличаше на виц. Нямаше никакво доказателство, че е имал такова видение — не беше зърнал нито вестник, нито телевизионно шоу, което може да бъде сравнено с разказите на други, и никой друг не го бе видял в своето видение. Един четирийсет и седем годишен човек като нищо можеше да е починал след двайсет и една години. Сигурно беше измислил видението си — а то не показваше богато въображение, — за да скрие, че не е видял нищо. Както Мичико бе казала, с разкриването на факта, че не е имал видение, Тео вероятно беше провалил шансовете си да получи застраховка живот; Пънтър можеше да е решил, че е по-добре да се направи, че е имал видение, отколкото да си признае, че ще е мъртъв.
Лойд въздъхна. Толкова ли не бяха намерили учен, към когото да се обърнат? Някой, който да знае какво представлява истинското доказателство?
Професор по философия? Айде стига, бе!
Мичико свърши по-голямата част от работата по създаването на уебсайта; Тео правеше компютърни симулации на сблъсъците в Големия адронен колайдер на друг компютър в същата стая, за да е на разположение, ако се наложи да помогне на Мичико. Разбира се, ЦЕРН притежаваше всички най-нови средства за разработка, но много неща трябваше да се направят ръчно, включително и да се напишат различните характеристики, които да се изпратят на стотици търсещи машини по целия свят. Според нея всичко щеше да е готово да заработи още на следващия ден.
Върху монитора на Тео се появи прозорец, съобщаващ му, че има нов имейл. При нормални обстоятелства щеше да отложи прочитането за по-удобен момент, но темата на писмото незабавно привлече вниманието му: „Betreff: Ihre Ermordung“. „Относно: Вашето убийство“, написано на немски.
Тео даде команда за показване на съобщението. То беше на немски, но той нямаше проблеми да го прочете. Мичико, която гледаше над рамото му, не знаеше немски, така че й го преведе.
— От жена в Берлин е — обясни. — Тя казва нещо от рода на: видях публикацията ви в нюзгрупа, която следя. Търсите хора, които може да знаят нещо за вашето убийство. Е, един човек, който живее в същия жилищен блок като мен, знае нещо по въпроса. Всички ние — това означава „събрахме се“ или нещо подобно… Всички ние се събрахме във фоайето след онова, което се случи, и описахме виденията си на останалите. Един познат — всъщност не го познавам много добре, но живее един етаж над мен — е имал видение как гледа по телевизията новината за убийството на физик във… Мислех, че е казал Люцерн, но когато прочетох съобщението ви, осъзнах, че всъщност е казал ЦЕРН, за което, признавам си, не бях чувала досега. Както и да е, препратих му копие от съобщението ви, но не знам дали ще се свърже с вас или не. Казва се Волфганг Руш и можете да му се обадите на… Това е написала.
— Какво смяташ да правиш? — попита Мичико.
— Какво мога да направя? Ще се свържа с този човек.
Той вдигна слушалката, набра кода си за международни разговори, след което набра и цифрите, които все още се показваха на екрана му.