Робърт Сойер
Поглед в бъдещето (4)

4.

Докато Лойд и Мичико се върнат, Джейк и Тео събраха групата от работещите с Големия адронен колайдер в конферентната зала на втория етаж в контролния център.

По-голямата част от персонала на ЦЕРН живееше или в швейцарския град Мейрин (който граничеше с източната част на комплекса на ЦЕРН), на десетина километра от Женева, или във френските градове Сен Жени или Тоари, северозападно от ЦЕРН. Но родом бяха от цяла Европа, както и от останалите части на света. Десетината лица, които гледаха към Лойд в момента, бяха най-различни. Мичико също се бе присъединила към кръга, но беше незаинтересована, с безжизнен поглед. Тя просто седеше в креслото, поклащайки се бавно напред-назад.

Лойд, като ръководител на проекта, председателстваше заседанието. Той огледа хората един по един.

— Тео ми предаде какво са казали по CNN. Предполагам, е пределно ясно, че е имало най-различни халюцинации по целия свят. — Той дълбоко си пое въздух. Сега се нуждаеше от някаква цел. — Нека да видим дали можем да разберем точно какво се случи. Може ли да започнете да разказвате един по един? Не влизайте в подробности, просто опишете накратко какво видяхте. Ако нямате нищо против, ще си водя бележки, става ли? Олаф, може ли да започнем с теб?

— Разбира се — откликна мускулестият рус мъж. — Бях във вилата на родителите ми. Тя е край Сундсвал.

— С други думи — каза Лойд, — това беше място, което ти е познато?

— О, да.

— И колко точно бе видението?

— Много точно — мястото беше съвсем същото, каквото си го спомням.

— Имаше ли някой друг освен теб във видението?

— Не — което е донякъде странно. Единствената причина, поради която ходя там, е да посетя родителите си, а тях ги нямаше.

Лойд си спомни за състарената версия на себе си, която бе видял в огледалото.

— А видя ли… видя ли себе си?

— Имаш предвид в огледало или нещо подобно? Не.

— Добре — кимна Лойд. — Благодаря.

Жената до Олаф беше на средна възраст и чернокожа. Лойд се почувства неловко; би трябвало да знае името й, но не го знаеше. Най-накрая просто се усмихна и каза:

— Следващият.

— Мисля, че се намирах в центъра на Найроби — започна жената. — През нощта. Беше топло. Струва ми се, че бях на улица Динсън, но изглеждаше твърде застроена. И на нея имаше „Макдоналдс“.

— Няма ли „Макдоналдс“ в Кения? — попита Лойд.

— Разбира се, че има, но… имам предвид, че според табелата бе „Макдоналдс“, но логото беше сгрешено. Сещате се, вместо златните арки имаше някакво голямо „М“ с прави линии — изглеждаше много модерно.

— Значи видението на Олаф е за място, къде често ходи, а вашето е за място, където не сте били никога преди, или поне не сте го виждали никога преди в този му вид?

Жената кимна.

— Предполагам, че е така.

Мичико беше четири места по-нататък в кръга. Лойд не знаеше дали тя е разбрала нещо от чутото или не.

— А ти, Франко? — попита следващия.

Франко дела Робия сви рамене.

— Беше Рим, през нощта. Но… не знам… всъщност сигурно е било някоя видеоигра. Някоя от онези виртуални реалности.

Лойд се облегна напред.

— Защо мислиш така?

— Е, това беше Рим, определено. Точно пред Колизеума. И аз карах кола — само дето всъщност не карах. Изглеждаше, сякаш колата се движи по своя собствена воля. И не мога да кажа със сигурност за колата, в която бях, но повечето от останалите коли се носеха на около двайсет сантиметра над земята. — Той отново сви рамене. — Както казах, някакъв вид симулация.

Свен и Антония, които по-рано през деня бяха споменали за летящи коли, кимнаха енергично.

— Аз видях същото нещо — обади се Свен. — Е, не Рим, но видях летящи коли.

— Аз също — добави Антония.

— Чудничко — каза Лойд и се обърна към младия аспирант, Джейкъб Хоровиц. — Джейк, какво видя ти?

Гласът на Джейк беше тънък, писклив. Той прекара нервно луничавите си пръсти през червената си коса.

— Стаята бе напълно невзрачна. Някаква лаборатория. Жълти стени. На една от стените имаше периодична таблица с надписи на английски. И Карли Томпкинс също беше там.

— Кой? — попита Лойд.

— Карли Томпкинс. Или поне мисля, че беше тя. Изглеждаше много по-стара от последния път, когато я видях.

— Коя е Карли Томпкинс?

Отговорът дойде не от Джейк, а от Тео Прокопидис, който седеше по-нататък в кръга.

— Трябва да я знаеш, Лойд — тя е наш човек, канадка. Карли се занимава с изследване на мезоните; последното, което чух за нея, е, че работи за ТРИУМФ^[1].

Джейк кимна.

— Точно така. Срещал съм я само няколко пъти, но съм доста сигурен, че беше тя.

Антония, която бе следващата по ред, вдигна вежди.

— Ако видението на Джейк е било за Карли, чудя се дали видението на Карли е било за Джейк?

Всички погледнаха заинтригувано към италианката. Лойд леко сви рамене.

— Има един начин да открием. Можем да й телефонираме. — Той погледна към Джейк. — Имаш ли номера й?

Хоровиц поклати глава.

— Както казах, познавам я едва-едва. Имахме някои съвместни семинари на последната среща на Асоциацията на американските физици и присъствах на доклада й по квантова хромодинамика.

— Ако е член на Асоциацията на американските физици, ще я има в указателя — изправи се Антония.

Тя прекоси стаята и се порови в рафта книги, докато не намери тънък том с твърди корици. Прелисти го.

— Ето я. Домашен и служебен номер.

— Аз… ъъъ… не искам да й се обаждам — промърмори Джейк.

Лойд беше изненадан от нежеланието му, но реши да не спори.

— Хубаво. И без това по-добре ти да не говориш с нея. Искам да видя дали сама ще те спомене.

— Може и да не успееш да се свържеш — напомни Свен. — Линиите са претоварени от хора, които се опитват да се обадят на семействата си и приятелите си… Да не говорим за онези линии, които са прекъснати от шофьорите.

— Струва си да се опита — реши Тео. Той стана, прекоси стаята и взе указателя от Антония. Погледна към телефона и провери номера в указателя. — Как се набира Канада оттук?

— Същото е както когато звъниш за САЩ — обясни Лойд. — Кодът за страната е същият: нула-едно.

Пръстът на Тео затанцува върху клавишите, въвеждайки дълга поредица от цифри. После започна да показва на публиката броя на сигналите, които чува. Един. Два. Три. Четири…

— Ало? Карли Томпкинс, моля. Здравейте, доктор Томпкинс. Обаждам се от Женева, от ЦЕРН. Вижте, тук сме цяла група. Имате ли нещо против да пусна телефона на високоговорител?

Чу се сънен глас:

— … Щом искате. Какво става?

— Искаме да знаем каква беше халюцинацията ви, когато припаднахте.

— Какво? Това някаква шега ли е?

Тео погледна към Лойд.

— Тя не знае.

Лойд прочисти гърлото си, после заговори високо:

— Доктор Томпкинс, аз съм Лойд Симко. Аз също съм канадец, макар че бях с D0^[2] групата във Фермилаб до 2007 година, а през последните две години съм тук, в ЦЕРН.

Той направи пауза, чудейки се какво да каже. И продължи:

— Колко е часът при вас?

— Малко преди дванайсет на обяд. — Шум от дълбока прозявка. — Днес е почивният ми ден. Още спях. За какво е всичко това?

— Значи досега не сте била будна?

— Не.

— Имате ли телевизор в стаята, в която сте? — попита Лойд.

— Да.

— Включете го. Вижте новините.

— Едва ли мога да уловя швейцарските новини тук, в Британска Колумбия — отвърна раздразнено тя.

— Няма нужда да са швейцарските новини. Пуснете който и да е новинарски канал.

Цялата стая чу как Томпкинс въздъхна в слушалката.

— Добре. Само секунда.

Чуха приглушен шум, вероятно от CBC Newsworld. Сякаш мина цяла вечност, преди Томпкинс да се върне към слушалката.

— О, Боже! — каза тя по телефона. — О, Боже!

— И вие сте спали по време на всичко това?

— Боя се, че да — отговори жената от разстояние половин свят. Млъкна за момент. — Защо ми се обадихте?

— В новинарската емисия, която гледахте, споменаха ли за виденията?

— Джоел Готлиб говори точно за това в момента — съобщи тя, като вероятно имаше предвид някой канадски репортер. — Звучи налудничаво. Така или иначе — нищо подобно не ми се е случило.

— Добре — каза Лойд. — Извинявайте, че ви събудихме, доктор Томпкинс. Ще…

— Чакай — прекъсна го Тео.

Лойд погледна към по-младия мъж.

— Доктор Томпкинс, казвам се Тео Прокопидис. Мисля, че сме се срещали един или два пъти на конференции.

— Щом казвате — отвърна жената.

— Доктор Томпкинс — продължи Тео, — аз съм като вас… Не видях нищо. Нито сън, нито видение — нищо.

— Сън? — попита Томпкинс. — Сега, като го споменахте, си мисля, че всъщност сънувах нещо. Забавното беше, че сънят ми бе цветен — никога не съм сънувала цветно. Но си спомням, че човекът в съня ми имаше червена коса.

Тео изглеждаше разочарован — явно щеше да е доволен да открие, че не е сам. Но всички останали повдигнаха вежди и се обърнаха да погледнат Джейк.

— Не само това — продължи Карли, — но той имаше и червено бельо.

Лицето на младия Джейк придоби споменатия цвят.

— Червено бельо? — повтори Лойд.

— Точно така.

— Познавате ли този човек?

— Не, не мисля.

— Не ви ли прилича на някого, когото вече сте срещали?

— Не, не мисля.

Лойд приближи устни до слушалката.

— А прилича ли ви на бащата на някого, когото вече сте срещали? Изглеждаше ли като нечий баща?

— Накъде биете? — попита Томпкинс.

Лойд въздъхна, после огледа всички в стаята, за да види дали някой има нещо против той да продължи. Никой нямаше нищо против.

— Името Джейкъб Хоровиц говори ли ви нещо?

— Не поз… о, чакайте. Да. Разбира се. Ето за кого ми напомняше човекът. Да, това беше Джейкъб Хоровиц, но той трябва да се грижи по-добре за себе си. Изглеждаше, сякаш е остарял с десетилетия от последния път, когато го видях.

Антония леко ахна. Лойд почувства как сърцето му се разтуптя.

— Вижте какво — каза Карли, — искам да се уверя, че членовете на семейството ми са добре. Родителите ми са в Уинипег — ще се опитам да се свържа с тях.

— Можем ли да ви се обадим пак след малко? — попита Лойд. — Разбирате ли, Джейкъб Хоровиц е тук, при нас, и изглежда видението му съвпада с вашето… донякъде. Той каза, че сте били в лаборатория, но…

— Да, точно така. Бяхме в лаборатория.

— И той беше по бельо? — попита недоверчиво Лойд.

— Да, но не и до края на видението… Вижте, трябва да затварям.

— Благодаря — каза Лойд. — Дочуване.

— Дочуване.

От високоговорителя се чу сигнал „свободно“. Тео протегна ръка и го изключи.

Джейкъб Хоровиц все още изглеждаше доста смутен. Лойд се запита дали да не му каже, че вероятно половината познати му физици са го правели по едно или друго време в лаборатория, но младежът изглеждаше така, сякаш ще претърпи нервен срив, ако някой го попита нещо сега. Лойд отново прехвърли погледа си върху кръга от хора.

— Добре — заговори той. — Ще го кажа, защото знам, че всички мислите за това. Случилото се тук е свързано с някакъв вид времеви ефект. Виденията не са халюцинации; те са истински поглеждания в бъдещето. Фактът, че Джейкъб Хоровиц и Карли Томпкинс са видели едно и също нещо, решително потвърждава това.

— Но не каза ли някой, че видението на Раул е било сюрреалистично? — попита Тео.

— Да — кимна Раул. — Като сън или нещо такова.

— Като сън — повтори Мичико. Очите й все още бяха червени, но тя реагираше на заобикалящия я свят.

Това беше всичко, което каза, но след миг Антония схвана какво е имала предвид и го обясни.

— Мичико е права — заяви италианската физичка. — Няма никаква загадка — какъвто и момент от бъдещето да показват виденията, Раул е спял и е сънувал истински сън.

— Но това е налудничаво — възрази Тео. — Аз нямам никакви видения.

— Какво точно изпита? — попита Свен, който не беше чувал обясненията на Тео по-рано.

— Беше… не знам, като прекъсване, предполагам. Изведнъж стана две минути по-късно; нямах усещане за изминало време, нито пък нещо, подобно на всичките тези видения. — Той скръсти предизвикателно ръце на гърдите си. — Как ще обясните това?

В стаята настана тишина. От болезнените изражения върху много от лицата на Лойд му стана ясно, че те също са разбрали, но никой не искаше да изрече думите на глас. Най-накрая той леко сви рамене.

— Много е просто — обясни, гледайки към своя блестящ, надменен, двайсет и седем годишен сътрудник. — След двайсет години — или когато е времето на виденията… — млъкна за момент, после разпери ръце. — Съжалявам, Тео, но след двайсет години ще си мъртъв.