Робърт Сойер
Поглед в бъдещето (1)

1.

Ден първи: вторник, 21 април 2009 г.

Отрязък от време-пространството…

Центърът за управление на Големия адронен колайдер на ЦЕРН се намираше в нова сграда: построяването й беше възложено през 2004 г. и довършено през 2006 г. Сградата обграждаше вътрешен двор, който нямаше как да не бъде наречен „ядрото“. Всеки кабинет имаше прозорци с изглед както към ядрото, така и към останалата част от ширналата се във всички посоки територия на ЦЕРН. Четириъгълникът, заобикалящ ядрото, беше двуетажна сграда, но главните асансьори имаха четири спирки: две надземни равнища, сутеренът, съдържащ котелното отделение и склада; и подземното стометрово равнище, водещо до района на скелето за монорелсата, използвана за обхождане на двайсет и седем километровия кръгъл тунел на колайдера. Самият тунел минаваше под обработваеми земи, покрайнините на женевското летище и подножието на планината Юра.

Южната страна на главния коридор в сградата на Центъра за управление бе разделена на осемнайсет дълги секции, всяка от които беше украсена с мозайка, направена от художник от една от страните, членки на ЦЕРН. Гръцката изобразяваше Демокрит и произхода на теорията за атома; немската описваше живота на Айнщайн, а датската — на Нилс Бор. Не всички мозайки имаха физици за свои теми: на френската се виждаше изглед от Париж, а италианската показваше лоза с хиляди лъскави аметисти на мястото на гроздовете.

Същинската контролна зала в Центъра за управление на Големия адронен колайдера бе идеален квадрат с широки, плъзгащи се врати, разположени точно в центъра на две от стените. Залата беше висока два етажа и стените на долния бяха от стъкло, така че туристическите групи да могат да наблюдават работата вътре; ЦЕРН предлагаше тричасови туристически обиколки в понеделниците и съботите между 9:00 и 14:00 часа. Под прозорците висяха деветнайсетте знамена на страните членки, по пет на всяка стена; двайсетото място бе заето от знамето на Европейския съюз.

В контролната зала имаше десетки конзоли. Една беше предназначена за инжектиране на частици; тя контролираше началото на експериментите. Следващата беше разположена под ъгъл и съдържаше десет монитора, които да показват резултатите, изпратени до ALICE^[1] и CMS^[2] детекторите, огромни подземни системи, които записват и се опитват да идентифицират частиците, получени от експериментите с Големия адронен колайдер. Мониторите на третата конзола показваха частите от постепенно спускащия се под земята тунел на колайдера, с Н-образния монорелсов път, висящ от тавана.

Лойд Симко, изследовател, родом от Канада, седна пред конзолата за инжектиране. Той беше на четирийсет и пет, висок и гладко избръснат. Очите му бяха сини, а късо подстриганата му коса бе толкова тъмнокафява, че можеше да се нарече дори черна — като се изключи областта около слепоочията, където беше прошарена.

Физиците, занимаващи се с теорията на елементарните частици, не се славеха като любители на елегантното облекло и доскоро Лойд не правеше изключение. Но преди няколко месеца се бе съгласил да дари целия си гардероб на женевския клон на Армията на спасението и бе позволил на приятелката си да избере всичките му нови дрехи. Честно казано, дрехите бяха малко крещящи за неговия вкус, но беше принуден да се съгласи, че никога не е изглеждал толкова елегантно. Днес той носеше бежова риза, сако в коралов цвят и кафяви панталони с външни вместо вътрешни джобове; и — в съзвучие с модната традиция — черни италиански кожени обувки. Лойд също така се бе сдобил с няколко универсални символа за висок статус, които по случайност си отиваха по цвят с облеклото му: химикалка „Мон Блан“, която носеше защипана за вътрешния си джоб, и златен швейцарски аналогов часовник.

От дясната му страна, пред детекторната конзола, седеше самата специалистка по наконтване — приятелката му инженер Мичико Комура. Десет години по-млада от Лойд, на трийсет и пет, Мичико имаше дребно чипо носле и лъскава черна коса, фризирана на популярната в момента прическа каре.

Зад нея беше застанал Тео Прокопидис, участник в изследванията на Лойд. Тео бе на двайсет и седем — със седемнайсет години по-млад от Лойд. Само някой шегаджия би сравнил консервативния, застаряващ Лойд с неговия буен гръцки партньор от екипа на Крик и Уотсън^[3]. Тео имаше къдрава, гъста, тъмна коса, сиви очи и изпъкнала челюст. Почти винаги носеше червени дънки — Лойд не ги харесваше, но никой под трийсет вече не обличаше сини дънки — и една от безбройните си тениски с герои от анимационни филми. Днес това беше птичето Туити.

Зад останалите конзоли се бяха наредили още десетина учени и инженери.

Преместване на отрязъка…

Като се изключи лекото бръмчене на климатика и тихото бучене на вентилаторите на апаратурата, в контролната зала цареше абсолютна тишина. Всички бяха нервни и напрегнати след дългия ден, в който бяха подготвяли експеримента. Лойд огледа стаята и дълбоко си пое дъх. Пулсът му беше ускорен, усещаше как стомахът му се е свил.

Часовникът на стената бе аналогов, а този на конзолата — цифров. И по двата бързо наближаваше 17:00 часа — което за Лойд, дори след две години в Европа, все още означаваше 5:00 следобед.

Лойд беше директор на група от почти хиляда физици, използващи ALICE детектора. Той и Тео бяха подготвяли две години днешния сблъсък между частици — две години, за да свършат работа колкото за два човешки живота. Опитваха се да пресъздадат енергийни нива, които не са съществували от първата наносекунда след Големия взрив, когато температурата на вселената е била 10 000 000 000 000 000 градуса. В процеса на работа те се надяваха да открият Светия граал на високоенергийната физика, дълго търсеният бозон на Хигс, частицата, чиито взаимодействия осигуряват маса на останалите частици. Ако експериментът им проработеше, Нобеловата награда, полагаща се за такова откритие, щеше да е тяхна.

Целият експеримент бе автоматизиран и точно разпределен във времето. Нямаше голям прекъсвач, който да се превключи, нямаше тригер, скрит под бутон с пружина, който да се натисне. Наистина Лойд беше проектирал програмата на експеримента и Тео бе написал отделните й модули, но сега вече всичко беше под контрола на компютъра.

Когато дигиталният часовник достигна 16:59:55, Лойд започна да брои отзад напред на глас:

— Пет.

Той погледна към Мичико.

— Четири.

Тя му се усмихна окуражително. Господи, колко я обичаше…

— Три.

Премести погледа си към младия Тео, вундеркинда — този тип млада звезда, какъвто самият Лойд си бе мечтал да стане, но не беше успял.

— Две.

Тео самонадеяно му направи знака с вдигнатия палец.

— Едно.

„Моля те, Господи — помисли си Лойд. — Моля те.“

— Нула.

И тогава…

 

 

И тогава, внезапно, всичко стана различно.

Светлината изведнъж се промени — мъждивото осветление на контролната зала беше заменено от слънчеви лъчи, прииждащи откъм прозореца. Но нямаше приспособяване, нямаше дискомфорт, нямаше го и усещането, че зениците му се свиват. Сякаш те вече се бяха нагодили към по-ярката светлина.

Освен това Лойд не можеше да контролира очите си. Искаше да се огледа, да види какво става, но те като че ли се движеха по своя собствена воля.

Намираше се в легло… явно гол. Усещаше памучните чаршафи, които се плъзгаха по кожата му сякаш той се повдигаше, за да се облегне на лакътя си. И главата му се движеше — зърна за миг прозорци, които очевидно се намираха на втория етаж на къща. Виждаха се дървета и…

Не, това не можеше да е истина. Листата на дърветата бяха обагрени в огненочервено. Но днес беше 21 април — пролет, не есен.

Погледът на Лойд продължи да се мести и изведнъж той се стресна, осъзнавайки, че не е сам в леглото. Имаше още някой до него.

Отдръпна се.

Не, това не беше точно. Той не бе способен на никакви физически реакции; сякаш съзнанието му беше отделено от тялото. Но почувства случилото се като отдръпване.

Другият в леглото беше жена, но…

Какво ставаше, по дяволите?

Тя бе стара, сбръчкана, кожата й беше полупрозрачна, косата й — като бяла паяжина. Колагенът, който някога бе изпълвал бузите й, сега се беше свлякъл около устата й, чиито гънки от усмивките вече се бяха изгубили сред останалите бръчки.

Лойд се опита да се претърколи по-надалеч от старицата, но тялото му отказа да му съдейства.

Господи, какво става?

Беше пролет, не есен.

Освен ако…

Освен ако, разбира се, сега не се бе озовал в южното полукълбо. Пренесен по някакъв начин от Швейцария в Австралия…

Но не. Дърветата, които беше зърнал през прозореца, бяха явори и тополи; трябваше да е някъде в Северна Америка или Европа.

Ръката му се протегна. Жената носеше тъмносиня риза. Но това не беше горнище на пижама; имаше прихванати с копчета еполети и няколко джоба — работно дочено облекло, като онези, продавани от „Л. Л. Бийн“ и „Тили“, удобни за носене от жените, докато работят в градините си. Лойд усети как пръстите му докосват тъканта, почувства мекотата й, еластичността й. И тогава…

Тогава пръстите му напипаха едно копче, твърдо, пластмасово, затоплено от тялото й, полупрозрачно като кожата й. Без никакво колебание пръстите му сграбчиха копчето, дръпнаха го, промушиха го странично през обшития по ръба илик. Преди Лойд да почувства, че горната част на дрехата е отворена, погледът му, все още действащ по своя воля, отново се вдигна към лицето на възрастната жена и се закова върху бледите й сини очи, чиито ириси бяха заобиколени от накъсани пръстени от белота.

Той усети как собствените му бузи се опъват, докато се усмихва. Ръката му се плъзна отвътре в дрехата й, напипа гръдта й. Лойд отново искаше да се отдръпне, да измъкне ръката си. Гърдата й беше мека и съсухрена, кожата висеше свободно по нея — беше като скапан плод. Пръстите му се събраха, следвайки контурите на гръдта, и намериха зърното.

Лойд почувства натиск някъде надолу в тялото си. За един ужасен миг си помисли, че е получил ерекция, но не беше това. Оказа се, че пикочният му мехур е пълен; налагаше се да уринира. Отдръпна ръката си и видя как веждите на старата жена се вдигат любопитно. Усети, че раменете му се повдигнаха и се спуснаха — кратко свиване на рамене. Тя му се усмихна — топла усмивка, усмивка на разбиране, сякаш това е най-естественото нещо на света, сякаш му се налага често да се извинява в самото начало. Зъбите й бяха леко пожълтели — обикновеното пожълтяване, което идва с възрастта, — но иначе бяха в отлично състояние.

Най-накрая тялото му направи онова, което той искаше през цялото време — изтърколи се надалеч от жената. Докато правеше това, Лойд почувства болка в коляното си — рязко бодване. Болеше, но външно не го показа. Провеси краката си от леглото, стъпалата му шляпнаха меко върху прохладните дъски на пода. Когато се изправи, видя повечко от света зад прозореца. Беше или средата на сутринта, или средата на следобеда, сянката, хвърляна от всяко дърво, падаше точно върху съседното. Някаква птичка си почиваше на един от клоните; тя се разтревожи от внезапното движение в стаята и разтвори криле. Червеношийка… не, не малката червеношийка на Стария свят, а голям северноамерикански дрозд; това определено бяха Съединените щати или Канада. Всъщност пейзажът много напомняше за Нова Англия — Лойд обичаше есенните цветове на Нова Англия.

Той усети, че тръгва бавно, почти влачейки се, по твърдите дъски. Сега осъзнаваше, че тази стая не е в къща, а по-скоро във вила; мебелировката беше обичайната за извънградските къщи. Тази нощна масичка — ниска, изработена от талашит с тънък като хартия фурнир, имитиращ дърво; най-накрая я разпозна. Беше купил тази мебел като студент и в края на краищата я бе сложил в стаята за гости в Илинойс. Но какво правеше тук, в това непознато място?

Лойд продължи нататък. Дясното му коляно го тревожеше с всяка следваща стъпка; чудеше се какво ли не е наред с него. На стената висеше огледало; рамката му беше от чепат бор, върху който бе нанесен прозрачен лак. Разбира се, той не си подхождаше с по-тъмното „дърво“ на нощната масичка, но…

Господи.

Боже Господи.

По своя собствена инициатива очите му погледнаха в огледалото, докато преминаваше покрай него, и той видя себе си…

За част от секундата си помисли, че това е баща му. Но не беше баща му, а самият той. Косата, която бе останала по главата му, беше абсолютно посивяла; космите по гърдите му бяха бели. Кожата му бе отпусната и на петна, ходеше прегърбен.

Можеше ли да е заради радиация? Можеше ли експериментът да го е подложил на облъчване? Можеше ли…

Не. Не беше това. Усещаше го по костите си — по артрита в тях. Не беше радиация.

Той беше стар.

Чувстваше се сякаш са минали двайсет години или повече, сякаш…

Две десетилетия от живота му са си отишли, заличени от паметта му.

Искаше да изпищи, да извика, да протестира против несправедливостта, против загубата, да поиска сметка от вселената…

Но не можеше да направи никое от тези неща — нямаше контрол върху себе си. Тялото му продължаваше бавното си, мъчително влачене към банята.

Когато зави, за да влезе в помещението, Лойд се обърна назад и хвърли още един поглед към старата жена в леглото, която сега бе легнала настрани, подпряла глава на ръката си. Усмивката й беше закачлива, съблазнителна. Зрението му все още бе остро — виждаше блясъка на злато на средния пръст на лявата й ръка. Достатъчно лошо беше, че спеше с възрастна жена; ако се окажеше, че е и женен за възрастна жена…

Гладката дървена врата бе открехната, но той протегна ръка, за да я доотвори и с крайчеца на окото си забеляза същата венчална халка и на своята собствена лява ръка.

И тогава беше разтърсен от прозрение. Тази старица, тази непозната, тази жена, която не бе виждал никога преди и която по нищо не приличаше на любимата му Мичико, беше негова съпруга.

Лойд искаше да погледне отново към нея, да опита да си представи как би изглеждала, ако беше десетилетия по-млада, да реконструира красотата, която тя може би е имала някога, но…

Но продължи напред и влезе в банята, насочи се към клозетната чиния, наведе се, за да вдигне капака й, и…

 

 

… И внезапно, със смайване и с благодарност, Лойд Симко осъзна, че отново е в ЦЕРН, в контролната зала на Големия адронен колайдер. По някаква причина се бе свлякъл назад в креслото си. Изправи се и изпъна ризата си с ръце.

Каква невероятна халюцинация беше това! Нямаше да се размине без последствия, разбира се: нали би трябвало да са напълно защитени тук, разделени със сто метра почва от пръстена на колайдера. Но той бе чувал, че високоенергийните изпразвания могат да предизвикат халюцинации — сигурно точно това се беше случило.

На Лойд му отне известно време, за да си възвърне ориентацията. Нямаше пренасяне между тук и там: никакво проблясване на светлина, никакво усещане за замайване или пукот в ушите. В единия миг беше в ЦЕРН, в следващия се бе озовал някъде другаде за — колко? — две минути, може би. А сега, също толкова внезапно, се беше върнал в контролната зала.

Разбира се, той изобщо не я бе напускал. Естествено, че това беше илюзия.

Огледа се, опитвайки се да разчете израженията върху лицата на останалите. Мичико изглеждаше шокирана. Беше ли наблюдавала Лойд, докато бе халюцинирал? Какво беше направил той? Дали се бе гърчил като епилептик? Или се беше протегнал във въздуха, за да опипа въображаемата гръд? Или просто бе паднал назад в креслото, губейки съзнание? Ако беше така, не можеше да е отсъствал за дълго или поне не за двете минути, които бяха изминали според собственото му възприятие, защото в противен случай сега със сигурност Мичико и останалите щяха да са се надвесили над него и да проверяват пулса му и да разкопчават яката му. Обърна се към аналоговия стенен часовник — наистина показваше две минути след пет следобед.

Тогава хвърли поглед към Тео Прокопидис. Изражението на младия грък беше по-овладяно от това на Мичико, но той бе също толкова бдителен като Лойд и оглеждаше поред всички останали в залата, отмествайки очи веднага щом някой погледнеше към него.

Лойд отвори уста, за да заговори, макар и да не беше сигурен какво точно иска да каже. Но я затвори, когато дочу стон, идващ откъм най-близката отворена врата. Мичико очевидно също го чу и двамата се надигнаха едновременно. Обаче тя беше по-близо до вратата и преди Лойд да успее да стигне дотам, вече бе излязла отвън в коридора.

— Господи! — възкликна Мичико. — Добре ли си?

Един от техниците — казваше се Свен — се опитваше да се изправи на крака. Той държеше с лявата си ръка носа си, който кървеше обилно. Лойд бързо се върна в контролната зала, взе закачения на стената комплект за първа помощ и изтича обратно в коридора. Комплектът беше в бяла пластмасова кутия; Лойд я отвори и се зае да развива марлята.

Свен започна да говори на норвежки, но млъкна и продължи на френски:

— Аз… сигурно съм изгубил съзнание.

Коридорът беше покрит с твърди керамични плочки; Лойд виждаше кървавото петно на мястото, където Свен бе ударил лицето си в пода. Той подаде марлята на норвежеца, който му благодари с кимване, нагъна я няколко пъти и я притисна върху носа си.

— Побъркана работа — каза техникът. — Сякаш заспах, както си вървях. — Той се изкикоти за момент. — Дори сънувах.

Лойд вдигна вежди.

— Сънува? — попита той, също на френски.

— Ярък сън, като истински — обясни Свен. — Бях в Женева… в „Льо Розел“. — Лойд знаеше добре какво е това — сладкарница в бретонски стил на улица „Гран Рю“. — Но беше малко като научна фантастика. Имаше коли, които се носеха, без да докосват земята, и…

— Да, да! — долетя женски глас, но не в отговор на думите на Свен. Идваше откъм контролната зала. — Същото се случи и с мен!

Лойд се върна в слабо осветената стая.

— Какво ти се случи, Антония?

Едрата италианка разговаряше с двама от присъстващите, но сега се обърна към Лойд.

— Сякаш изведнъж се озовах някъде другаде. Пери каза, че същото се е случило и с него.

Мичико и Свен сега стояха на прага на вратата, точно зад Лойд.

— Аз също — обади се Мичико, сякаш с облекчение, че не е единствената.

Тео, който стоеше до Антония, беше намръщен. Лойд го погледна.

— Тео? А ти?

— Нищо.

— Нищо?

Гъркът поклати глава.

— Предполагам, че всичките сме припаднали — обобщи Лойд.

— Аз — със сигурност — отбеляза Свен. Той отмести марлята от лицето си и докосна носа си отново, за да види дали кървенето е спряло. Не беше.

— Колко дълго сме били в безсъзнание? — попита Мичико.

— И… Господи! Какво стана с експеримента? — сети се Лойд.

Изтича до конзолата за наблюдение на ALICE и натисна няколко клавиша.

— Нищо! — възкликна той. — По дяволите!

Мичико въздъхна разочаровано.

— Трябваше да е сработил! — извика Лойд и удари с длан конзолата. — Трябваше да сме получили Хигс!

— Е, нещо се е случило — каза Мичико. — Тео, не забеляза ли нещо, докато всички останали имахме… видения?

Тео поклати глава отрицателно.

— Нищичко. Предполагам… Предполагам, че съм припаднал. Само че не си спомням нищо. Гледах как Лойд отброяваше в обратен ред: пет, четири, три, две, едно, нула. И последва нещо като отрязано място във филм. Внезапно Лойд се оказа паднал в креслото си.

— Видя ли ме как падам?

— Не, не. Стана точно както казах: в единия момент ти стоеше на крака, в следващия момент беше в креслото, без никакво движение между тях. Предполагам… предполагам, че съм изгубил съзнание и през това време ти си седнал в креслото…

Изведнъж въздухът бе разцепен от воя на сирената на някакво превозно средство. Лойд бързо изтича навън от контролната зала, всички останали го последваха. В стаята от отсрещната страна на коридора имаше прозорец. Мичико, която беше стигнала там първа, вече вдигаше венецианските щори; лъчите на късното следобедно слънце нахлуха в стаята. Превозното средство бе една от трите пожарни коли на ЦЕРН. Тя се носеше през двора към главната административна сграда.

Носът на Свен явно най-накрая беше спрял да кърви — той бе отместил кървавата марля встрани.

— Чудя се дали и някой друг е имал припадък — промърмори норвежецът.

Лойд го погледна.

— Пожарните се използват и като линейки — поясни Свен.

Мичико осъзна какво има предвид техникът.

— Трябва да проверим всички стаи тук и да се уверим, че хората са добре.

Лойд кимна и тръгна по коридора.

— Антония, прегледай всички в контролната зала. Мичико, вземи Джейк и Свен и тръгнете нататък. Аз и Тео ще проверим от тази страна.

Той чувстваше лека вина, задето отпраща Мичико, но се нуждаеше от малко време, за да подреди в главата си онова, което бе видял и изпитал.

В първата стая, в която влязоха двамата с Тео, имаше припаднала жена; Лойд не можеше да си спомни името й, но тя работеше в отдела за връзки с обществеността. Плоският компютърен монитор срещу нея показваше познатия триизмерен работен плот на Линукс 2009. Тя все още беше в безсъзнание. По голямата цицина на челото й си личеше причината за това — паднала бе напред и си бе ударила главата в металния ръб на бюрото. Лойд направи каквото беше виждал да правят в безброй филми: хвана с дясната си ръка лявата й китка, обърна я с опакото нагоре и започна нежно да я потупва с другата си ръка, опитвайки се да я пробуди.

Най-накрая успя.

— Доктор Симко? — възкликна тя, поглеждайки Лойд. — Какво стана?

— Не знам.

— Имах такова… сън — каза жената. — Бях в някаква художествена галерия и гледах картини.

— Добре ли сте сега?

— Ами… не знам. Боли ме главата.

— Сигурно имате сътресение. Трябва да отидете до лечебницата.

— Какви са всичките тези сирени?

— Пожарни — отвърна той и след кратка пауза продължи: — Вижте, сега трябва да тръгвам. Може да има и други наранени.

Тя кимна.

— Ще се оправя.

Тео вече беше продължил по коридора. Лойд излезе от стаята и също тръгна нататък. Отмина младия грък, който се бе навел над друг паднал човек. Коридорът зави надясно; пред Лойд се изпречи следващата секция. Той се приближи към вратата на един кабинет и когато я докосна, тя се отвори безшумно. Всички хора вътре изглеждаха добре, въпреки че разговаряха оживено за различните видения, които бяха имали. В помещението се намираха трима души: две жени и един мъж. Едната от жените зърна Лойд.

— Лойд, какво се случи? — попита тя на френски.

— Още не знам — отговори той, също на френски. — Добре ли са всички?

— Ние сме добре.

— Без да искам, чух за какво си говорите — каза Лойд.

— Вие тримата също ли сте имали видения?

Всички кимнаха.

— Ярки и реалистични ли бяха?

Жената, която още не бе разговаряла с Лойд, посочи мъжа.

— Не и на Раул. Той е имал някакво сюрреалистично преживяване. — Заяви го така, сякаш това беше единственото, което можеше да се очаква при начина на живот на Раул.

— Не бих го определил точно като „сюрреалистично“ — обади се Раул, като че ли се опитваше да се защити. Русата му коса беше дълга и чиста и бе събрана във величествена конска опашка. — Но със сигурност не беше реалистично. Разбираш ли, там имаше един тип с три глави…

Лойд кимна, съхранявайки тази информация дълбоко в съзнанието си.

— Ако сте добре, присъединете се към нас — някои хора са паднали лошо, когато се случи това. Трябва да проверим дали няма наранени.

— Защо да не обявим по интеркома всички, които са в състояние, да се съберат във фоайето? — подхвърли Раул. — Тогава ще можем да преброим хората и да видим кой липсва.

Лойд осъзна, че това е много полезно предложение.

— Вие продължете да оглеждате — някои хора може да се нуждаят от незабавна помощ. А аз ще отида в главната канцелария.

Той излезе от стаята, останалите се надигнаха от местата си и го последваха. Лойд пое по най-краткия път към главната канцелария, минавайки покрай различни мозайки. Когато пристигна, част от административния персонал се беше навел около един от хората си, който явно бе счупил ръката си при падането. Друг се беше изгорил, бъркайки в чашата си с горещо кафе.

— Доктор Симко, какво стана? — попита го един от мъжете.

На Лойд му стана лошо от въпроса.

— Не знам. Можете ли да работите със СПО?

Човекът го погледна — явно не разбираше американизма, който бе използвал Симко.

— СПО — повтори Лойд. — Системата за публични обръщения.

Погледът на мъжа си оставаше празен.

— Интеркомът!

— О, разбира се! — откликна човекът. Английският му беше с немски акцент. — Ето тук.

Той го отведе до конзолата и натисна няколко бутона. Лойд вдигна тънката пластмасова пръчка с полупроводников микрофон на върха.

— Говори Лойд Симко. — Чуваше собствения си глас, долитащ до него от колоните в коридора, но филтрите в системата елиминираха всякаква микрофония. — Явно нещо се е случило. Няколко души са наранени. Ако сте в състояние да се движите… — Той млъкна; английският беше втори език за повечето от работещите тук. — Ако можете да ходите, и хората, с които сте, също могат да ходят, или поне спокойно можете да ги оставите сами, моля, елате в главното фоайе. Възможно е да има хора, паднали на скрити места; трябва да установим дали някой липсва. — После върна микрофона на мъжа. — Може ли да повторите това на немски и френски?

— Jawohl^[4] — отвърна човекът, вече превключил на другия език.

Той започна да говори в микрофона. Лойд се отдръпна от СПО-конзолата. После поведе здравите хора от офиса към фоайето, което беше украсено с дълга месингова табела, свалена от една от старите сгради — съборена, за да се направи място за центъра за управление на Големия адронен колайдер. На табелата бе изписано оригиналното значение на акронима ЦЕРН: „Европейска организация за ядрени изследвания“^[5]. Понастоящем акронимът беше анахронизъм, но тук се отдаваше почит на историческите му корени.

Лицата във фоайето бяха предимно бели, но имаше и няколко… Лойд се спря, преди да ги определи мислено като афроамериканци — терминът, предпочитан в момента от чернокожите в Съединените щати. Макар че Питър Картър беше от Станфорд, повечето от останалите тъмнокожи тук всъщност идваха направо от Африка. Сред отзовалите се на съобщението по интеркома имаше и няколко азиатци, включително и Мичико, разбира се. Лойд отиде при нея и я прегърна. Слава Богу, поне тя не беше пострадала.

— Има ли някой сериозно ранен? — попита той.

— Няколко натъртвания и още един окървавен нос — отвърна Мичико, — но нищо по-съществено. А при теб?

Лойд се огледа за жената, която си беше ударила главата. Тя още не се бе появила.

— Едно вероятно сътресение, счупена ръка и лошо изгаряне. — Той направи пауза. — Наистина трябва да се обадим за няколко линейки… да откарат ранените в болница.

— Ще се погрижа за това — каза Мичико и изчезна в посока на канцеларията.

Групата на събралите се ставаше все по-голяма — сега наброяваше около двеста души.

— До всички! — извика Лойд. — Моля за внимание! Votre attention, s’il vous plaif^[6]! — Той изчака, докато всички погледнат към него. — Огледайте се и вижте дали всичките ви сътрудници или колеги по кабинет или лаборатория са тук. Ако някой, който сте виждали днес, липсва, кажете ми. Кажете ми и ако някой от намиращите се тук, във фоайето, се нуждае от незабавна медицинска помощ. Обадихме се за няколко линейки.

Докато говореше, Мичико се появи отново. Кожата й беше още по-бледа от обикновено и гласът й трепереше.

— Няма да дойдат никакви линейки — съобщи тя. — Или поне не скоро. Служителят в Бърза помощ ми каза, че до една са повикани из Женева. Явно всички шофьори по пътищата са изгубили съзнание; още не могат да определят дори приблизително колко хора са загинали.