Робърт Сойер
Поглед в бъдещето (7)

7.

Ден втори: сряда, 22 април 2009 г.

Кратки новини

Продължава да нараства броят на жертвите след вчерашното явление Поглед в бъдещето. В Каракас, Венесуела, Гийермо Гармендия, 36-годишен, явно неутешим след смъртта на жена си, Мария, на 34 години, е застрелял двамата си синове, Рамон, на 7 години, и Салвадор, на 5 години, след което се е самоубил.

 

Властите в Куинсленд, Австралия, са обявили официално извънредно положение след Погледа в бъдещето.

 

Корпорация „Бондплас“ в Сан Рафаел, Калифорния, е в състояние на голям смут. Главният изпълнителен директор, главният финансист и Целият борд на директорите са загинали, когато корпоративният им самолет се е разбил при излитането си по време на Погледа в бъдещето. „Бондплас“ се опитваше да се защити от поглъщане от конкурента им „Джазмин Адхезивс“.

 

Подаден е групов иск за един милиард канадски долара срещу „Торонто транзит комишън“ от името на транзитните пътници, ранени или убити по време на Погледа в бъдещето. В иска се твърди, че „Комишън“ са проявили престъпна небрежност, като не са осигурили мека настилка в долната част на стълбите и ескалаторите, за да предпазят хората при падане.

 

Рязкото спадане на японската йена предизвика нова криза в японската икономика, следвайки индикацията от Погледа в бъдещето, че йената ще струва само наполовина от сегашната си цена спрямо щатския долар през 2030 г.

Надпреварата беше започнала.

Тео бе навел глава, размишлявайки върху данните на компютърния екран. Трябваше да има отговор — рационално обяснение на случилото се. Из целия комплекс на ЦЕРН физиците разследваха, проучваха и обсъждаха възможните обяснения.

Вратата на кабинета на Тео се отвори и Мичико Комура влезе, стиснала в ръце някакви листове.

— Чух, че търсиш информация за собственото си убийство — каза тя.

Тео почувства как пулсът му се ускорява.

— Знаеш ли нещо?

— Аз? — намръщи се Мичико. — Не. Не, съжалявам.

— О… Тогава защо повдигаш въпроса?

— Просто размишлявах, това е всичко. Не може да си единственият, отчаян от онова, което е узнал за бъдещето си.

— Предполагам, че е така.

— И според мен трябва да има централизирана система, която да координира всичко това. Имам предвид, че видях публикацията ти в нюзгрупата сутринта — и това едва ли е единствената подобна публикация.

— Какво?

— Има много хора, които търсят информация за бъдещето си. Не всички търсят факти за собствената си смърт, разбира се, но… ето, нека да ти прочета нещо.

Тя седна и започна да чете от листовете:

— „Моля всеки с информация за бъдещото местонахождение на Маркус Уайт да се свърже с…“. „Студент търси съвет за кариерата си; ако видението ви показва кои професии се търсят през 2030 г., моля, уведомете ме.“ „Търси се информация за бъдещето на Международния комитет на Червения кръст…“

— Чудничко — въздъхна Тео. Той знаеше какво прави Мичико — искаше да се заеме с някаква работа, каквато и да е, само и само да не мисли за загубата на Тамико.

— Нали? — отвърна тя. — И вече има куп реклами из мрежата — примамки от корпорации, търсещи информация, която може да им помогне. Не знаех, че можеш да осигуриш толкова бързо реклама на цяла страница, но предполагам, че всичко е възможно, ако си платиш. — Мичико направи пауза и извърна поглед; несъмнено си беше помислила за Тамико — за съжаление някои неща са невъзможни, независимо от цената. След миг тя продължи: — Всъщност знаеш ли, вероятно не трябваше да обявяваш публично информацията за предстоящото ти убийство. Казах на Лойд тази сутрин, че животозастрахователните компании вероятно вече събират подробности за всеки, който ще умре през следващите двайсет години, така че да могат да отказват застрахователни полици.

Тео почувства как стомахът му се свива. Не беше помислил за това.

— Значи мислиш, че някой трябва да координира всичко? — попита той.

— Е, не корпоративните истории — не бих искала шефовете ми от „Сумитомо“ да ме чуят да казвам това, обаче наистина не ми пука кои компании ще забогатеят. Но личните неща — хората се опитват да си представят какво ще бъде тяхното бъдеще, опитват се да извлекат смисъл от виденията си. Мисля, че трябва да им помогнем.

— Аз и ти?

— Е, не само ние. Всички от ЦЕРН.

— Беранже никога няма да се навие — поклати глава Тео. — Не иска да признаваме, че сме забъркани по някакъв начин.

— Няма нужда да го правим. Можем просто да сме доброволци за координиране на базата данни. Разбира се, ние имаме необходимата техника, а и ЦЕРН има опит в тези неща. В края на краищата World Wide Web е създадена тук.

— Какво предлагаш в такъв случай? — попита Тео.

Мичико леко сви рамене.

— Централно хранилище. Уебсайт с формуляр, в който всеки да опише видението си в… не знам, може би две хиляди думи. Можем да индексираме всички описания, така че хората да търсят в тях чрез ключови думи и булеви оператори. Сещаш се — например всички видения, в които се споменава Абърдийн, но не са спортни събития. Нещо такова. Разбира се, индексиращата програма автоматично ще определя хокей, бейзбол и т.н. като „спортни събития“. Това ще помогне не само на теб, но и на други хора.

Тео кимна.

— Има смисъл. Но защо да ограничаваме дължината на съобщенията? Мисля, че съхранението на бази данни е евтино. Бих насърчавал хората да бъдат колкото се може по-детайлни в изложенията си. В края на краищата нещо привидно незначително за човека, имал видението, може да е жизненоважно за някой друг.

— Добра идея — съгласи се Мичико. — Докато мораториумът на Беранже за използване на Големия адронен колайдер е в сила, нямам много работа за вършене, така че ще поискам да се занимавам с това. Но ще имам нужда от помощ. Лойд е безполезен, когато става въпрос за програмиране; може би ти ще ми помогнеш?

Партньорството на Лойд и Тео беше започнало, защото Лойд се нуждаеше от някой с по-голям опит в програмирането от него самия, за да напише програмния код на експериментите, които ще се осъществяват с помощта на ALICE.

Тео вече мислеше по въпроса. Можеха да обявят проекта с изявление за пресата — онази жена от отдела за връзки с обществеността, която си бе ударила главата по време на видението, можеше да използва самия случай на Тео като пример — това сигурно щеше да е идеалният начин неговия проблем да се постави в центъра на вниманието в световен мащаб.

— Разбира се — съгласи се той. — И още как.

След като Мичико излезе, Тео се върна към компютъра си и провери електронната си поща. В нея имаше обичайните неща, включително спам от някаква компания в Мавритания.

Отвори едно по едно всички съобщения. Бележка от приятел в Соренто. Молба от някакъв човек в Масачузетския изследователски институт за копие от книга, на която Тео беше съавтор. И…

Да! Още информация за убийството му!

Писмото бе от някаква жена от Монреал. Тя беше французойка — бе родена във Франция, а не в Канада, така че следеше новините в родината си. Разбира се, ЦЕРН беше на границата между Швейцария и Франция, и въпреки че Женева бе най-близкият град, убиецът със същата вероятност можеше да е както французин, така и швейцарец.

Видението й беше как чете във вестник „Льо Монд“ за убийството на Тео. Всички факти съвпадаха с онова, което Катлийн Девриз бе разказала — и всъщност беше първото потвърждение, което получаваше Тео, че жената от Южна Африка не го е излъгала. Но думите от новинарския репортаж, както тя ги описваше, бяха съвсем различни. Това не беше просто превод на статията, която Девриз бе видяла; по-скоро беше напълно различна статия. И съдържаше един факт, отсъстващ в йоханесбургското описание. Според тази французойка името на детектива, който ще разследва убийството на Тео, беше Хелмут Дрешер от женевската полиция.

Жената завършваше имейла с „Bonne chance!“.

Bonne chance. Късмет. Да, определено се нуждаеше от много късмет.

Тео знаеше телефона за спешни случаи на женевската полиция наизуст: 117. На практика той беше написан на етикетчета, залепени за всеки телефон в ЦЕРН. Но младият грък нямаше представа какъв е телефонът за справки. Използва паметта на своя телефон, намери номера и го набра.

— Ало — каза Тео, — детектив Хелмут Дрешер, моля.

— Нямаме детектив с такова име — отговори полицаят от другата страна на линията.

— Може да има друга длъжност. Някоя по-ниска.

— Тук няма никой с такова име — заяви гласът.

Тео се замисли.

— Имате ли указател на останалите полицейски управления в Швейцария? Има ли някакъв начин да се провери?

— Нямам нищо подобно тук; ще трябва да се поровим.

— Можете ли да го направите?

— А за какво е всичко, това?

Ученият реши, че честността — ако не пълна, то поне частична — е най-добрата политика.

— Той разследва убийство и се нуждая от информация.

— Добре, ще видя какво може да се направи. Как мога да се свържа с вас?

Тео остави името си и номера си, благодари на служителя и прекъсна връзката. Реши да опита по-директен подход и набра името Дрешер в паметта на телефона.

Извади късмет. В Женева имаше само един Хелмут Дрешер. Живееше на „Рю Жан-Дасие“.

Гъркът набра номера.