Робърт Сойер
Поглед в бъдещето (12)

12.

Ден пети: събота, 25 април 2009 г.

В административната сграда на ЦЕРН имаше всякакви зали за семинари и събрания. За пресконференцията използваха лекционна зала с двеста места, всяко от които беше запълнено. Достатъчно бе хората от отдела за връзки с обществеността да кажат на медиите, че ЦЕРН ще направи важно изявление относно случая с преместването във времето, и пристигнаха репортери от цяла Европа, плюс един от Япония, един от Канада и шест от Съединените щати.

Беранже си удържа на думата и позволи на Лойд да заеме мястото насред сцената: ако трябваше да има жертвено агне, това щеше да е той. Симко се приближи до катедрата и прочисти гърлото си.

— Здравейте всички — започна. — Аз съм Лойд Симко. — Един човек от отдела за връзки с обществеността го посъветва да каже и какъв е правописът на името и той така и направи: — Накрая на Симко има нямо „е“, а Лойд започва с двойно „ел“^[1].

Всички репортери щяха да получат ДВД с обясненията на Лойд и неговата биография, но мнозина щяха да напишат репортажите си незабавно, без шанс да се консултират с помощните материали. Лойд продължи:

— Специалността ми е кварково-глуонни плазмени изследвания. Канадски гражданин съм, но работих дълги години в Съединените щати, в националната лаборатория Ферми. От две години съм тук, в ЦЕРН, и подготвям голям експеримент с Големия адронен колайдер.

Направи пауза; печелеше време, опитвайки се да накара стомаха си да се успокои. Не че го беше страх да говори пред публика — бе работил достатъчно дълго като преподавател в университета, за да са му останали подобни притеснения. Но нямаше как да знае каква ще е реакцията на нещата, които ще каже.

— Това е моят сътрудник, доктор Теодосиос Прокопидис — продължи Лойд.

Тео се надигна от съседното място.

— Тео — каза той, леко усмихвайки се на тълпата. — Викайте ми Тео.

„Едно голямо щастливо семейство“ — помисли си Лойд. Той обясни бавно на репортерите какъв е правописът на първото и второто име на Тео, след това си пое дълбоко дъх и заговори по същество:

— Проведохме експеримент тук на 21 април, точно в 16:00 часа по Гринуич.

Отново направи пауза и се вгледа в лицата на хората. Не им отне много време да схванат. Журналистите веднага започнаха да крещят въпроси и очите на Лойд бяха заслепени от светкавиците на фотоапаратите. Той вдигна ръце с дланите напред, изчаквайки репортерите да млъкнат.

— Да — потвърди. — Да, подозирам, че сте прави. Имаме причина да вярваме, че явлението с преместването във времето е свързано с работата, която вършим тук с Големия адронен колайдер.

— Как е възможно това? — възкликна Клий, сътрудник на CNN.

— Сигурни ли сте? — попита Джонас, кореспондент на BBC.

— Защо не съобщихте по-рано? — обади се репортер на Ройтерс.

— Ще отговоря първо на този въпрос — каза Лойд. — Или по-точно, нека доктор Прокопидис да отговори.

— Благодаря — изправи се Тео и заговори в микрофона. — Причината, поради която не съобщихме по-рано, е, че нямахме теоретичен модел, който да обясни случилото се. — Той направи пауза. — Честно казано, все още нямаме; в края на краищата са изминали само четири дни от Погледа в бъдещето. Но е факт, че предизвикахме най-високоенергийния сблъсък на частици в историята на тази планета и той се осъществи — точно на секундата — в момента, в който явлението започна. Не можем да игнорираме възможността да има такава връзка.

— Как може да сте сигурни, че двете неща са свързани? — попита една жена от „Трибюн дьо Женев“.

Тео сви рамене.

— Не мислим, че нещо в експеримента ни може да е предизвикало Погледа в бъдещето. Но не смятаме и че нещо извън нашия експеримент би могло да го предизвика. Изглежда нашата работа е най-вероятният кандидат…

Лойд погледна към доктор Беранже, чието ястребово лице беше безизразно. Когато бяха репетирали пресконференцията, Тео отначало бе казал: „най-вероятният виновник“ и Беранже дълго беше фучап против този избор на думи. Но се оказа, че няма разлика.

— Значи вие поемате отговорността? — попита Клий. — Признавате, че всичките тези смъртни случаи са по ваша вина?

Лойд почувства как стомахът му се свива и видя как лицето на Беранже се изкривява в гримаса. Генералният директор изглеждаше, сякаш е готов да пристъпи напред и да поеме контрола върху пресконференцията.

— Признаваме, че нашият експеримент изглежда най-вероятната причина — уточни Лойд, премествайки се по-близо до Тео. — Но твърдим, че не е имало начин — абсолютно никакъв начин — да предвидим какво ще се случи като последствие от действията ни. Това беше напълно непредвидимо и неочаквано. Беше, както се изразява застрахователната индустрия, природно бедствие.

— Но всички тези смъртни случаи… — извика един репортер.

— Всички причинени вреди… — надигна глас друг.

Лойд отново вдигна ръце.

— Да, знаем. Повярвайте, сърцата ни се късат за всеки човек, който е наранен или е изгубил свой близък. Много скъпо за мен малко момиченце загина, защото един автомобил бе излязъл от контрол. Не мога да направя нищо, за да я върна. Но не е имало начин да се предотврати…

— Разбира се, че е имало — извика Джонас. — Ако не бяхте направили експеримента, това никога нямаше да се случи.

— По-учтиво, господине, не се държите разумно — обърна се към него Лойд. — Учените правят експерименти постоянно и ние взимаме всички разумни предпазни мерки. Както знаете, ЦЕРН е прословут с мерките си за сигурност. Но хората не могат просто да спрат да правят нещата, които правят — науката не може да спре да се движи напред. Не знаехме, че това ще се случи; не можехме да знаем. Ние си признаваме вината; казваме на света. Познавам хора, които се страхуват, че всичко ще се повтори, че всеки момент съзнанията им може да бъдат прехвърлени отново в бъдещето. Искам да заявя, че това няма да стане; ние сме причината и можем да ви уверим, да уверим всеки, че няма опасност нещо подобно да се случи пак.

 

 

Разбира се, имаше гневни изблици в пресата и редакционни статии против учените, бъркащи се в неща, с които хората нямат право да се занимават. Но колкото и да се опитваха, дори и най-злонамерените таблоиди не успяха да намерят някой заслужаващ доверие физик, според който има причина да се подозира, че експериментът на ЦЕРН може да е предизвикал преместването на съзнанията през времето. Разбира се, това предизвика вяли коментари, че физиците се защитават взаимно. Но общественото мнение бързо се прехвърли от обвиняване на екипа на ЦЕРН към приемането на факта, че явлението е било нещо напълно непредвидимо, нещо съвсем ново.

Въпреки това настъпи трудно време за Лойд и Мичико. Мичико отлетя за Токио с тялото на Тамико. Разбира се, тя предложи на Лойд да дойде с нея, но той не говореше японски. Естествено онези, които говореха английски, учтиво щяха да помогнат на Лойд да се приспособи, но предвид ужасните обстоятелства той би избягвал всякакви разговори. Имаше и неловкост в цялата ситуация: Лойд не беше пастрок на Тамико, не бе съпруг на Мичико. Сега беше време Мичико и Хироши — въпреки всичките различия, които бяха имали в миналото — да тъгуват за дъщеря си и да я изпратят. Колкото и да беше съкрушен Лойд от случилото се с Тамико, той трябваше да признае, че не може да направи много, за да подкрепи Мичико в Япония.

Така че докато тя летеше на изток, към родината си, Лойд остана в ЦЕРН, опитвайки се да накара объркания свят да разбере онова, което се бе случило, през погледа на физиката.

 

 

— Доктор Симко — каза Бърнард Шоу, — сигурно можете да ни обясните какво се случи?

— Разбира се — отговори Лойд, настанявайки се удобно. Беше в телеконферентната зала на ЦЕРН, а от върха на тънък триножник го гледаше камера, не по-голяма от напръстник. Шоу, естествено, беше в CNN центъра в Атланта. Лойд имаше още пет уговорени интервюта за по-късно през деня, включително едно на френски.

— Повечето от нас са чували термина „време-пространство“ или „времепространствен континуум“. Той означава комбинация от трите измерения — дължина, ширина и височина — и четвъртото измерение — времето.

Лойд кимна на техничката извън обхвата на камерата и на монитора зад него се появи неподвижно изображение на тъмнокос бял мъж.

— Това е Херман Минковски — поясни Лойд. — Той е човекът, предложил концепцията за времепространствения континуум. — Пауза. — Трудно е да се илюстрира концепцията за четирите измерения пряко, но ако опростим нещата с премахването на едно пространствено измерение, става лесно.

Той кимна пак и изображението се промени.

— Това е картата на Европа. Разбира се, Европа е триизмерна, но всички ние сме свикнали да използваме двуизмерни карти. А Минковски е роден тук, в Каунас, в днешна Литва, през 1864 година.

Светна една точка във вътрешността на Литва.

— Ето. Всъщност нека си представим, че светлинката не е град Каунас, а самият Минковски, роден през 1864 година.

Долу, вдясно на картата, се появи надпис „1864“.

— Ако се върнем няколко години назад, ще видим, че преди този момент Минковски го няма.

Датата на картата се промени на 1863, после на 1862, след това на 1861, и наистина Минковски го нямаше никъде.

— А сега нека се върнем в 1864 година.

Картата им услужи и точката на Минковски светна ярко на географската ширина и дължина на Каунас.

— През 1878 година — продължи Лойд — Минковски се е преместил в Берлин, за да постъпи в университета.

Картата от 1864 година изчезна като откъснат лист от календар; надписът на следващата карта беше 1865. Картите се сменяха в бърза последователност, с надписи от 1866 до 1877 и със светлинката на Минковски близо до Каунас, но когато се появи картата от 1878 година, светлинката се премести на 400 километра на запад, при Берлин.

— Минковски не е останал дълго в Берлин — каза Лойд. — През 1881 година се е преместил в Кьонигсберг, близо до съвременната полска граница.

Смениха се още три карти и когато се появи тази с надпис 1881, светлинката на Минковски се премести отново.

— През следващите деветнайсет години нашият Херман се е местел от университет в университет, като се е върнал в Кьонигсберг през 1894 година, след това е отишъл в Цюрих, тук, в Швейцария, през 1896 година, и най-накрая — в университета в Гьотинген, в централна Германия, през 1902 година.

Сменящите се карти отразяваха движението му.

— И е останал в Гьотинген до смъртта си на 12 януари 1909 година.

Смениха се още няколко карти, но светлинката си оставаше неподвижна.

— И, разбира се, след 1909 година него вече го няма.

Смениха се картите с надписи 1910, 1911 и 1912, но на никоя от тях нямаше светлинка.

— А сега — говореше Лойд, — какво ли ще се случи, ако подредим картите в хронологичен ред и леко ги наклоним, за да ги виждаме косо?

Компютърът услужливо генерира съответната графика.

— Както виждате, светлинката, създадена от движенията на Минковски, формира следа, движеща се във времето. Тръгва оттук, от Литва, преминава през Германия и Швейцария, и накрая стига дотук, до Гьотинген.

Картите бяха наредени една върху друга, формирайки куб, и линията на живота на Минковски, минаваща през куба, изглеждаше като лалугер, копаещ дупка, по която се изкачва нагоре.

— Такъв вид куб, който показва нечий жизнен път през време-пространството, се нарича „куб на Минковски“; добрият стар Херман е първият, изобразил такова нещо. Разбира се, за всеки може да се начертае подобна графика. Ето я и моята.

Картата се промени и сега съдържаше целия свят.

— Аз съм роден в Нова Шотландия, Канада, през 1964 година, преместих се в Торонто, после в Харвард, за да следвам в университета, после работих години наред във Фермилаб в Илинойс, и накрая дойдох тук, на швейцарско-френската граница, в ЦЕРН.

Картите се събраха, формирайки куб с криволичеща светеща линия вътре.

— И, разбира се, можете да изобразите жизнения път на други хора в същия куб.

Във вътрешността на куба се появиха пет други светещи линии, всяка с различен цвят. Някои започваха по-рано от линията на Лойд, а някои спираха, преди да са достигнали горната стена на куба.

— Връхната част на куба, тук — обясни Лойд, — представя днешния ден, 25 април 2009 година. И, разбира се, всички ние сме съгласни, че днес е днес. Да, ние всички си спомняме вчерашния ден, но знаем, че е отминал; и всички ние сме неосведомени за утрешния ден. Всички ние колективно виждаме този отрязък от куба.

Връхната част на куба застана с лице към тях.

— Можете да си представите как окото на колективното съзнание на човечеството наблюдава този отрязък. — Изображение на човешко око, цялостно, с мигли, изплува извън куба, успоредно на връхната му част. — По време на Погледа в бъдещето се е случило следното нещо: това око на съзнанието се е придвижило нагоре в куба, към бъдещето, и вместо да наблюдава отрязъка, представляващ 2009 година, се е оказало, че гледа 2030 година.

Кубът се разшири нагоре в блок и повечето от цветните линии на жизнените пътища се издължиха нагоре във вътрешността му. Плуващото око скочи нагоре и се приближи към връхната стена на удължения блок.

— За две минути ние наблюдавахме от друга гледна точка жизнените си пътища.

Бърнард Шоу се размърда в креслото си.

— Значи казвате, че време-пространството е като група филмови кадри, наредени един върху друг, и „сега“ е светещият в момента кадър?

— Това е хубава аналогия — одобри Лойд. — Всъщност тя ще ми помогне за следващия ми пример, а той е следният: да речем, че гледате „Казабланка“, който е моят любим филм. И да речем, че на екрана в момента е точно тази сцена.

Зад Лойд Хъмфри Богарт казваше:

— Щом си го изсвирил за нея, ще го изсвириш и за мен. Щом тя го е изтърпяла, ще го изтърпя и аз.

Дули Уилсън не отвърна на погледа на Боги.

— Не си спомням думите.

Богарт процеди през стиснатите си зъби:

— Свири!

Уилсън погледна към тавана и започна да пее: „Докато времето минава“, а пръстите му затанцуваха върху клавишите на пианото.

— А сега — каза седналият пред екрана Лойд, — фактът, че виждате този кадър в момента — докато казваше „този“, изображението на Дули Уилсън върху екрана замръзна, — не означава, че останалата част от филма е по-малко неизменна или реална.

Внезапно изображението се промени. Самолет, изчезващ в мъглата. Издокараният Клод Рейнс погледна към Богарт.

— Може би ще е по-добре за известно време да изчезнеш от Казабланка — заяви той. — В Бразавил има гарнизон на Френския легион. Може пък да ме убедиш да ти уредя прехвърляне.

Боги леко се усмихна.

— Заповед за прехвърляне? С удоволствие бих попътувал. Но това по никакъв начин няма да се отрази на облога ни. Все още ми дължиш десет хиляди франка.

Рейнс повдигна вежди.

— И тези десет хиляди франка ще покрият нашите разноски.

— Нашите разноски ли? — попита изненадано Богарт.

Рейнс кимна.

— Аха.

Лойд ги изпрати с поглед, докато се отдалечаваха в нощта.

— Луи — казва Богарт. Симко знаеше, че гласът му е допълнително наслагвай след снимките. — Това може да е началото на едно прекрасно приятелство.

— Разбирате ли? — попита ученият, обръщайки поглед отново към камерата и към Шоу. — Може да гледате в момента как Сам свири „Докато времето минава“ за Рик, но краят е Винаги неизменен. Когато за пръв път гледате „Казабланка“, седите на ръба на стола, чудейки се дали Илза ще тръгне с Виктор Ласло или ще остане с Рик Блейн. Но отговорът винаги е бил и винаги ще бъде един и същ: проблемите на двама обикновени хора нямат абсолютно никакво значение в този побъркан свят.

— Искате да кажете, че бъдещето е също толкова неизменно, колкото и миналото? — попита Шоу, който изглеждаше по-несигурен от обикновено.

— Определено.

— Но, доктор Симко, с цялото ми уважение, това като че ли няма смисъл. Искам да кажа, а свободната воля?

Лойд скръсти ръце пред гърдите си.

— Няма такова нещо като свободна воля.

— Разбира се, че има — възрази Шоу.

Канадецът се усмихна.

— Знаех, че ще кажете това. Или по-точно, всеки, гледайки нашите кубове на Минковски отвън, е знаел, че ще го кажете… защото то вече е издялано върху камъка.

— Но как е възможно? Ние вземаме милион решения дневно; всяко от тях оформя бъдещето.

— Вие сте взели милион решения вчера, но те са неизменни — няма начин да се променят, колкото и да съжалявате за някои от тях. И вие ще вземете милион решения утре. Няма разлика. Вие си мислите, че имате свободна воля, но всъщност нямате.

— Да видим дали съм ви разбрал, доктор Симко. Вие твърдите, че виденията не са от едно от възможните развития на бъдещето. Твърдите, че са от бъдещето — единственото, което съществува.

— Абсолютно. Ние наистина живеем във вселената на блок на Минковски, и понятието за „сега“ всъщност е илюзия. Бъдещето, настоящето и миналото са еднакво реални и еднакво неизменни.