Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Flashforward, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2020 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2020 г.)

Издание:

Автор: Робърт Сойър

Заглавие: Поглед в бъдещето

Преводач: Васил Велчев

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Весела Люцканова“

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: канадска

Печатница: АСИ Принт ООД

Редактор: Вихра Манова

ISBN: 954-311-083-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9578

История

  1. — Добавяне

19.

Поредната нощ в апартамента на Лойд. Двамата с Мичико седяха на дивана, без да си кажат нито дума.

Канадецът размишляваше, свил устни. Защо просто не отиде и не се ожени за тази жена? Той я обичаше. Защо просто не забрави онова, което бе видял? Все пак милиони хора постъпваха точно така — за по-голямата част от света идеята за предопределеното бъдеще беше абсурдна. Бяха го виждали стотици пъти в телевизионните сериали и филмите: Джими Стюарт осъзнава колко е прекрасен животът, след като наблюдава как светът процъфтява без него. Супермен, разгневен от смъртта на Лоис Лейн, прелита толкова бързо около Земята, че я завърта на обратно, което му позволява да се върне назад във времето преди смъртта й и да я спаси. Цезар, синът на шимпанзетата-учени Зира и Корнелиус, повежда света по пътеката на междувидовото братство с надеждата да избегне унищожението на Земята от ядрен холокост.

Дори учените говореха с термини от непредвидената еволюция. Стивън Джей Гулд, използвайки метафора от филма с Джими Стюарт, обясни на света, че ако можем да превъртим времето назад, животът без съмнение би тръгнал по различен начин и накрая щеше да се развие някоя друга раса, а не човешката.

Но Гулд не беше физик; експериментът, който бе предложил, беше неосъществим. Възможни бяха единствено вариации върху онова, което се бе случило по време на Погледа в бъдещето — да се премести маркерът от „сега“ в друг момент. Времето беше неизменно; готово за пускане, с непокрити кадри. Бъдещето не беше работа в прогрес; то бе сключена сделка и независимо колко пъти Стивън Джей Гулд щеше да гледа „Животът е прекрасен“, накрая Кларънс винаги щеше да си получава крилата обратно…

Лойд докосна косата на Мичико, чудейки се какво точно е написано над този отрез от пространствено-времевия континуум.

 

 

Джейк лежеше по гръб, подпъхнал ръка под главата си. Карли се беше сгушила до него и си играеше с космите по гърдите му. И двамата бяха голи.

— Знаеш ли — каза Карли, — между нас може да се получи нещо наистина прекрасно.

Джейк повдигна вежди.

— Така ли?

— Колко двойки имат това — в този ден на тази възраст? Гаранция, че ще бъдат заедно и след двайсет години! И то не само ще бъдат заедно, а и все още ще бъдат страстни в… — гласът й заглъхна; едно е да обсъждаш бъдещето, а очевидно съвсем друго беше прибързано да изговаряш на глас думата с „л“.

Двамата лежаха мълчаливо.

— Нямаш си друга, нали? — попита най-накрая Карли със задавен глас. — Там, в Женева?

Джейк поклати глава, червената му коса изшумоля върху възглавницата.

— Не. — После преглътна, събирайки смелост. — Но ти си имаш някой тук, нали? Твоят приятел Боб.

Карли въздъхна.

— Съжалявам — промърмори тя. — Знам, че не е хубаво една връзка да започва с лъжа. Аз… Виж, не знаех нищо за теб. А физиците са такива хрътки, наистина. Дори си намерих една стара брачна халка, която нося от време на време на конференциите. Няма никакъв Боб; казах го само, за да имам повод да се измъкна, ако нещата, нали се сещаш, не тръгнеха на добре.

Джейк не знаеше дали да се обиди или не. Веднъж, когато беше на шестнайсет или седемнайсет, една топла юлска нощ той седеше с приятелката на братовчед си Хауи пред неговата къща и двамата разговаряха. Наоколо бе пълно с народ; в задния двор имаше барбекю. Беше тъмно, небето бе ясно и тя го беше заприказвала, след като забеляза, че той гледа към звездите. Тя не знаеше имената им и се смая, когато той й посочи Полярната звезда, както и трите ъгъла на Летния триъгълник — Вега, Денеб и Алтаир. Той се опита да й покаже и Касиопея, но тя се виждаше трудно, полускрита от клоните на дърветата, които растяха зад къщата. Но Джейк искаше да й я покаже — онова голямо W в небето, едно от най-лесно забележимите съзвездия, което се открива много лесно, щом веднъж ти е било показано. И й каза: „Ела да отидем от другата страна на улицата, оттам ще го видиш.“ Беше тиха квартална уличка, без никакъв трафик по това време на нощта, с осветени къщи и ниско окосени ливади. Тя го погледна и отвърна „не“.

Той не се усети — поне не веднага. Тя си беше помислила, че се опитва да я завлече в храстите и да се опита да я изнасили. Връхлетя го буря от емоции: обида от намека — все пак той беше братовчед на Хауи! Но също и тъга: съжаление към жените, които сигурно непрекъснато внимават, непрекъснато се страхуват, винаги проверяват за резервен изход.

Джейк вдигна рамене и се отдалечи, толкова смаян, че просто не можа да измисли какво още да каже. Скоро след това се струпаха облаци и скриха звездите.

— О! — отвърна сега на Карли; не знаеше по какъв друг начин да реагира на лъжата й за Боб.

Тя повдигна рамене.

— Извинявай. Всяка жена трябва да е внимателна.

Той не се беше замислял за край на ергенския му живот — но… какъв неочакван подарък! Пред него стоеше красива, интелигентна жена, която работеше в същата област, и той знаеше със сигурност, че след двайсет години още щяха да са заедно и да бъдат щастливи.

— По кое време трябва да си на работа утре? — попита.

— Мисля да се обадя и да кажа, че съм болна — отговори Карли.

Джейк се обърна настрани и я погледна в очите.

 

 

Димитриос Прокопидис седеше на разхвърляния диван и гледаше в стената. Обмисляше го още откакто брат му Тео го бе посетил два дни по-рано. Това, че хиляди, може би милиони хора изпитваха същото като него, не му помагаше да го приеме по-лесно.

Щеше да е толкова просто: вече си бе купил приспивателните и не му беше никак трудно да намери информация в интернет за количеството хапчета от точно тази марка, които трябваше да погълне, за да има фатален изход. За някой, който тежи седемдесет и пет килограма, колкото Димитриос, седемнайсет хапчета трябваше да са достатъчни, а двайсет и две със сигурност щяха да свършат работа, но трийсет щяха да предизвикат повръщане, което щеше да попречи на крайната цел.

Да, можеше да го направи. И нямаше да усети болка — просто щеше да изпадне в дълбок сън, който щеше да продължи вечно.

Но съществуваше и параграф 22 — един от малкото американски романи, които беше прочел, го бе запознал с тази концепция. Като извърши самоубийство — той не се страхуваше да си го помисли, — щеше да докаже, че бъдещето му не е предопределено; та нали не само в неговото видение, а и в това на управителя на ресторанта той щеше да е жив след двайсет години. Значи ако се самоубие днес, ако още сега погълне таблетките, той щеше да докаже убедително, че бъдещето не е предопределено. Но това щеше да е като победата на Пир над римляните при Хераклея и Аускул, която все още носи неговото име — победа, но на ужасна цена. Защото ако той може да се самоубие, то тогава бъдещето, което толкова го е потиснало, не беше неизменно — но него, разбира се, нямаше да го има, за да сбъдне мечтата си.

Естествено имаше и по-лесни начини да се провери реалността на бъдещето. Можеше да си извади окото, да си отреже ръката, да си татуира лицето — всичко това завинаги щеше да направи външния му вид много по-различен от онова, което другите бяха забелязали във виденията си.

Но не. Така нямаше да се получи.

Нямаше да се получи, защото нито едно от тези неща не беше неизменно. Татуировката можеше да се махне; отрязаната ръка можеше да бъде заменена от протеза; в празната очна ябълка можеше да се постави изкуствено око.

Не: нямаше да има стъклено око; в неговото собствено видение той си гледаше напълно нормално. Значи изваждането на окото може да се окаже убедителен тест за това, дали бъдещето е неизменно.

Само че…

Само че генетиката и производството на медицински протези непрекъснато се развиваха. Откъде да знае дали след двайсет години няма да могат да му клонират ново око или нова ръка? А и откъде да бъде сигурен, че ще откаже нещо такова, шанс да преодолее щетите, които си беше нанесъл при това необмислено младежко деяние?

Брат му Тео отчаяно искаше да вярва, че бъдещето не е неизменно. Но партньорът му — онзи висок мъж, канадецът — как му беше името? Симко, точно така. Симко твърдеше точно обратното — Дим го беше гледал по телевизията как излага своята теория за изсеченото в скалата бъдеще.

И ако бъдещето наистина беше изсечено в скалата — ако Дим никога нямаше да стане успешен писател, — то тогава нямаше защо да живее. Думите бяха единствената му любов, единствената му страст — и, честно казано, единственият му талант. Въобще го нямаше по математика (беше му ужасно трудно да учи в същите училища като Тео, където учителите очакваха от него да проявява същите умения като брат си!), не се интересуваше от спорт, не можеше да пее, не можеше да рисува, компютрите го ужасяваха.

Ако наистина щеше да бъде нещастен в бъдещето, то тогава по-добре да се самоубие.

Но очевидно нямаше да е нещастен.

Разбира се, че не. Дните и седмиците се изнизват неусетно; не е задължително човек да забележи, че животът му стои на едно място, че няма прогрес, че не се превръща в онова, което винаги е мечтал да бъде.

Не, щеше да е много лесно да заживее такъв живот — безсмисления живот, който бе видял във видението си, — ако го оставиш бавно да те завладее, ден след ден.

Но той беше получил дар, прозрение. Онзи тип Симко бе говорил за живота като за вече зареден филм — но кинооператорът беше сложил грешната лента в проекционния апарат и само две минути преди началото бе осъзнал грешката си. Последва прекъсване, рязък преход от днес към далечното бъдеще и после обратно. Тази перспектива беше много по-различна от бавното превъртане на живота кадър след кадър. Вече можеше ясно да види, че животът, който го очакваше, не е онзи, който би желал — в този смисъл, докато сервираше мусаката и запалваше огъня под тигана на саганакито, той вече е бил мъртъв.

Дим отново погледна към шишенцето с таблетки. Да, без съмнение в същия този момент безброй други хора, по цял свят, размишляваха над своето бъдеще и след като вече знаеха какво крие то, се чудеха дали си заслужава да продължат да живеят.

И ако дори само един от тях го направи — наистина сложи край на живота си, — това със сигурност би доказало, че бъдещето е променчиво. Без съмнение подобна мисъл беше хрумвала и на други. Без съмнение мнозина чакаха някой друг да го направи пръв — очакваха репортажа, който със сигурност щеше да плъзне из интернет: „Мъж, видян от други хора през 2030 година, е намерен мъртъв.“ „Самоубийство доказва, че бъдещето може да се промени.“

Дим отново взе кехлибареното шишенце, повъртя го в ръцете си, слушайки как таблетките подрънкват вътре.

Толкова лесно щеше да е да го отвори, стискайки шишето в едната ръка и развивайки капачката с другата — както правеше в този миг — и потискайки всички защитни механизми, да изсипе таблетките навън.

Зачуди се какъв ли е цветът им. Луда работа: той обмисляше собственото си самоубийство, а нямаше никаква представа какъв цвят е потенциалното оръжие. Свали капачката. Под нея имаше натъпкан малко памук, който обаче не беше достатъчен да задържи хапченцата неподвижни. Той го измъкна.

Проклет да съм…

Таблетките бяха зелени. Кой би се досетил? Зелени хапчета; зелена смърт.

Димитриос надигна леко шишенцето, тупна го с показалец и в шепата му падна едно хапче. През средата му минаваше разделителна линия, където се предполагаше, че с натиск на нокътя на палеца таблетката щеше да се раздели на две, по-малки дози.

Но той не искаше по-малки дози.

Взел си бе и бутилка минерална вода; този път не беше газирана, за разлика от обичайните му предпочитания — за да не попречи газировката на действието на хапчетата. Сложи таблетката в устата си. Почти беше очаквал да усети лимонов или ментов вкус, но всъщност нямаше никакъв. Хапчето имаше лека лъскава обвивка — като онази на скъпия аспирин. Дим вдигна бутилката и отпи. Обвивката си свърши работата; хапчето се плъзна леко по гърлото му.

Отново отвори шишенцето, изсипа още три таблетки, хвърли и трите в устата си и ги преглътна с минерална вода.

Станаха четири; максималната доза за възрастни, отбелязана върху опаковката, беше две таблетки и имаше предупреждение да се избягва приемането им в две последователни нощи.

Първите три бяха преминали безпроблемно, прокарани с една глътка вода. Изсипа нови три в шепата си, хвърли ги в устата си и отново отпи.

Седем. Щастливо число. Поне така казваха.

Наистина ли искаше да го направи? Все още имаше време да спре. Можеше да се обади на бърза помощ; можеше да завре пръст в гърлото си и да предизвика повръщане.

Или…

Или можеше да помисли още малко. Да поразмишлява през следващите няколко минути.

Седемте хапчета най-вероятно нямаше да причинят голяма вреда. Сигурно подобни малки предозирания се случват непрекъснато. Все пак на сайта пишеше, че са нужни поне десет…

Той изсипа още хапчета в шепата си и се втренчи в тях, в купчинката малки зелени камъчета.