Робърт Сойер
Поглед в бъдещето (20)

20.

Ден девети: сряда, 29 април 2009 г.

— Искам да ти покажа нещо — каза Карли.

Джейк се усмихна и с жест я подкани да продължи. Намираха се в ТРИУМФ, водещата канадска лаборатория за физика на елементарните частици.

Тя тръгна надолу по коридора; Джейк я последва. Минаха през някакви врати, на които бяха залепени карикатури, свързани с науката. Разминаха се с няколко души, всеки от които носеше цилиндричен дозиметър, който изпълняваше същата функция, но въобще не приличаше на химическите дозиметри, с които се кичеха в ЦЕРН.

Най-накрая Карли спря. Стоеше пред една врата. От едната й страна се намираше навит на руло противопожарен маркуч под стъклен капак, а от другата — питейно фонтанче. Карли почука на вратата. Не получи отговор, затова просто я отвори. Влезе вътре, обърна се, повика го с пръст и се усмихна. Той я последва. Щом се озова вътре, тя затвори вратата зад гърба му.

— Е? — попита.

Джейк повдигна безпомощно рамене.

— Не я ли познаваш? — настоя Карли.

Джейк се огледа. Лабораторията имаше прилични размери, бежови стени и…

— О, Боже!

Да, сега стените бяха бежови, но по някое време през следващите няколко години щяха да ги пребоядисат жълти.

Това беше стаята от видението. Имаше карта на периодичната таблица — точно където я бе видял. И онази работна маса — върху нея го бяха направили.

Джейк усети как се изчервява.

— Доста е чистичка, а? — подхвърли Карли.

— Абсолютно — каза Джейк.

Естествено не можеха да осветят стаята още сега; все пак беше средата на работния ден.

Но видението му… всъщност ако изчисленията му бяха верни, то в Женева беше 19:21 часа, което правеше — колко? — 14:21 в Ню Йорк и — да видим — 11:21 тук, във Ванкувър. Единайсет и двайсет и една минути през деня… в сряда. Сигурно и тогава в ТРИУМФ са работили. Как са успели да правят любов по това време на деня? О, без съмнение сексуалните нрави щяха да бъдат още по-разкрепостени през следващите двайсет години, отколкото бяха през последните петдесет, но все пак едва ли дори и в далечната 2030 година от новата ера човек ще може да избяга със своята любима за секс-пауза по време на работа. Но може би 23 октомври щеше да е празник; може би всички останали почиваха. Джек имаше смътни спомени, че канадският Ден на благодарността е някъде през октомври.

Той се разходи из стаята, сравнявайки днешната реалност с онова, което бе видял във видението си. Имаше душ за спешни случаи, какъвто се срещаше в почти всички химични лаборатории, няколко шкафчета за съхранение на оборудването и малък компютър. И в неговото видение тук имаше компютър, но той беше съвсем различен модел, разбира се. А до него…

До него стоеше някакъв уред с кубична форма, със страна около половин метър, с две гладки платна, които стърчаха над него, обърнати едно срещу друго.

— Онова нещо се намираше ей тук — отбеляза Джейк. — Искам да кажа, че ще бъде ей тук. Имаш ли представа какво може да е?

— Може би тахионно-тардионен колайдер?

Джейк повдигна вежди.

— Това би могло…

Вратата на лабораторията се отвори и един огромен канадски индианец влезе вътре.

— О, извинете — смути се той. — Не исках да ви прекъсвам.

— Няма проблем — отвърна Карли. Тя се усмихна на Джейк. — Ще се върнем по-късно.

— Доказателство ли искаш? — попита Мичико. — Искаш да разбереш със сигурност дали да се оженим? Има само един начин за това.

Лойд седеше сам в кабинета си в ЦЕРН и проучваше серия от разпечатки на миналогодишните 14-тераелектронволтови изпитания на Големия адронен колайдер, търсейки признаци за нестабилност, предшестваща първия 1150-тераелектронволтов опит — този, който беше предизвикал преместването във времето. Мичико тъкмо бе влязла в стаята и това бяха първите й думи.

Канадецът изненадано повдигна вежди.

— Да получа доказателство? Как?

— Повтори експеримента. Виж дали ще получиш същите резултати.

— Не мога да го направя — отвърна Лойд зашеметен. Мислеше си за всички хора, които бяха умрели предишния път. Той никога не повярва във философската теория, че „има някои неща, които човечеството не е създадено да разбере“, но ако някога бе съществувал опит, който не биваше да се повтаря, то това беше той.

— Трябва да обявиш новия опит предварително, разбира се — каза Мичико. — Предупреди всички, погрижи се да няма полети във въздуха, да няма водолази, плувци, да няма хора, качени на стълби. Погрижи се цялата човешка раса да седи или лежи, когато това се случи.

— Няма как да стане.

— Разбира се, че има — възрази тя. — CNN. NHK. BBC. CBS.

— По света има места, които не ловят телевизия, нито дори радио. Не можем да предупредим всички.

— Няма да ни е лесно да предупредим всички — съгласи се Мичико, — но можем да го направим, със сигурност при деветдесет и девет процента успеваемост.

Лойд се намръщи.

— Деветдесет и девет процента, а? На земята има седем милиарда души. Ако пропуснем един процент, това са седемдесет милиона, които няма да бъдат предупредени.

— Можем да се справим и по-добре. Убедена съм, че можем. Можем да свалим бройката до няколкостотин хиляди — освен това е напълно възможно тези няколкостотин хиляди да живеят в нетехнологични райони. Няма гаранция, че ще карат коли или ще летят на самолет.

— Могат да бъдат изядени от животни.

Мичико се сепна.

— Така ли? Интересна мисъл. Животните като че ли не са изгубили съзнание по време на Погледа в бъдещето, нали?

Лойд се почеса по главата.

— Поне не сме видели земя, покрита с мъртви птици, които са нападали от небето. А и според новинарските репортажи никой не е намерил жирафи, които са си счупили краката след падане. Изглежда феноменът засяга само разумните същества; в „Трибюн“ прочетох, че шимпанзетата и горилите, които са били обучавани на езика на знаците, са съобщили за подобен ефект — много от тях обяснявали, че са били на други места, — но им липсвал речников запас и психологическа референтна рамка, за да потвърдят или отрекат, че са видели бъдещето си.

— Няма значение. Повечето диви животни и без това не изяждат изпадналата си в безсъзнание плячка; те си мислят, че е мъртва, а естественият отбор отдавна е отхвърлил храненето с мърша при повечето животински форми. Не, сигурна съм, че ще успеем да предупредим почти всички, а малцината, до които няма да достигнем, може и да не се намират в потенциално опасна ситуация.

— Всичко това е добре — каза Лойд, — но не можем просто така да обявим, че възнамеряваме да повторим експеримента. Френските и швейцарските власти ще ни спрат, ако не го направи някой друг.

— Не и ако получим разрешението им. Не и ако получим разрешение от всички.

— О, стига! Учените вероятно ще се заинтересуват дали резултатите могат да се повторят, но защо на другите да им пука? Защо светът ще ни дава разрешение — освен ако не се нуждаят от повторение на резултата само за да намерят доказателство за моята и на ЦЕРН вина.

Мичико примигна.

— Въобще не се замисляш, Лойд. Всички искат отново да надзърнат в бъдещето. Едва ли ние сме единствените с неразрешени проблеми, породени от първите видения. Хората искат да знаят повече за това, какво крие бъдещето. Ако им кажеш, че ще можеш отново да им го покажеш, никой няма да ти застане на пътя. Напротив, те ще преобърнат земята, за да го направят възможно.

Симко стоеше мълчаливо и осмисляше казаното.

— Така ли смяташ? — попита най-накрая той. — Според мен ще има голяма съпротива.

— Не, всички са любопитни. Ти не искаш ли да разбереш коя е онази жена? — Кратка пауза. — Не искаш ли да разбереш със сигурност кой е бащата на детето, с което бях? Освен това, ако се окаже, че не си прав за неизменността на бъдещето, тогава всички ще видим едно съвсем различно бъдеще, в което Тео не умира. А може и да надникнем в различно време: след пет години или петдесет. Важното е, че на земята няма човек, който да не иска да получи още едно видение.

— Не знам — колебаеше се Лойд.

— Добре тогава, погледни от тази страна: ти се измъчваш от вина. Ако се опиташ да повториш Погледа в бъдещето и се провалиш, тогава значи Големия адронен колайдер няма нищо общо с него. И това означава, че ще можеш да се успокоиш.

— Може би си права — каза той. — Но как ще получим разрешение да повторим експеримента? Кой може да ни го даде?

Мичико сви рамене.

— Най-близкият град е Женева. С какво е най-известна тя?

Лойд се намръщи и изброи наум възможните подходящи отговори. И изведнъж се сети: през 1920 година там е било основано Обществото на народите, предшественикът на ООН.

— Да не би да предлагаш да се обърна към ООН?

— Разбира се. Можеш да отидеш в Ню Йорк и да представиш молбата си.

— ООН никога няма да се съгласят — поклати глава той.

— С това ще се съгласят — заяви Мичико. — Твърде е съблазнително, за да го отхвърлят.

 

 

Тео разговаря с родителите си и със съседите, но никой от тях нямаше видение за бъдещата му смърт. Затова се качи на полет 7117 на „Олимпик Еърлайнс“ до Международното летище на Женева. На отиване дотам го беше закарал Франко дела Робия, но сега взе такси — което му излезе трийсет швейцарски франка. Тъй като на самолета не го бяха нахранили, той реши веднага да отиде в столовата в контролния център на Големия адронен колайдер и да хапне нещо. Щом влезе вътре, с изненада забеляза Мичико Комура да седи сама на една маса в дъното на помещението. Тео си взе малка бутилка портокалов сок, малко швейцарска наденичка и тръгна към нея, подминавайки няколкото групи физици, които се хранеха и спореха върху възможните теории, обясняващи Погледа в бъдещето. Вече разбираше защо Мичико беше сама; последното нещо, за което би искала да мисли сега, е събитието, което отне живота на дъщеря й.

— Здрасти, Мичико — каза Тео.

Тя вдигна поглед към него.

— О, Тео, здравей. Добре дошъл.

— Благодаря. Може ли да седна при теб?

Японката посочи с ръка свободния стол срещу нея.

— Как мина пътуването ти? — попита тя.

— Не научих много. — Той се поколеба дали да продължи, но, какво пък, сама го беше попитала. — Брат ми Димитриос заяви, че видението унищожило мечтата му. Той иска да стане велик писател, а като че ли няма да успее да го постигне.

— Много тъжно.

— А ти как си? — попита Тео. — Как я караш?

Мичико леко повдигна рамене в знак, че на това не е лесно да се отговори.

— Карам я някак си. Вече минават по няколко минути, в които не мисля за онова, което се случи с Тамико.

— Съжалявам — повтори Тео за стотен път. Настъпи неловко мълчание. — Иначе как е?

— Добре.

— Просто добре?

Младата жена похапваше порция бъркани яйца със сирене. На масата имаше полупразна чаша чай; тя отпи от нея, събирайки мислите си.

— Не знам. Лойд… той не е сигурен дали иска да правим сватба.

— Наистина ли? О, Господи.

Мичико се огледа, осъзнавайки колко са сами; най-близкият човек седеше на четири маси от тях, очевидно напълно погълнат от нещо, което четеше от дейтапада си. Тя въздъхна и леко сви рамене.

— Обичам Лойд — и знам, че и той ме обича. Но явно не може да преодолее мисълта, че бракът ни няма да продължи вечно.

Тео повдигна вежди.

— Е, той все пак идва от разделено семейство. Разводът на родителите му сигурно е бил доста неприятен.

Мичико кимна.

— Знам; опитвам се да го разбера. Наистина. — Тя замълча за миг. — Какъв е бракът на твоите родители?

Въпросът го изненада. Той се намръщи, обмисляйки отговора.

— Добър, предполагам; все още ми изглеждат щастливи. Татко никога не е обичал да показва чувствата си, но на мама това като че ли не й пречи.

— Моят баща почина — каза Мичико. — Предполагам, че беше типичният за своето поколение японец. Пазеше всичко в себе си, работата му бе неговият живот. — Замълча отново. — Сърдечен удар; беше на четирийсет и седем. А аз бях на двайсет и две.

Тео потърси подходящите думи.

— Сигурен съм, че щеше да се гордее с теб, ако бе доживял да види какво си постигнала.

Мичико като че ли наистина се замисли върху думите му, вместо просто да ги отхвърли като банален комплимент.

— Може би. Според неговите традиционни разбирания жените не могат да имат кариера като инженери.

Младият грък се намръщи. Той не знаеше много за японската култура. В Япония се бяха провели няколко конференции, на които имаше възможността да присъства. Но въпреки че беше обиколил цяла Европа и бе ходил веднъж в Америка и веднъж в Хонконг като тийнейджър, никога не бе изпитвал желание да пътува до Япония. Обаче Мичико беше толкова очарователна — всеки неин жест, всяко изражение, начинът й на говорене, усмивката й и гримасата, когато сбърчваше малкото си носле, смехът й с идеалните високи тонове. Как може да бъде така очарован от нея, а да не се интересува от нейната култура? Не изпитваше ли желание да научи какви са хората от нейния народ, как изглежда родината й, всеки аспект от средата, която я бе формирала като такава?

Или просто трябваше да бъде откровен? Да приеме факта, че интересът му беше чисто сексуален? Мичико наистина беше хубава… но в ЦЕРН работеха хиляди хора и половината от тях бяха жени; Мичико едва ли беше най-красивата.

Освен това в нея имаше нещо друго — нещо екзотично. И явно харесваше белите мъже…

Не, не беше това. Не това я правеше толкова привлекателна. Разбра го чак след като стигна до него; след като го прие, без да си търси извинения. Мичико беше толкова пленителна, защото бе избрала Лойд Симко, партньора на Тео. И двамата бяха ергени, и двамата бяха свободни. Лойд беше с десет години по-възрастен от Мичико; Тео беше осем години по-млад от нея.

Причината не беше, че Тео е някакъв абсолютен работохолик, а Лойд бе спрял да помирише розите. Тео често наемаше яхти, за да поплава в езерото Лак Леман; Тео играеше крокет и бадминтон в лигата на ЦЕРН; Тео намираше време да послуша джаз в женевския клуб „О ша ноар“ и да ходи на театрални курсове в Люзин; дори от време на време посещаваше „Гранд казино“.

Но тази очарователна, красива, интелигентна жена беше избрала улегналия, спокоен Лойд.

А сега, както се оказваше, Лойд не бе готов да се обвърже с нея.

Естествено това не беше достатъчна причина да я пожелае. Но сърцето нямаше нищо общо с физиката; реакцията му нямаше как да бъде предвидена. Той наистина я желаеше и ако Лойд случайно я оставеше да му се изплъзне…

— И все пак — каза Тео, отговаряйки на коментара на Мичико, че баща й нямаше да одобри работата й като инженер, — със сигурност щеше да се възхищава на интелигентността ти.

Тя сви рамене.

— Сигурно, стига това да му беше от полза. — После помълча малко. — Но нямаше да одобри брака ми с бял мъж.

Сърцето на Тео прескочи — но дали заради Лойд, или заради самия него, не можеше да каже със сигурност.

— О!

— Той не вярваше на Запада. Не знам дали ти е известно, но сред младите хора в Япония е много популярно носенето на дрехи с щамповани английски фрази. Няма значение какво пише — важното е да показват, че са почитатели на американската култура. Всъщност надписите са доста забавни за онези от нас, които говорят английски. „С този край нагоре“. „Най-добро за консумация преди датата отдолу“. „За да създадете идеалната лукова глава“. — Тя се усмихна с нейната прекрасна, набръчкваща нослето й усмивка. — „Лукова глава“. Първия път, когато видях такава тениска, не можех да спра да се смея. Но един ден се прибрах с тениска, на която бяха щамповани английски думи — не фрази, просто отделни думи в различни цветове на черен фон: „кученце“, „кетчуп“, „шайба“, „много“ и „цел“. Баща ми ме наказа заради това, че съм облякла такава тениска.

Тео се опита да я погледне съчувствено, като в същото време се чудеше какво ли е било наказанието. Спрял й е джобните — или може би японските родители не отпускат джобни на децата си? Изпратил я е в стаята й? Реши да не пита.

— Лойд е добър човек — отбеляза той. Каза го, без да се замисля; може би думите просто бяха породени от някакво вътрешно усещане за феърплей, което се радваше, че притежава.

Мичико се замисли и над тези му думи; имаше навика да търси истината във всеки един коментар.

— О, да — кимна тя. — Той е много добър човек. Заради това глупаво видение се притеснява, че бракът ни може да не трае вечно — но аз знам, че когато съм с него, има толкова много неща, за които няма да се тревожа. Той никога няма да ми посегне, убедена съм в това. Никога няма да ме унижи или да ме накара да се чувствам неудобно. Освен това помни всички дребни детайли. Преди два месеца мимоходом му споменах имената на племенничките ми. Миналата седмица отново стана въпрос за тях и той веднага се сети за имената им. Мога да съм сигурна, че никога няма да забрави нашата годишнина или моя рожден ден. И преди съм имала връзки с мъже — и японци, и чужденци, — но никога не съм се чувствала толкова сигурна, толкова уверена, че той винаги ще бъде мил и нежен.

Тео се почувства неудобно. Винаги се беше смятал за добър човек и със сигурност никога нямаше да посегне на жена. Но пък да, той определено бе наследил нрава на баща си; в интерес на истината, ако възникнеше спор, беше способен да изрече думи, които можеха да наранят. Възможно бе наистина някой ден някой човек да го намрази до такава степен, че да поиска да го убие. Възможно ли е Лойд — Лойд, добрият — да пробуди подобни усещания в друго човешко същество?

Той поклати леко глава, прогонвайки мислите си.

— Направила си мъдър избор — заяви.

Мичико кимна, приемайки комплимента. След това добави:

— Лойд също.

Тео остана изненадан; не беше в природата й да проявява нескромност. Но следващите й думи показаха какво е имала предвид:

— Не можеше да избере по-добър човек за кум.

„Не съм сигурен в това“ — помисли си Тео, но не изказа мислите си на глас.

Разбира се, че нямаше да се занимава с Мичико, тя беше годеница на Лойд.

Освен това…

Освен това той не беше привлечен от прекрасните й, омагьосващи японски очи.

Не бе и от ревност или интерес, заради това, че е избрала Лойд вместо него.

Дълбоко в себе си той знаеше истинската причина за внезапния си интерес към нея. Естествено, че я знаеше. Хрумна му, че ако се впусне в някакъв луд нов живот, ако направи бесен внезапен завой, ако предприеме някакъв напълно непредсказуем ход — като например да избяга с годеницата на партньора си и да се ожени за нея, — то по някакъв начин ще успее да измами съдбата, да промени толкова радикално бъдещето си, че никога да не се изправи срещу дулото на пистолет.

Мичико бе поразително интелигентна и беше много красива. Но той нямаше да се занимава с нея; това щеше да е пълна лудост.

Тео се изненада, когато усети, че се подсмихва — но в известна степен това си бе забавно. Може би Лойд беше прав — може би цялата вселена представляваше един солиден блок, в който времето течеше неизменно. О, Тео често бе мислил да направи нещо диво и щуро, но най-накрая, след внимателно обмисляне на идеята, претегляне на вероятностите и премисляне на собствените му мотиви, той постъпваше точно така, както би постъпил, ако го нямаше този проблем.

Животът му продължаваше да тече във вече предначертаните рамки.