Робърт Сойер
Поглед в бъдещето (30)

30.

Едната стена на бункера беше покрита с шкафчета. Джейк сложи на главата си жълта каска и направи знак на Мут също да си вземе една. Вътре имаше асансьор, както и стълба, водеща надолу. Джейк натисна бутона за повикване на асансьора. Наложи се да чакат сякаш цяла вечност, докато кабината пристигне.

— Който е влязъл вътре, все още е долу — каза Джейк. — Иначе асансьорът щеше да ни чака горе.

— Не може ли да е излязъл по стълбите? — попита Мут.

— Може, но все пак това са сто метра — еквивалентът е трийсет етажа в офис сграда. Дори слизането надолу е изморително.

Асансьорът най-после се качи и двамата влязоха вътре. Джейк натисна бутона за надолу. Спускането беше дразнещо бавно; измина цяла минута, преди да стигнат до нивото на тунела. Джейк и Мут излязоха от кабината. Наблизо имаше паркиран един ховъркарт и Джейк тръгна към него.

— Не казахте ли, че трябва да са два?

— Така си мислех, да — отвърна Джейк.

Той се настани на шофьорската седалка, а Мут седна на другата. Джейк пусна фаровете и задейства перките. Ховъркартът бавно се понесе напред и те се отправиха по тунела в посока, противоположна на часовниковата стрелка, с максималната възможна скорост за малкото превозно средство.

Тунелът напред беше прав за известно разстояние; така бе край всичките четири големи детектора, за да се избегне синхротронната радиация. В средата на правия участък видяха гигантската, висока двайсет метра празна камера, приютявала навремето CMS детектора с неговия 14 000-тонен магнит. При построяването си Компактния мюонен соленоид беше струвал над сто милиона американски долара. След разработването на тахионно-тардионния колайдер служителите на ЦЕРН преместиха CMS, както и ALICE, в подобна камера в друга част на тунела, където да са приготвени за продажба. Японското правителство купи и двата детектора, за да ги използва в своя ускорител КЕК в Цукуба. Мичико Комура бе наблюдавала разглобяването на големите машини тук и сглобяването им в родината й. Звукът на моторите на ховъркарта отекваше в просторната камера, достатъчно голяма, за да побере малък жилищен блок.

— Още колко дълго? — попита Мут.

— Не много — отвърна Джейк.

Те продължиха напред.

 

 

Тео погледна мъжа, който продължаваше да клечи на пода пред въздушната помпа.

— Mein Gott — възкликна тихо човекът.

— Вие — каза Тео на френски. — Кой сте вие?

— Здравейте, д-р Прокопидис — отвърна мъжът.

Тео се поуспокои. Щом този тип го познаваше, значи не можеше да бъде нарушител. Освен това му изглеждаше смътно познат.

Мъжът погледна назад в тунела, откъдето беше дошъл. След това бръкна под тъмното си кожено яке и измъкна пистолет.

Сърцето на Тео подскочи. Още преди години, когато малкият Хелмут беше споменал за деветмилиметровия глок, Тео бе потърсил снимка в Мрежата. Ъгловатото полуавтоматично оръжие, което сега беше насочено към него, бе точно същото; пълнителят му побираше максимум петнайсет патрона.

Мъжът погледна към пистолета си, сякаш самият той беше изненадан да го види в ръката си. След това леко сви рамене.

— Малък подарък, с който се сдобих в Щатите — толкова е лесно да се донесат тук. — Той помълча. — Да, знам много добре какво си мислите. — Махна с ръка към алуминиевото куфарче със синия светодиоден таймер. — Мислите си, че това може да е бомба. И е точно така. Сигурно можех да я сложа и другаде, но изминах целия този път, за да намеря възможно най-тайното място, където да е трудно да я намерят. Вътрешността на тази машина ми изглеждаше подходяща.

— Какво… — Тео се изненада от начина, по който прозвуча гласът му. Той преглътна, опитвайки се да го нормализира. — Какво се опитвате да постигнете?

Мъжът отново помръдна с рамене.

— Би трябвало да ви е ясно. Опитвам се да саботирам вашия ускорител на частици.

— Но защо?

Мъжът махна с пистолета към Тео.

— Не ме познахте, нали?

— Наистина ми изглеждате познат, но…

— Дойдохте да ме посетите в Германия. Един от съседите ми се беше свързал с вас; във видението ми гледах запис на репортаж от новинарска емисия, в който се говореше за вашата смърт.

— Точно така — кимна Тео. — Спомних си. — Не можеше да се сети за името на мъжа, но си спомняше срещата преди двайсет и една години.

— И защо мислите, че гледах точно този репортаж? Защо бях превъртял записа точно на него от цялата емисия? Защото проверявах дали има останали някакви улики, които да сочат към мен. Никога не съм искал да убивам никого, но ако се наложи, ще убия вас. Все пак е справедливо. Вие убихте жена ми.

Ученият понечи да протестира, че не е направил нищо такова, но в един миг се досети. Да. Спомни си посещението при човека. Съпругата му бе паднала по стълбите в станцията на метрото по време на преместването във времето, беше си счупила врата.

— Нямаше начин да разберем какво ще се случи — нямаше как да го предотвратим.

— Разбира се, че сте можели да го предотвратите — сопна се мъжът. Руш, така се казваше. Името му изникна в съзнанието на Тео: Волфганг Руш. — Разбира се, че сте можели. Изобщо не ви е влизало в работата да правите онова, което сте правили. Да се опитвате да повторите условията от раждането на вселената! Да се опитвате насила да повторите Божието дело! Казват, че любопитството убило котката. Но това беше вашето любопитство, а убитият е жена ми.

Тео не знаеше какво да каже. Как да обясниш науката — нуждата, търсенето — на някой, който очевидно е фанатик?

— Вижте — заговори той, — докъде щеше да стигне светът, ако ние…

— Мислите, че съм луд? — попита Руш. — Мислите, че съм изперкал? — Той поклати глава. — Не съм. — Бръкна в джоба си и извади портфейл. Измъкна от него непохватно, с едната си ръка, жълто-синя ламинирана визитна картичка, която показа на Тео.

Той я погледна. Това беше преподавателска карта от университета „Хумболт“.

— Редовен преподавател — обясни Руш. — Катедрата по химия. Докторат в Сорбоната. — Точно така — през 2009 година мъжът беше казал, че преподава химия. — Ако тогава знаех какво е вашето участие в цялата история, изобщо нямаше да разговарям с вас. Но вие дойдохте да ме видите, преди ЦЕРН да обяви публично, че е замесен в случая.

— И сега искате да ме убиете? — попита Тео. Сърцето му биеше толкова силно, че той си мислеше, че ще се пръсне; цялото му тяло се обливаше в пот. — Това няма да върне съпругата ви.

— Напротив, ще я върне — възрази Руш.

Той наистина беше луд. По дяволите, защо му трябваше точно днес да слиза сам в тунела?

— Не вашата смърт, разбира се — продължи Руш. — А това, което правя. Да, то ще върне Хелена. Заради принципа на забраната на Паули.

Тео не знаеше какво да каже; мъжът просто бълнуваше.

— Какво?

— Волфганг Паули — натърти Руш доволно. — Обичам да казвам на студентите ми, че съм кръстен на него, но всъщност не е така — кръстен съм на един чичо на баща ми. — Кратка пауза. — Първоначално принципът на Паули се прилагал само към електроните: не е възможно в една квантова система да съществуват едновременно два електрона с еднакво енергийно състояние. По-късно е бил разширен да обхваща всички елементарни частици.

Тео знаеше всичко това. Опита се да скрие нарастващата си паника.

— И какво?

— Аз вярвам, че принципът на забраната се прилага и към концепцията за сега. Всички доказателства са налице: може да съществува само едно сега — през цялата история на човечеството сме били на едно мнение кой момент е настоящ. Никога не е имало момент, който част от човечеството да е смятала за настоящ, друга да го е мислела за минал, а трета да го е приемала за бъдещ.

Гъркът леко сви рамене, без да разбира каква е целта на всичко това.

— Не разбирате ли? — извика Руш. — Не виждате ли? Когато прехвърлихте съзнанието на човечеството двайсет и една години напред в бъдещето — когато преместихте 2009-а в 2030-а — онова „сега“, което е трябвало да се изживее от хората през 2030-а, се е прехвърлило някъде другаде. Принципът на забраната! Всеки миг съществува като „сега“ само за онези, които са замръзнали в него — „сега“ от 2009-а не може да се наложи върху „сега“ от 2030-а; двете „сега“ не могат да съществуват едновременно. Когато прехвърлихте 2009-а напред във времето, 2030-а трябваше да й освободи мястото. Когато разбрах, че отново се каните да повторите експеримента в същия момент, когато са се появили първоначалните видения, всичко ми стана ясно. — Той замълча. — Свръхновата Сандулеак ще продължи да генерира неутрино десетилетия или векове напред — със сигурност утрешният опит няма да е последен. Смятате ли, че апетитът на човечеството да надниква в бъдещето ще бъде заситен само с един опит? Разбира се, че не. Ние сме ненаситни в желанията си. Още от древни времена не е съществувала по-съблазнителна мечта от това да надникнем в бъдещето. Всеки път, когато е възможно да прехвърлим усещането за „сега“, ние ще го правим — разбира се, ако утрешният ви експеримент успее.

Тео погледна към бомбата. Ако разчиташе правилно цифрите на дисплея, до момента на детонация оставаха петдесет и пет часа. Той се опитваше да мисли трезво; не беше предполагал колко смущаващо може да действа пистолет, насочен в сърцето му.

— Значи… значи… какво искате да кажете? Че ако 2030-а не направи място за съзнанията от 2009-а, то тогава първото прехвърляне изобщо няма да се осъществи?

— Точно така!

— Но това е лудост. Първото прехвърляне вече се е състояло. Всички сме го преживели преди двайсет и една години.

— Не сме го преживели всички — отвърна рязко Руш.

— Е, да, но…

— Да, случило се е. Но аз възнамерявам да го отменя. Смятам да пренапиша последните две десетилетия.

Тео не искаше да спори с човека, но все пак заяви:

— Това е невъзможно.

— Напротив, възможно е. Знам, че е. Не виждате ли? Вече успях.

— Какво?

— Какво беше общото във всички видения? — попита Руш.

— Не знам…

— Почивният ден! Голяма част от хората изглежда почиваха, не бяха на работа. И защо? Защото на всички им е било казано да си останат вкъщи в безопасност, тъй като ЦЕРН ще се опита да повтори преместването във времето. Но нещо се е случило — нещо, което е довело до отмяна на експеримента, ала за хората вече е било твърде късно да се връщат на работа. Затова човечеството е получило неочакван почивен ден.

— Много по-вероятно е първия път да сме видели просто онази версия на реалността, в която Погледът в бъдещето изобщо не се е случвал.

— Глупости — отсече Руш. — Наистина, разбрахме, че някои хора са били на работа — продавачи, улични търговци, полицията и така нататък. Но повечето хора са почивали, нали? Чули сте спекулациите — че в сряда ще има някакъв голям празник, 23 октомври, който през 2030 година ще се празнува по цял свят. Световният ден за разоръжаване, може би, или пък денят на първия контакт с извънземните. Всъщност всички са си били вкъщи и са се подготвяли за прехвърляне във времето, което така и не е състояло. Но те все пак са получили някакво предупреждение, че събитието няма да се случи — сигурно по някое време през деня се е разчуло, че Големият адронен колайдер е бил повреден. Е, моята бомба е готова да избухне два часа, преди частиците неутрино от Сандулеак да достигнат Земята.

— Но ако в новините е имало нещо подобно, нямаше ли поне някой да го види във видението си? Все някой е щял да го съобщи.

— Кой ще си стои вкъщи и ще гледа новини два часа след обявяването на неочаквания почивен ден? — попита Руш. — Не, сигурен съм, че описаният от мен сценарий е правилен. Ще успея да обезвредя ЦЕРН; всички съзнания през 2030 година ще си останат на мястото и тази промяна ще се разпространи назад във времето, до преди двайсет и една години, и ще пренапише историята. Скъпата ми Хелена и всички останали хора, които умряха заради вашата надменност, отново ще са живи.

— Не можете да ме убиете — поклати глава Тео. — Не можете и да ме държите тук два дни. Хората ще забележат, че ме няма и ще дойдат да ме търсят. Тогава ще намерят бомбата ви и ще я обезвредят.

— Много правилна забележка — съгласи се Руш. Без да изпуска Тео от прицел, той се приближи заднешком към бомбата. Хвана я за дръжката и я извади от вътрешността на въздушната помпа. Сигурно беше забелязал изражението върху лицето на гърка, защото подхвърли: — Не се тревожете, не е толкова чувствителна. — Постави бомбата на пода в тунела и направи нещо с брояча. После обърна куфарчето с дългата му страна към Тео, за да види таймера. Той продължаваше да отброява на обратно, но този път показваше 59 минути и 56 секунди.

— Бомбата ще се взриви след един час — каза Руш. — По-рано, отколкото планирах и така може би ще лишим хората от почивката им вдругиден, но ефектът ще е същият. Стига повредата на тунела да е толкова голяма, че да не може да бъде отстранена до два дни, Der Zwischenfall няма да бъде повторен. — Той замълча за миг. — Така, време е да тръгваме. Нямам намерение да се возя заедно с вас на ховъркарта или… Вие сте дошли с монорелсовия влак, нали? Е, няма да го ползваме. Но ако успеем да се отдалечим на достатъчно голямо разстояние оттук за един час, никой от нас няма да пострада. — Махна с пистолета. — Така че да тръгваме.

Двамата закрачиха по коридора в посока, обратна на часовниковата стрелка — към монорелсовото влакче, — но преди да изминат и десетина метра, Тео дочу слаб вой зад гърба си. Обърна се назад, Руш направи същото. Откъм завоя на тунела се приближаваше друг ховъркарт.

— По дяволите — изруга Руш, — кой пък е това?

Посивяващата червена коса на Джейк Хоровиц лесно можеше да се различи, дори и от това разстояние, но другият…

Господи! Той приличаше на…

Наистина беше той. Детектив Хелмут Дрешер от женевската полиция.

— Не знам — отвърна Тео, преструвайки се, че се взира в далечината.

Ховъркартът се приближаваше бързо. Руш се огледа наляво и надясно. По стените беше монтирано толкова много оборудване, че ако човек разполага с малко време, лесно би могъл да намери място, където да се скрие. Волфганг започна да отстъпва назад. Но вече беше твърде късно. Джейк явно сочеше към тях. Руш скъси разстоянието между себе си и учения и мушна дулото на пистолета в ребрата му. Тео никога през живота си не бе усещал сърцето си да бие толкова учестено.

Докато ховъркартът кацаше на пода на тунела, на около пет метра от Руш и Тео, Дрешер извади собствения си пистолет.

— Кой си ти? — извика Джейк на Руш.

— Внимавайте! — избъбри Тео. — Той има пистолет.

Руш изглеждаше изплашен. Поставянето на бомба беше едно, обаче вземането на заложник и потенциално убийство бе съвсем друго. Но той отново сръга Тео в ребрата с дулото на пистолета си.

— Точно така — извика Волфганг. — Така че се махайте оттук.

Мут стоеше с разкрачени крака за максимална стабилност и беше насочил пистолета си право в сърцето на Руш.

— Аз съм полицай — заяви той. — Хвърли оръжието.

— Nein.

Гласът на Дрешер прозвуча абсолютно безизразно:

— Хвърли оръжието или ще стрелям.

Очите на Руш се стрелкаха наляво и надясно.

— Ако стреляш, доктор Прокопидис ще умре.

Мислите на Тео препускаха диво. Дали и първия път бе станало така? За да се изпълни видението, Руш трябваше да го простреля не веднъж, а три пъти. В ситуация като тази той можеше и да успее да вкара един куршум в гърдите на Тео — не че трябваха повече, — но със сигурност щом дръпнеше спусъка, Хелмут веднага щеше да го простреля.

— Назад — извика Руш. — Назад!

Джейк изглеждаше също толкова ужасен, колкото се чувстваше и Тео, но Дрешер не отстъпваше.

— Хвърли оръжието. Арестуван си.

За момент страхът на Руш като че ли изчезна, сякаш думите на Мут го зашеметиха. Ако наистина беше просто университетски преподавател, вероятно никога не бе имал проблеми със закона. Но той някак успя да се отърси от вцепенението.

— Не можеш да ме арестуваш.

— Мога, по дяволите — отвърна Дрешер.

— От коя полиция си?

— Женевската.

Волфганг дори успя да изкара тънък, уплашен смях. Той отново смушка Тео в ребрата с пистолета.

— Кажи му къде сме.

Стомахът на Тео се сви от страх. Той не разбра въпроса.

— В Големия адронен…

Руш го смушка отново.

— Страната!

Гъркът усети как сърцето му слиза в петите.

— Ох! — Проклятие. По дяволите. — Във Франция — каза той. — Границата минава през тунела.

— Значи това не е в твоята юрисдикция — заяви Руш, гледайки Мут. — Швейцария не е член на Европейския съюз. Ако ме застреляш тук, си е чисто убийство.

Дрешер като че ли се поколеба за миг; пистолетът в ръката му потрепна. Но след това той отново го насочи право в сърцето на Волфганг.

— После ще се оправям с правните проблеми — реши той. — Хвърли пистолета или ще стрелям.

Руш стоеше толкова близо, че Тео можеше да чуе учестеното му дишане.

— Добре — отговори Волфганг. — Добре.

Той отстъпи встрани от гърка и…

Бум!

Изстрелът отекна в тунела.

Сърцето на Тео спря…

… но само за миг.

Руш зяпна от ужас, от страх…

… щом осъзна какво е направил…

… същевременно Хелмут Дрешер залитна назад, препъна се и падна по гръб, изпускайки пистолета, и по рамото му се разля широко кърваво петно.

— О, Господи! — извика Джейк. — О, Господи!

Той се спусна напред, опитвайки се да се добере до пистолета на Дрешер.

Руш изглеждаше абсолютно зашеметен. Тео го сграбчи изотзад, стисна шията му в задушаваща хватка, като същевременно притисна коляно в гърба му. С другата си ръка се опита да му отнеме горещия, все още димящ пистолет.

Оръжието на Дрешер вече беше в ръцете на Джейк. Той се опита да се прицели в борещите се Тео и Волфганг, но ръцете му трепереха неудържимо. Гъркът изви ръката на Руш, който изпусна пистолета. Тео отскочи встрани и Джейк натисна спусъка, но куршумът, изстрелян от неопитните му, треперещи ръце, отлетя нагоре и се заби в една от флуоресцентните лампи над главите им, пръсвайки я на парчета. Руш също се опитваше да се добере до своето оръжие. Двамата с Тео се бореха за пистолета и като че ли никой не можеше да надделее. Най-накрая ученият изрита оръжието от ръката на Волфганг. То се плъзна по пода и се спря на десетина метра от тях.

Сега никой от двамата не бе въоръжен. Дрешер лежеше в локва от кръв, но изглежда беше все още жив; гръдният му кош леко се повдигаше. Джейк опита втори изстрел, обаче пак пропусна.

Руш още не се бе надигнал изцяло, когато се хвърли към глока. Тео осъзна, че няма да успее да го изпревари, и хукна на другата страна.

— Той има бомба! — изкрещя, докато подминаваше Джейк. — Помогни на Мут!

Хоровиц кимна. Волфганг вече се беше добрал до пистолета си и тичаше към Джейк, Дрешер и отдалечаващия се грък.

А Тео бягаше с всички сили и стъпките му отекваха в тунела. На няколко метра пред себе си видя алуминиевото куфарче с бомбата. Хвърли един поглед през рамо. Хоровиц продължаваше да държи пистолета на Мут в ръка и се бе свлякъл на колене до полицая. Руш мина покрай тях, насочил пистолета си към Джейк, за да му попречи да стреля отново. Продължи да тича с гръб към Тео, докато не излезе от обхвата на треперещата ръка на колегата му. След това отново се обърна и продължи да преследва гърка.

Тео стигна до бомбата, грабна я с едната си ръка, а после…

Дотича до ховъркарта на Руш, скочи в него и натисна педала за активиране. Докато машината постепенно набираше скорост, той се обърна и погледна назад.

Волфганг изоставаше. Джейк явно беше решил, че той повече няма да се върне при тях, защото бе захвърлил пистолета и събличаше ризата си — изглежда искаше да я използва като превръзка, за да спре кръвта на Мут. Руш стигна до ховъркарта, с който бяха пристигнали Хоровиц и Дрешер, скочи в него и подгони Прокопидис.

А Тео бе набрал добра преднина. Но полетът му далеч не беше лесен — не само че трябваше да внимава за извивките на тунела, а и се налагаше да избягва внезапно появяващите се гигантски уреди, монтирани по стените.

Той погледна към дисплея на бомбата: 41 минути и 18 секунди. Надяваше се Руш да не е излъгал, казвайки, че експлозивите не са лесно избухливи. Под дисплея имаше няколко немаркирани бутона — нямаше как да разбере кой от тях може да забави детонацията и кой веднага ще взриви бомбата. Но ако успееше навреме да стигне до станцията и да излезе на повърхността, щеше да разполага с достатъчно време да захвърли бомбата някъде из нивите.

Ховъркартът на Тео непрекъснато се тресеше — той го беше пришпорил далеч над възможностите му. Обърна се отново назад. В първия момент въздъхна с облекчение — Руш не се забелязваше никъде, — но само след няколко секунди преследвачът му се появи иззад завоя.

Отпред цареше мрак; на идване бе включил само част от лампите в тунела. Надяваше се, че Джейк е успял да стабилизира Мут. По дяволите — може би не трябваше да взима ховъркарта; далеч по-важно беше да се изкара Дрешер на повърхността, отколкото да се предпази оборудването в тунела. Искаше му се да вярва, че Джейк ще се досети да използва монорелсовото влакче.

Мамка му! Ховъркартът леко закачи едната стена и започна да се върти, осветявайки всичко наоколо. Тео се бореше с лоста за управление, опитвайки се да избегне нови сблъсъци. Най-накрая успя да подкара машината в правилната посока, но междувременно Руш бе скъсил наполовина разстоянието между тях.

Ховъркартът не се движеше достатъчно бързо, за да създава истински вятър, въпреки това обаче скоростта му не беше малка. Волфганг отново имаше оръжие, разбира се, но ховъркартът не бе като колите; не можеше да се стреля по гумите му с надеждата, че ще спре. Единственият сигурен начин да се спре беше да се застреля шофьорът; Тео трябваше да държи постоянно крака си на педала за газта, за да може ховъркартът да продължава да се движи.

Той лавираше наляво и надясно, нагоре и надолу, доколкото му позволяваше тесният тунел; не искаше да се превръща в лесна мишена, в случай че Руш се опиташе да се прицели в него.

Огледа маркерите на леко извиващата се стена; тунелът бе разделен на осем октанта, всеки с дължина по три и половина километра и всеки октант беше разделен от своя страна на повече от трийсет секции, всяка с дължина сто метра. Според маркировката сега се намираше в октант три, секция двайсет и две. Станцията за достъп беше в октант четири, секция трийсет и три. Може би щеше да успее…

Сблъсък!

Дъжд от искри.

Скърцане на разкъсващ се метал.

По дяволите, не беше внимавал достатъчно; ховъркартът се бе блъснал в един от криогенните модули. Едва не се преобърна, при което ученият и бомбата щяха да се озоват на земята. Тео отново сграбчи лоста за управление, опитвайки се да стабилизира машината. Един бърз поглед назад потвърди страховете му: сблъсъкът го бе забавил толкова много, че Руш се беше приближил на почти петдесет метра зад него. За да улучи гърка от такова разстояние, трябваше да е адски добър стрелец, но ако се приближеше още малко…

В тунела отпред имаше монтирано още повече оборудване; Тео трябваше да смъкне машината на само няколко сантиметра над пода, но при тази скорост едва успяваше да я управлява — ховъркартът подскачаше по пода като камъче, хвърлено по водна повърхност.

Отново погледна към таймера — цифрите проблясваха в мрака. Трийсет и седем минути.

Бум!

Куршумът прелетя покрай учения, карайки го да се свие инстинктивно, улучи някакви метални приспособления и пръсна искри из тунела.

Тео се надяваше, че Джейк и Мут са слезли в тунела с асансьора от станцията. Ако кабината беше на повърхността, нямаше да може да я изчака и щеше да се наложи да хукне нагоре по безбройните стъпала в опит да се изплъзне на Руш.

Той отново зави, този път за да избегне скобата, поддържаща лъчевата тръба. Отново погледна назад. По дяволите, ховъркартът на Руш сигурно беше напълно зареден; немецът почти го бе настигнал.

Машината на Тео продължаваше да лети покрай извитата стена на тунела и — о, Боже, ето! Спирката на станцията. Обаче…

Обаче Руш вече беше твърде близо. Ако спреше машината сега, другият ховъркарт щеше да го отнесе. По дяволите, по дяволите, по дяволите!

Прелитайки покрай станцията, усети как сърцето му пада в петите. Той се обърна, наблюдавайки я как се отдалечава. Волфганг явно бе решил, че не му се иска да преследва Тео из целия тунел, и стреля отново. Този път улучи ховъркарта, чието метално шаси завибрира.

Гъркът увеличи скоростта си. Спомни си за старите голф колички, които се използваха навремето за изминаването на къси разстояния в тунела. Колко му липсваха; поне нямаше опасност да се преобърнат при висока скорост.

Преследването продължаваше все по-надалеч в тунела. Изведнъж…

Зад гърба му се разнесе силен трясък. Тео се обърна. Машината на Руш се бе разбила в стената. Това беше краят. Ученият извика ликуващо.

Прецени, че са изминали около седемнайсет километра — скоро щеше да се появи спирката на монорелсовото влакче при комплекса. Може би щеше да успее да стигне дотам и да се изкачи с асансьора право в контролния център на Големия адронен колайдер. Надяваше се, че като стигне до спирката, ще види влакчето, което би означавало, че Джейк и Мут са в безопасност, и…

По дяволите! Ховъркартът му издъхваше, акумулаторите бяха изтощени. Може би по някое време е прозвучал предупредителният сигнал, но не го беше чул заради шума, издаван от претоварените двигатели. Машината се стовари на земята, плъзна се напред и спря. Тео грабна бомбата и хукна напред. Като тийнейджър бе участвал веднъж във възпроизвеждането на пробега между Маратон и Атина, осъществен през 490 г. пр.Хр., за да бъде обявена победата на елините над персите — но тогава беше с трийсет години по-млад. Опита се да тича по-бързо, обаче сърцето му се разтупа диво.

Бум!

Нов изстрел. Волфганг сигурно бе успял да подкара отново машината си. Гъркът продължи да бяга, краката му блъскаха като бутала или поне на него така му се струваше. Пред погледа му се разкри главната спирка на комплекса; покрай стената бяха паркирани десетина ховъркарта. Само още дванайсет метра…

Той погледна назад. Руш се приближаваше бързо. Господи, и тук нямаше да може да спре — Волфганг щеше да го отнесе като хартиена мишена.

Тео насили тялото си да издържи последните няколко метра и…

Преследването продължи.

Той се строполи в друг ховъркарт и отново пое по тунела в посока по часовниковата стрелка. Погледна назад. Руш заряза стария си ховъркарт — изглежда се притесняваше за акумулаторите му — и се прехвърли в нов, след което отново се впусна след него.

Хвърли поглед към таймера на бомбата. Оставаха само двайсет минути, но поне този път имаше добра преднина. И това му позволи да се замисли. Възможно ли беше Волфганг да е прав? Възможно ли бе да има начин да се поправи вредата, да се предотвратят всички смъртни случаи отпреди двайсет и една години? Ако виденията ги нямаше, жената на Руш можеше все още да е жива; дъщерята на Мичико можеше все още да е жива; братът на Тео Димитриос можеше все още да е жив.

Но освен това и никой, заченат след виденията — никой, роден през последните двайсет години, — нямаше да бъде същият. Проникването на спермата в яйцеклетката зависеше от хиляди фактори; ако светът се развиеше по различен начин, ако жените забременееха в различен ден или дори в различна секунда, децата им щяха да бъдат различни. През последните две десетилетия се бяха родили — колко? — някъде около четири милиарда души. Дори и да можеше да пренапише историята, имаше ли право на това? Нима тези милиарди нямаха право на свой живот, вместо да бъдат просто заличени, не убити, а напълно изтрити от линията на времето?

Ховъркартът на Тео продължаваше да се движи през тунела. Той погледна назад; Руш тъкмо се появяваше в далечината.

Не. Тео нямаше да промени миналото, дори и да можеше. Освен това той не вярваше напълно на Руш. Да, бъдещето можеше да се промени. Но миналото? Не, то трябваше да остане непроменено. По този въпрос двамата с Лойд Симко бяха на едно мнение. Волфганг просто говореше налудничави неща.

Нов изстрел! Куршумът го пропусна, забивайки се в стената пред него. И със сигурност нямаше да е последният, ако Руш осъзнаеше накъде се е запътил Тео…

Изминаха още един километър. Таймерът на бомбата вече показваше единайсет минути. Ученият погледна към маркировката на стените, опитвайки се да я разчете на слабата светлина от фаровете си. Вече трябваше да се появи и…

Ето го! Точно където го беше оставил!

Монорелсовото влакче, което висеше от тавана. Ако успееше да стигне до него…

Разнесе се нов изстрел. Този път куршумът улучи ховъркарта и Тео едва не изгуби управление. Влакчето се намираше на стотина метра пред него. Той отново се вкопчи в лоста за управление; ругаеше машината, опитваше се да я накара да се движи все по-бързо…

Монорелсовото влакче се състоеше от пет части — по една кабина в двата края и три вагонетки по средата. Тео трябваше да стигне до по-далечната кабина; влакът щеше да тръгне нататък по тунела.

Още малко…

Той не забави постепенно ховъркарта, а направо скочи върху спирачката. Машината се преметна тежко и гъркът полетя заедно с нея. Тя се удари в пода, плъзна се напред и навсякъде се разхвърчаха искри. Прокопидис се измъкна, грабна бомбата и…

Разнесе се нов изстрел.

Господи!

Лицето на Тео се опръска от собствената му кръв…

Изпита болка, каквато никога не беше изпитвал през живота си…

Куршумът беше пронизал рамото му.

Господи…

Той изпусна бомбата, вдигна я отново с лявата си ръка и се запрепъва напред към кабината.

Болка… Невероятна болка…

Натисна бутона за тръгване на влакчето.

Фаровете, монтирани над предното стъкло, се включиха и осветиха тунела. След полумрака от последния половин час светлината му се стори болезнено ярка.

Монорелсовото влакче се задвижи, издавайки виещ звук. Тео натисна скоростния лост; влакчето непрекъснато увеличаваше скоростта си.

Той си помисли, че всеки миг може да припадне от болка. Погледна назад. Руш тъкмо заобикаляше изоставения ховъркарт на Тео. Влакчето се придвижваше чрез магнитна левитация; способно беше да развива много високи скорости. Разбира се, никой не бе тествал максималните му способности в тунела…

Досега.

Дисплеят на бомбата показваше осем минути.

Разнесе се нов изстрел, но куршумът пропусна мишената. Тео погледна назад тъкмо навреме, за да види как машината на Руш се изгубва зад завоя.

Той облегна главата си назад; вятърът духаше в лицето му.

— Давай — прошепна. — Давай…

Край него прелитаха стените на тунела. Генераторите на магнитна левитация бръмчаха силно.

Най-накрая ги видя: Джейк и Мут, физикът помагаше на полицая, който вече седеше на земята, за щастие жив. Тео им махна с ръка, когато влакчето прелетя край тях.

Изминаха още няколко километра и тогава…

Шейсет секунди.

Никога нямаше да стигне навреме до станция за отдалечен достъп, нито да излезе на повърхността. Може би просто трябваше да изхвърли бомбата; да, тя щеше да повреди Големия адронен колайдер, без значение къде щеше да избухне, но…

Не.

Не, вече бе стигнал твърде далеч — и нямаше право на грешка. Провалът му не беше предопределен.

Само ако…

Той отново погледна към таймера, след това към маркировките на стената.

Да!

Да! Може би щеше да успее!

Тео подкара влакчето още по-бързо.

И в този миг…

Тунелът се изправи.

Той натисна аварийната спирачка.

Нов дъжд от искри.

Удар на метал в метал.

Главата му се люшна напред…

Агонизираща болка в рамото…

Тео изскочи от смачканата кабина и се затича надалеч от влакчето.

Четиридесет и пет секунди…

Той измина още няколко метра през тунела, олюлявайки се…

Към входа на огромната, празна, висока шест етажа камера, в която някога се беше помещавал CMS детекторът.

Насили се да продължи напред, влезе в камерата и остави бомбата в следата на обширното празно пространство.

Трийсет секунди.

Обърна се и побягна с всички сили, ужасен от кървавата следа, която оставяше по земята…

Обратно към влакчето…

Петнайсет секунди.

Качи се обратно в кабината, натисна ускорителя…

Десет секунди.

Полетя по линията…

Пет секунди.

Зави по тунела…

Четири секунди.

Почти беше изпаднал в безсъзнание от болката…

Три секунди.

Ускори още повече влака.

Две секунди.

Покри главата си с ръце; рамото му болезнено възрази срещу вдигането на дясната му ръка…

Една секунда.

За миг се зачуди какво ли крие бъдещето…

Нула!

БУМ!

Експлозията отекна в тунела.

Зад гърба му проблесна силна светлина и влакчето хвърли гигантска сянка върху стената на тунела…

След което…

Прекрасна, целебна тъмнина. Тео се отпусна върху малкото табло, а влакчето продължи да лети напред.

 

 

Два дни по-късно.

Теодосиос Прокопидис се намираше в контролната зала на Големия адронен колайдер. Вътре беше пълно с хора, но това не бяха учени и инженери — почти всичко тук бе автоматизирано. Присъстваха десетки репортери, които бяха налягали по пода. Джейк Хоровиц беше тук, разбира се, както и специалните гости на Тео — детектив Хелмут Дрешер, който държеше ръката си в превръзка през рамо, и младата му съпруга.

Тео започна обратното отброяване и също легна на пода в очакване на онова, което щеше да се случи.