Робърт Сойер
Поглед в бъдещето (8)

8.

Кратки новини

Стачкуващи служители в полска болница са решили единодушно да се върнат на работа днес. „Нашата кауза е справедлива и ние ще възобновим усилията си, но в този момент дългът ни е на първо място“ — каза профсъюзният лидер Стефан Вишински.

 

„Синеплекс/Одеон“, голяма верига от кина, е обещала да върне парите за билетите на всички клиенти, които са били на кино по време на Погледа в бъдещето, въпреки че явно публиката, изгубила съзнание, е пропуснала само две минути от действието. Очаква се останалите вериги от кина да последват примера им.

 

След като през последните 24 часа бяха подадени рекорден брой молби, Патентната служба на Съединените щати беше затворена до второ нареждане, в очакване на решение от Конгреса относно патентите и инвестициите, породени от виденията.

 

Комитетът за научни изследвания на паранормални явления е публикувал изявление за пресата, в което съобщава, че независимо от това, че все още няма обяснение за Погледа в бъдещето, няма защо да се търсят свръхестествени причини.

 

„Юръпиън мючуъл“, най-голямата застрахователна компания в Европейския съюз, обяви фалит.

Моментът дойде по-скоро, отколкото бяха очаквали. Шокът от вчерашния ден ускори раждането на Мари-Клер. Гастон откара жена си в болницата в Тоари; семейство Беранже живееха в Женева, но за тях двамата беше много важно синът им да бъде роден на френска земя.

Като генерален директор на ЦЕРН, Гастон имаше висока заплата; жена му, която беше адвокат, също имаше добри доходи. Въпреки това бе успокоително да знаят, че независимо от това с какви средства разполагат, Мари-Клер ще получи всички грижи, от които се нуждае. Гастон беше чувал, че в Съединените щати много жени отиват за пръв път на лекар по време на бременността си в деня на раждането. Като се има предвид това, не беше чудно, че в САЩ смъртността сред новородените е много по-висока, отколкото в Швейцария или Франция. Не, те щяха да се погрижат синът им да получи най-доброто. Гастон знаеше, че детето ще е момче, и то не само от видението си. Мари-Клер беше на четирийсет и две, и докторът им бе препоръчал поредица от сонограми по време на бременността; много ясно бяха видели малкото приятелче на малкото приятелче.

Разбира се, нямаше никакъв начин да скрие видението си от Мари-Клер; Гастон не беше от мъжете, които крият тайни от съпругите си, но в случая и да искаше, нямаше как да го направи. Тя бе имала подобно видение — същата битка с Марк, но от нейната гледна точка. Гастон беше доволен, че Лойд Симко бе успял да докаже, че виденията са свързани помежду си чрез примера със своя аспирант и онази жена в Канада; Мари-Клер и Гастон си бяха обещали да пазят виденията си в тайна.

Все пак имаше разлики, макар и двамата да са били част от една и съща сцена. Мари-Клер беше помолила Гастон да й опише как ще изглежда тя след двайсет и една години. Гастон бе поразкрасил някои подробности, сред които и натрупаното й тегло; тя от месеци се оплакваше колко е наедряла заради бременността и се заканваше как след приключването й бързо ще си върне фигурата.

От своя страна Гастон беше изненадан да научи, че ще има брада през 2030 година; той никога не си бе пускал брада като млад и сега, когато мустаците му вече бяха започнали да посивяват, си мислеше, че в бъдеще ще махне дори тях. Тя му каза обаче, че ще запази косата си, но той не знаеше дали това беше истината, или само любезност от нейна страна, или пък индикация, че в края на третото десетилетие на века ще има евтин и достъпен лек срещу плешивост.

Болницата бе претъпкана с пациенти, много от които бяха върху носилките в коридорите; те явно бяха там още от вчерашното събитие. Въпреки това повечето от нараняванията бяха или фатални и не изискваха посещение в болница, или счупени кости и изгаряния; приетите на легло бяха сравнително малко. И, за щастие, отделенията по акушерство бяха само малко по-заети от обикновено. Мари-Клер беше превозена дотам в стол на колелца, бутан от една сестра; Гастон вървеше отстрани и държеше ръката на жена си.

Беранже беше физик естествено — или поне бивш физик; различните му административни задължения не му позволяваха да се занимава реално с наука вече повече от десет години. Той нямаше представа какво е предизвикало виденията. Разбира се, те бяха свързани по някакъв начин с експеримента с Големия адронен колайдер; съвпадението във времето беше прекалено точно, за да се пренебрегне. Но каквото и да ги бе предизвикало, и колкото и неприятно да беше неговото собствено видение, Гастон не съжаляваше за него. То беше предупреждение, сигнал за пробуждане, знамение. И той щеше да го вземе под внимание — не можеше да позволи нещата да се развият по този начин. Щеше да бъде добър баща; щеше да отделя много от времето си за сина си.

А сега стисна ръката на жена си.

И те се насочиха към родилната зала.

 

 

Къщата беше голяма, привлекателна и, заради близостта си до езерото — несъмнено скъпа. На външен вид напомняше на типичните швейцарски дървени вили, но това явно бе имитация: къщите в космополитната Женева толкова се отличаваха от обикновените швейцарски вили, колкото постройките в Манхатън от фермерските къщи в Америка. Тео звънна на вратата и зачака с ръце в джобовете да му отворят.

— Вие сигурно сте господинът от ЦЕРН — каза жената, която отвори. Въпреки че Женева беше разположена във френскоговорящата част на Швейцария, акцентът на жената беше немски. Като седалище на множество международни организации, Женева привличаше хора от целия свят.

— Точно така — отговори Тео, а след това предположи с подходящата почтителност: — Фрау Дрешер? — Тя беше може би на четирийсет и пет, слаба, много красива, с коса, за която Тео заподозря, че е естествено руса. — Казвам се Тео Прокопидис. Благодаря ви, че ми позволихте да дойда.

Фрау Дрешер сви слабите си рамене.

— Разбира се, при нормални обстоятелства не бих постъпила така… с непознат, който се обажда по телефона. Но последните два дни бяха много странни.

— Наистина — съгласи се той. — Хер Дрешер вкъщи ли е?

— Още не. Понякога работата му го задържа до късно.

Тео се усмихна снизходително.

— Мога да си го представя. Сигурно полицейската работа е много обсебваща.

Жената се намръщи.

— Полицейската работа? Това ли мислите, че е професията на съпруга ми?

— Не е ли полицейски служител?

— Хелмут? Той продава обувки; има магазин на „Рю дьо Рон“.

Хората може да променят кариерата си за двайсет години, разбира се — но от търговец до детектив? Не беше чак като в роман на Хорейшо Алджър^[1], но все пак изглеждаше доста невероятно. Освен това лъскавите магазини по „Рю дьо Рон“ бяха и дяволски скъпи; Тео например не можеше да си позволи да купи нищо оттам, само спираше пред витрините. За да стане полицай, след като е работил в тази част на града, човек трябваше да няма нищо против доходите му да намалеят значително.

— Съжалявам, просто предположих — съпругът ви е единственият Хелмут Дрешер в указателя на Женева. Познавате ли друг със същото име?

— Не, освен ако нямате предвид сина ми.

— Синът ви?

— Ние му викаме Мут, но всъщност е Хелмут младши.

Разбира се… Възрастният човек работеше в магазин за обувки, а синът му беше полицай. И, естествено, телефонният номер на полицая не беше вписан в указателя.

— О, грешката е моя. Сигурно това е той. Можете ли да ми кажете как да се свържа със сина ви?

— Той е горе в стаята си.

— Искате да кажете, че все още живее тук?

— Разбира се. Само на седем години е.

Тео мислено се срита отзад; той все още се опитваше да приеме реалността на надникванията в бъдещето, и може би фактът, че самият той не бе имал такова, му пречеше да осъзнае за какви времеви рамки става въпрос, но въпреки това се почувства като идиот.

Ако младият Мут сега беше на седем, щеше да бъде на двайсет и осем по време на смъртта на Тео — с година по-голям, отколкото бе Тео сега. И нямаше смисъл да го пита дали иска да стане полицай, когато порасне — Всяко седемгодишно момче искаше.

— Не обичам да се натрапвам — каза Тео, — но ако нямате нищо против, бих желал да се видя с него.

— Не знам. Може би трябва да изчакам, докато съпругът ми се върне вкъщи.

— Както искате — съгласи се Тео.

Изглежда тя беше очаквала, че той ще настоява; готовността му да чака като че ли прогони страховете й.

— Добре — отстъпи жената, — влезте. Но трябва да ви предупредя: Мут е много необщителен, откакто се случи онова нещо вчера, каквото и да беше то. И изобщо не успя да спи добре през нощта, така че е малко кисел.

Тео кимна.

— Разбирам.

Тя го въведе вътре. Къщата беше светла, просторна, с очарователна гледка към езерото; Хелмут старши определено бе продал доста обувки.

Стълбището се състоеше от хоризонтални дървени стъпала без отвесни части. Фрау Дрешер пристъпи в основата им и извика:

— Мут! Мут! Тук има някой, който иска да те види! — Тя се обърна към Тео и го погледна: — Защо не седнете?

Посочи към ниско дървено кресло с бели възглавнички; близкото канапе си пасваше с него. Той седна. Жената отново отиде в основата на стълбите, които сега се падаха зад Тео, и извика:

— Мут! Ела тук! Дошъл е някой, който иска да те види.

После се върна в полезрението на Тео и сви рамене, показвайки, че нищо повече не може да направи.

Най-накрая се чу шум от тихи стъпки по дървените стъпала. Момчето се спусна долу бързо; може и да се отзоваваше неохотно на повикванията на майка си, както повечето деца, но беше явно, че обикновено се подчинява.

— А, Мут — каза майка му. — Това е хер Проко…

Тео се обърна през рамо, за да погледне към момчето. В момента, в който видя младия мъж, Мут изпищя и незабавно побягна нагоре по стъпалата — толкова бързо, че конструкцията на стълбището видимо се разтърси.

— Какво не е наред? — извика майка му подир него.

Когато достигна горния етаж, момчето хлопна вратата след себе си.

— Извинявайте — обърна се към госта фрау Дрешер. — Не знам какво му става.

Тео затвори очи.

— Аз мисля, че знам — отвърна той. — Не ви казах всичко, фрау Дрешер… След двайсет и една години ще бъда мъртъв. А синът ви, Хелмут Дрешер, ще бъде детектив от женевската полиция. Той ще разследва убийството ми.

Фрау Дрешер пребледня като снежния връх на Мон Блан.

— Mein Gott — възкликна тя. — Mein Gott.^[2]

— Трябва да ми позволите да говоря с Мут — примоли се Тео. — Той ме позна — което означава, че във видението му има нещо, свързано с мен.

— Той е просто едно малко момче.

— Знам това… Но той има информация за убийството ми. Трябва да науча какво знае.

— Едно дете не може да разбере нищо от тези неща.

— Моля ви, фрау Дрешер. Моля ви — става въпрос за живота ми.

— Той няма да каже нищо за това негово… негово видение — възрази жената. — То очевидно го плаши, но Мут няма да каже нищо.

— Моля ви, трябва да знам какво е видял.

Тя помисли малко и накрая изрече с нежелание:

— Елате с мен.

Тръгна нагоре по стълбите. Тео я последва, като се придържаше на няколко крачки зад нея. На горния етаж имаше четири стаи: баня с отворена врата, две спални, също с отворени врати, и четвърта стая с плакат от оригиналния филм „Роки“ върху затворената врата. Фрау Дрешер направи знак на Тео да се дръпне малко назад в коридора. Той я послуша и тя почука на вратата.

— Мут! Мут, мама е. Може ли да вляза?

Не последва отговор.

Жената се пресегна надолу, към украсената с месинг дръжка, и я натисна бавно, после неуверено открехна вратата.

— Мут?

Чу се приглушен глас, сякаш момчето лежеше на леглото с лице върху възглавницата.

— Все още ли е тук този човек?

— Той няма да влиза. Обещавам. — Пауза. — Познаваш ли го отнякъде?

— Видях това лице. Тази брадичка.

— Къде?

— В една стая. Той лежеше на легло. — Пауза. — Само дето това не беше легло, бе направено от метал. И приличаше на блюдото, в което сервираш печено.

— Тава? — попита фрау Дрешер.

— Очите му бяха затворени, но това беше той, и…

— И какво?

Тишина.

— Всичко е наред, Мут, можеш да ми го кажеш.

— Той нямаше никакви дрехи по себе си. И там имаше един човек с бяла престилка, като онези, които носим в часовете по рисуване. Но той държеше нож и…

Тео, застанал в коридора, затаи дъх.

— Той имаше нож и… той… той…

„Рязал ме е“ — помисли си гъркът. Детективът бе наблюдавал как съдебният лекар прави аутопсия.

— Беше толкова противно — завърши момчето.

Младият мъж бързо пристъпи напред и застана на прага зад фрау Дрешер. Детето наистина лежеше по корем.

— Мут… — започна Тео много внимателно. — Мут, съжалявам, че си видял тези неща, но… аз трябва да знам. Трябва да знам какво ти е казал човекът.

— Не ми се говори за това — заяви момчето.

— Знам… Знам. Но то е много важно за мен. Моля те, Мут. Моля те. Този човек с бялата престилка е бил лекар. Моля те, кажи ми какво говореше.

— Длъжен ли съм да го направя? — попита майка си детето.

Тео виждаше емоциите, изписани върху лицето й. От една страна, искаше да предпази сина си от неприятната ситуация; от друга страна, явно на карта беше заложено нещо по-важно от това. Най-накрая тя каза:

— Не, не си длъжен, но много би помогнал. — Прекоси стаята, седна на ръба на леглото и погали момчето по русата къса косица. — Разбираш ли, хер Прокопидис е в беда. Някой иска да го убие. Но ти сигурно можеш да помогнеш за предотвратяването на убийството. Би искал да направиш това, нали, Мут?

Сега беше ред на момчето да бе бори с мислите си.

— Предполагам — отговори то най-накрая. Вдигна леко глава, погледна към Тео и веднага се извърна.

— Мут? — подкани го майка му и леко го докосна.

— Той боядисва косата си — отсече детето с такъв тон, сякаш това е най-отвратителното нещо. — В действителност тя е побеляла.

Ученият кимна. Малкият Хелмут не разбираше. И как би могъл? Седемгодишен, внезапно пренесен от мястото, където е бил — игрището, може би, или класната стая, или дори от най-сигурното място, собствената си стая. Пренесен оттам в морга, за да гледа как разпорват умело едно тяло, да гледа как плътната, тъмна кръв се процежда в канала.

— Моля те — обади се Тео. — Аз… ъъъ… обещавам повече да не боядисвам косата си.

Момчето помълча малко, после заговори колебливо и неуверено:

— Те използваха много странни думи. Не разбрах повечето.

— На френски ли говореха?

— Не, на немски. Другият човек нямаше акцент, също като мен.

Тео леко се усмихна. Всъщност акцентът на Мут бе доста силен. Все пак две трети от швейцарците обикновено използваха немски, докато само осемнайсет процента говореха предимно на френски. Наистина Женева беше във френскоговорящата част на страната, но изобщо не беше странно за двама немскоговорящи да използват този език, когато са насаме.

— Не каза ли нищо за входна рана?

— Какво?

— Входна рана. — За момент Мут и Тео преминаха на френски; Тео се надяваше, че се изразява правилно на този език. — Сещаш се, мястото, откъдето влиза куршумът.

— Куршумите — поправи го момчето.

— Моля?

— Куршумите. Били са три. — Детето погледна към майка си. — Така каза човекът с престилката.

„Три куршума — помисли си Тео. — Някой много иска да умра.“

— А входните рани? — попита той. — Казаха ли къде са влезли куршумите?

— В гърдите.

„Значи съм видял убиеца“ — заключи Тео.

— Има ли нещо друго, което си спомняш?

— Аз казах нещо — отвърна момчето.

— Какво?

— Имам предвид, че изглеждаше сякаш казвам нещо. Но това не беше моят глас. Бе твърде дълбок, разбирате ли?

„Пораснал е. Разбира се, че ще е дълбок.“

— И какво каза?

— Че сте застрелян от близко разстояние.

— Откъде знаеше това?

— Не знам… не знам защо го казах. Просто думите се чуха.

— А съдебният лекар — човекът с престилката — каза ли нещо в отговор на думите ти?

Момчето сега седеше в леглото и го погледна в очите.

— Не, само кимна. Като че ли се съгласи с мен.

— А каза ли ти той нещо, което да те накара да заключиш, че е стреляно отблизо?

— Не разбирам — поклати глава момчето. — Мамо, трябва ли да правя това?

— Моля те — погали го фрау Дрешер. — Ще имаме сладолед за десерт. Само помогни на този добър човек за още няколко минутки.

Момчето се намръщи, сякаш преценявайки доколко е привлекателен за него сладоледът. После отговори:

— Каза, че сте убит на боксов мач.

Тео се сепна. Той можеше да е надменен, можеше да е нахакан, но никога в съзнателния си живот не беше удрял друго човешко същество. Всъщност по-скоро се смяташе за пацифист и бе отказал няколко изгодни предложения от военнопромишлени компании след дипломирането си. Никога не беше посещавал боксов мач през живота си; не смяташе бокса за спорт, а по-скоро за животинска проява.

— Сигурен ли си, че лекарят каза това? — попита Тео. И отново погледна към плаката на „Роки“ на вратата, после към стената над леглото на Мут, където имаше плакат на световния шампион в тежка категория Ивендър Холифийлд. Може би при момчето видението се бе комбинирало с някакъв сън?

— Ъхъ — отвърна Мут.

— Но защо биха ме застреляли на боксов мач?

Момчето сви рамене.

— Спомняш ли си нещо друго?

— Той каза, че нещо е наистина малко.

— Нещо е малко?

— Да. Само девет милиметра.

Младият грък погледна към майката.

— Това е размерът на пистолета. Мисля, че показва диаметъра на цевта.

— Мразя пистолетите — заяви фрау Дрешер.

— Аз също — отвърна Тео. Той погледна отново към момчето. — Какво друго каза човекът?

— „Глок“. Не спираше да повтаря „глок“.

— Марката на пистолета. Казаха ли още нещо?

— Нещо за далистика…

— Дал… Искаш да кажеш балистика?

— Предполагам. Казаха, че ще пратят куршумите за далистика. Това град ли е?

Тео поклати глава.

— Казаха ли нещо друго за куршумите?

— Че са американски. Човекът каза, че пише „Ремингтън“ на гилзите и аз отвърнах: „американски“, сякаш знаех за какво говоря, и той кимна.

— Споменаха ли още нещо? Докато разглеждаха гърдите ми?

Лицето на момчето беше бледо.

— Имаше толкова много кръв. Толкова много вътрешности. Аз…

Фрау Дрешер придърпа сина си по-близо до себе си.

— Съжалявам, хер Прокопидис, мисля, че това е достатъчно.

— Но…

— Не. Сега трябва да си тръгнете.

Тео въздъхна. Бръкна в джоба си, извади една от визитните си картички и се приближи до леглото на момчето.

— Мут, тук пише как можеш да се свържеш с мен. Моля те, запази тази картичка. По всяко време — имам предвид дори и да минат години, — ако ти се случи нещо, което мислиш, че трябва да знам, моля те да ми се обадиш. Това е много важно за мен.

Момчето погледна към малкото правоъгълниче; вероятно никога досега не бе държало визитна картичка.

— Вземи я. Вземи картичката. И си я пази.

Мут я пое колебливо от ръката на младия мъж.

Тео даде друга визитка на майката, благодари и на двамата Дрешерови и си тръгна.