Робърт Сойер
Поглед в бъдещето (18)

18.

Ден осми: вторник, 28 април 2009 г.

Джейк и Карли Томпкинс можеха да се срещнат в ТРИУМФ, но решиха да не е там. Вместо това се видяха в книжарницата „Чаптърс“ във ванкувърското предградие Барнъби. Почти половината от огромната площ на магазина беше заделена за продажбата на напечатани в голям тираж книги: гарантирани бестселъри на Стивън Кинг, Джон Гришам и Койот Ролф. По останалите рафтове обаче имаше само единични копия на произведения, които можеха да бъдат разпечатани при поискване. Само петнайсет минути бяха необходими, за да се произведе едно копие от която и да е книга, независимо дали го искаха с мека корица или с твърда в осмина формат. Книгите голям формат също можеха да се поръчват, а за произвеждането на компютърно преведени издания на всеки един от двайсет и четирите езика бяха необходими само още няколко минути допълнително. И, естествено, нито едно заглавие не се изчерпваше.

Един от гениалните етапи в адаптивната еволюция на книжарниците беше откриването на кафенета в сградите им, тенденция, която продължаваше вече двайсет години. Те предоставяха на хората идеалното място, където да прекарат времето си приятно, докато поръчаните от тях книги се разпечатват. Джейк пристигна в „Чаптърс“ по-рано, влезе в кафенето „Старбъкс“, което беше долепено до книжарницата, поръча си двойно безкофеиново „Суматра“ и седна на една празна маса.

Карли закъсня с десетина минути. Беше облечена с тренчкот „Лондон фог“, модно пристегнат на кръста, сини панталони и обувки с ниски токчета. Джейк се изправи да я посрещне. Докато се приближаваше към нея, той с изненада установи, че не е чак толкова красива, колкото си спомняше.

Но със сигурност беше тя. Погледите им се срещнаха и той се зачуди — предполагайки, че същото се върти и в нейната глава — как се поздравява човек, за когото знаеш със сигурност, че един ден ще правите секс. Те вече се бяха запознали; Джейк често се бе срещал с хора, които почти не познаваше, и си бяха разменяли целувки по бузата — особено във Франция, разбира се. Но Карли прекъсна колебанията му, като протегна дясната си ръка. Той успя да се усмихне и я разтърси; ръкостискането й беше твърдо, а кожата — хладна.

Една от продавачките в „Чаптърс“ дойде и попита Карли какво иска за пиене; Джейк помнеше, че преди „Старбъкс“ беше на самообслужване, но нали все някой трябва да ти донесе книгите, когато се разпечатат. Тя си поръча голямо „Етиопия сидамо“.

Карли отвори чантата си, бръкна вътре и извади портмонето си. Джейк си позволи да надникне вътре. В кафенето не се пушеше, разбира се; всъщност във всички заведения в Северна Америка пушенето вече беше забранено; дори в Париж бяха започнали да въвеждат подобни правила. Но той с облекчение забеляза, че в чантата не се крие кутия с цигари; просто не знаеше какво щеше да прави, ако тя се бе оказала пушачка.

— И така — каза Карли.

Джейк се усмихна насила. Ситуацията наистина беше много неловка. Той знаеше как изглежда тя гола. Естествено… естествено, че това щеше да е след двайсет години. Сега тя беше на неговите години, двайсет и две, двайсет и три. След две десетилетия щеше да е на около четирийсет; не можеше да се нарече изхабена, нито пък вещица. И все пак…

Тя бе прекрасна след двайсет години; въпреки това несъмнено сега беше още по-прекрасна. Несъмнено…

Да, да, очакването, неувереността и напрежението все още ги имаше.

Разбира се, тя също го беше виждала гол, двайсет години по-стар. Той знаеше как ще изглежда тя — кестенявият цвят на косата й беше естествен, или поне редовно я боядисваше; зърната на гърдите й бяха виненочервени, същите очарователни лунички обсипваха и гърдите й. А той? Как ли щеше да изглежда след двайсет години? Дори сега фигурата му далеч не беше атлетична. Ами ако бе надебелял? Ако космите по гърдите му бяха посивели?

Може би неохотата й се дължеше точно на това, че беше видяла бъдещото му аз. Не можеше да обещае, че ще тръгне на фитнес, не можеше да обещае, че ще пази фигура, нищо не можеше да обещае — тя знаеше как щеше да изглежда той през 2030 година, дори и самият Джейк да нямаше никаква представа.

— Радвам се да те видя отново — заговори той, опитвайки се да накара гласа си да звучи спокойно и чувствено.

— Аз също — кимна Карли. И се усмихна.

— Какво?

— Нищо.

— Хайде де. Кажи ми.

Тя отново се усмихна и сведе поглед.

— Просто си ни представях голи — призна тя.

Той усети как лицето му се разтяга в усмивка.

— Аз също.

— Това е много странно — заяви тя. После добави: — Виж какво, никога не скачам в леглото още на първата среща. Искам да кажа…

Джейк успокояващо вдигна ръце от масата.

— Нито пък аз — отвърна той.

Карли му се усмихна. Може би все пак беше точно толкова хубава, колкото си я спомняше.

Проектът „Мозайка“ не само разкри бъдещето на отделните човешки същества. Той имаше какво да каже и за бъдещето на правителствата, компаниите и организациите — включително и на самия ЦЕРН.

Изглежда, че през 2022 година екип на ЦЕРН — в който участваха Тео и Лойд — щеше да разработи съвсем нов тип физичен уред: тахионно-тардионен колайдер. Тахионите бяха частици, които се движеха със скорост, по-висока от тази на светлината; колкото повече енергия носеха, толкова повече скоростта им се доближаваше до скоростта на светлината. С намаляването на енергията им, скоростта им се увеличаваше — почти до безкрайност.

От друга страна, тардионите бяха обикновена материя: те се движеха с подсветлинна скорост. Колкото повече енергия получава един тардион, толкова по-бързо ще се движи. Но, както беше казал старият Айнщайн, колкото по-бързо се движи тардионът, толкова по-масивен става. Ускорителите на частици, като Големия адронен колайдер на ЦЕРН, зареждаха тардионите с много енергия, тласкайки ги до високи скорости, след което ги сблъскваха едни с други, освобождавайки по този начин всичката вкарана енергия. Подобни машини бяха огромни.

Но да вземем например един неподвижен тардион — протон, да речем, задържан на място от магнитно поле — и да накараме един тахион да се блъсне в него. За ускоряването на тахиона няма да са необходими огромни ускорителни пръстени — той просто профучава насам-натам със свръхсветлинна скорост. Трябва само да се погрижите да се блъсне в тардиона.

И така се беше родил ТТ колайдера.

Той не се нуждаеше от двайсет и седем километров кръгъл тунел като Големия адронен колайдер.

Построяването му нямаше да погълне милиарди долари.

Нямаше да са необходими хиляди хора за поддръжката и експлоатацията му.

Тахионно-тардионният колайдер имаше размера на микровълнова фурна. Първите модели — онези от 2030 година — струваха около четирийсет милиона американски долара и в целия свят имаше само девет. Но беше предсказано, че ще станат толкова евтини, че всеки университет ще разполага със свой ускорител.

Ефектът върху ЦЕРН бе опустошителен; бяха освободени повече от две хиляди и осемстотин души. Градовете Сен Жени и Тоари също бяха понесли тежък удар — внезапно над хиляда къщи и апартаменти останаха без обитатели, след като хората се изнесоха от тях. Големият адронен колайдер продължаваше да функционира, но се използваше изключително рядко; много по-лесно беше да се правят и проверяват експериментите с Тахионно-тардионния колайдер.

— Знаеш ли, това не е нормално — каза Карли Томпкинс, отпивайки от етиопското си кафе.

Джейк Хоровиц я погледна и повдигна вежди.

— Онова, което се случи във видението ми — обясни Карли, свеждайки очи, — беше много страстно. Не беше типично за двама души, които са били заедно двайсет години.

Той повдигна рамене.

— Никога не съм искал да бъде вяло, да стане безинтересно. Хората могат да водят интензивен полов живот в продължение на десетилетия.

— Не беше точно така. Хората не си разкъсват всеки път дрехите на работното място.

Джейк се намръщи.

— Кой знае.

Карли помълча известно време, след което го попита:

— Искаш ли да отидем у дома? Да пием по кафе…

Но те и без това седяха в кафене, така че предложението не прозвуча твърде смислено. Сърцето на Джейк биеше лудо.

— Разбира се — каза той. — Ще ми бъде много приятно.