Робърт Сойер
Поглед в бъдещето (23)

23.

Дебатите в Обединените нации продължаваха. Докато беше в Ню Йорк, Тео получи още един отговор на обявата си, че търси информация за собствената си смърт. Възнамеряваше просто да изпрати един кратък, учтив отговор — смяташе да сложи край на разследването си, наистина си го мислеше, — но, по дяволите, съобщението звучеше твърде съблазнително. „Не се свързах досега с вас — пишеше вътре, — защото бях подведен да вярвам, че бъдещето е неизменно и че всичко, което ще се случи, включително моята роля в него, е неизбежно. Но сега чета, че нещата стоят иначе, така че трябва да поискам помощта ви.“

Съобщението беше от Торонто — само на един час полет от Голямата ябълка. Тео реши да отиде там и да се срещне лице в лице с човека, който бе изпратил писмото. Това беше първото му посещение в Канада и той остана доста изненадан колко е топло лятото там. Е, не чак такава жега като в Средиземноморието — температурите рядко се качваха над трийсет и пет градуса по Целзий. Но все пак се изненада.

За да си вземе по-евтин билет, Тео трябваше да остане да преспи, вместо да отиде и да се върне същия ден. Имаше цяла вечер за убиване. Неговият агент му бе препоръчал един хотел в квартал Данфорт, където беше съсредоточена гръцката общност в Торонто. Младият учен се съгласи и за негово голямо удоволствие установи, че уличните табели в тази част на града са изписани и на английски, и на гръцки.

Срещата му обаче нямаше да се проведе в Данфорт. Всъщност беше в Норт Йорк, район, който очевидно преди е бил отделен град, но по-късно е бил погълнат от Торонто, населяван вече от три милиона души. На следващия ден отиде там с метрото. Стана му доста забавно, когато откри, че обществената транспортна система в града често е наричана ТТК (от Торонто — Транспортна комисия); без съмнение същата абревиатура щеше да се използва и за Тахионно-тардионния колайдер, който се предполагаше, че ще управлява някой ден.

Вагоните на метрото бяха просторни и чисти, макар да бе чувал, че в часовете пик са ужасно претъпкани. Едно от нещата, които силно го впечатлиха, беше преминаването над шестлентовата магистрала в Дон Вали; тук влакът пътуваше на може би стотина метра над земята по специални релси, които бяха окачени под Данфорт. Гледката бе грандиозна — но още по-впечатляващ беше фактът, че мостът над Дон Вали е бил построен десетилетия, преди в Торонто да се открие първата линия на метрото, и въпреки това е бил конструиран така, че някой ден да обслужва две линии. Човек не срещаше често градове, които да са планирани толкова напред в бъдещето.

Той смени влаковете на станция Йонг и продължи до центъра на Норт Йорк. С изненада установи, че не му се налага да излиза на повърхността, за да стигне до жилищния комплекс, където му беше казано да отиде; дотам имаше директен достъп от станцията. В същия комплекс се помещаваше и голяма книжарница (част от верига, наречена „Индиго“); кино комплекс, голям супермаркет, наречен „Лоблос“, който изглежда се бе специализирал в продажбата на серия продукти, озаглавени „Изборът на президента“. Тео се изненада; човек би очаквал да види продукти „Изборът на премиера“ в тази страна.

Той се представи на портиера, който го отведе през мраморното фоайе до асансьора. Тео се качи с него до трийсет и петия етаж. Там лесно намери апартамента, който търсеше, и почука на вратата.

Тя се отвори и на прага застана възрастен азиатец.

— Здравейте — каза той на перфектен английски.

— Здравейте, г-н Чанг — поздрави Тео. — Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнем.

— Няма ли да влезете?

Мъжът, който сигурно беше на шейсет и няколко години, отстъпи и го пусна вътре. Тео събу обувките си и влезе във великолепния апартамент. Чанг го въведе във всекидневната. Прозорците й гледаха на юг. В далечината се виждаше центърът на Торонто, с неговите небостъргачи, тънката игла на Си Ен Тауър и отвъд нея — простиращото се до хоризонта езеро Онтарио.

— Благодаря ви за писмото — започна Тео. — Както можете да си представите, това беше много труден период за мен.

— Напълно ви разбирам — отговори Чанг. — Искате ли чаша чай? Кафе?

— Не, благодаря.

— Добре тогава. Да поседнем — предложи мъжът.

Гъркът се настани на дивана, тапициран с оранжева кожа. В единия край на масата стоеше порцеланова ваза.

— Красива е — каза Тео.

Чанг кимна утвърдително.

— От династията Мин, разбира се; на почти петстотин години е. Изработката й е уникална. Надписите са безсмислени, тъй като езикът вече е излязъл от употреба, но един предмет, който е оцелял в продължение на векове, е нещо, което трябва да се цени. В наши дни всички ценят красотата на древните египетски, китайски или ацтекски артефакти; аз колекционирам предмети и от трите култури. Занаятчиите, които са ги създали, продължават да живеят чрез изделията си.

Тео изхъмка уклончиво и се облегна назад. На стената срещу него беше окачена картина с маслени бои на пристанището Цзюлун. Той кимна към нея.

— Хонконг — отбеляза.

— Да. Познато ли ви е?

— През 1996 година, когато бях на четиринайсет, родителите ни ни заведоха там на екскурзия. Искаха аз и брат ми да го видим, преди да премине обратно в ръцете на комунистически Китай.

— Да, онези две последни години бяха изключително добри за туризма — припомни си Чанг. — Но освен това бяха и най-подходящото време да напуснеш страната; самият аз тогава напуснах Хонконг и дойдох в Канада. Над двеста хиляди местни жители на Хонконг заминаха за Канада, преди англичаните да предадат страната ни на китайците.

— Предполагам, че аз също бих заминал — кимна Тео с разбиране.

— Онези от нас, които можеха да си го позволят, го направиха. Според виденията на хората през следващите двайсет и една години нещата в Китай няма да се оправят, така че аз съм доволен, че си тръгнах; не можех да понеса мисълта, че ще изгубя свободата си. — Възрастният мъж замълча. — Но вие, мой млади приятелю, сте заплашен от загубата на нещо много по-важно, нали? Аз самият спокойно бих очаквал да съм мъртъв след двайсет и една години, но с удоволствие установих, че видението ми подсказва, че тогава ще съм още жив. В действителност, предвид това колко жив и енергичен се чувствах във видението, започнах да подозирам, че всъщност ми остават много повече от двайсет и една години. Но вашето време може да се окаже по-късо — във видението ми, както вече споменах в писмото, беше споменато вашето име. Моля да ме извините, но аз никога не бях чувал за вас. А името ви е толкова музикално — Теодосиос Прокопидис, — че направо се запечата в съзнанието ми.

— Казахте, че във вашето видение някой е разговарял с вас относно план да бъда убит.

— Много зловещо, без съмнение. Но освен това ви бях написал, че не знам и кой знае колко повече.

— Не се и съмнявам, г-н Чанг. Обаче аз бих могъл да намеря човека, с когото сте разговаряли във видението си, той със сигурност ще знае повече.

— Но нали ви казах, че не знам кой е той.

— Можете ли да го опишете?

— Разбира се. Беше бял. Бял като обикновен европеец, не с маслинена кожа като вашата. Във видението ми бе на не повече от петдесет, което означава, че сега е горе-долу на вашата възраст. Говорехме на английски, неговият имаше американски акцент.

— Има много американски акценти — заяви Тео.

— Да, да — отвърна Чанг. — Имам предвид, че говореше като човек от Нова Англия — някой от Бостън например.

Видението на Лойд също го беше изпратило в Нова Англия; но нямаше как Чанг да е имал предвид него — след двайсет и една години Лойд щеше да е сбръчкан като вещица…

— Какво друго можете да ми кажете за езика му? Имаше ли речта на добре образован човек?

— Да, сега като го споменахте, мисля, че да. Той употреби думата „опасявам се“ — не твърде префърцунен термин, но едва ли фигурира в речника на някой необразован човек.

— Какво точно ви каза? Можете ли да си спомните разговора?

— Ще се опитам. Бяхме в някакво помещение в Северна Америка. Това се разбираше ясно от вида на електрическите контакти; винаги съм смятал, че тукашните приличат на ококорени от изненада бебета. Както и да е, мъжът ми каза: „Той уби Тео.“

— Мъжът, с когото сте разговаряли, ме е убил?

— Не, просто цитирам думите му. Каза „той“ — тоест някой друг — „уби Тео“.

— Сигурен ли сте, че каза „той“?

— Да.

Е, и това беше нещо; с един удар бяха елиминирани четири милиарда потенциални заподозрени.

Чанг продължи:

— Човекът каза: „Той уби Тео“, а аз попитах: „Кой Тео?“. Той ми отговори: „Нали се сещаш, Теодосиос Прокопидис.“ Аз отвърнах: „А, да, бе.“ Точно така му отговорих — „А, да, бе“. Боя се, че английският ми все още не е достатъчно добър, за да си позволявам непринудени подмятания, но очевидно след двайсет и една години вече няма да имам този проблем. При всички случаи през 2030 година аз явно ви познавах — или поне знаех кой сте.

— Продължавайте.

— Тогава събеседникът ми каза: „Успя да ни изпревари.“

— Моля?

— Той каза: „Успя да ни изпревари.“ — Чанг наведе глава. — Да, знам как звучи това — че аз и този човек също сме планирали да отнемем живота ви. — Възрастният човек разпери ръце. — Доктор Прокопидис, аз съм богат човек — всъщност много богат човек. Няма да твърдя, че хората достигат до моето ниво, без да действат безскрупулно, защото и двамата знаем, че не е вярно. През годините съм се разправял много жестоко със съперниците си, дори съм престъпвал границите на закона. Но аз не съм само бизнесмен; аз съм и християнин. — Той вдигна успокоително ръка. — Моля, не се притеснявайте, няма да изнасям проповеди — знам, че в някои западни кръгове свободното споменаване на вярата поражда дискомфорт, сякаш човек повдига тема, която е по-добре да не се обсъжда в изискана компания. Споменавам го само, защото това е един установен факт: аз може и да съм корав човек, но съм също и богобоязлив човек — и никога не бих извършил убийство. При напредналата ми възраст сигурно можете да си представите, че имам установени навици; не мога да повярвам, че през последните години от живота си ще наруша моралния кодекс, който спазвам още от детството си. Знам какво си мислите — най-вероятната интерпретация на израза „успя да ни изпревари“ е, че някой друг ви е убил, преди моите сътрудници да успеят да го направят. Но аз повтарям, че не съм убиец. Освен това знам, че вие сте физик, а аз нямам работа в тази област — по принцип инвестициите ми са съсредоточени освен в бизнеса с недвижими имоти, където всеки би трябвало да инвестира, и в биологичните изследвания: фармацевтика, генетично инженерство и така нататък. Самият аз не съм учен, нали разбирате — просто капиталист. Нали ще се съгласите, че един физик не би представлявал пречка за заниманията ми, освен това, както вече казах, аз не съм убиец. И въпреки това думите, които ви предадох, бяха точно тези — „Успя да ни изпревари“.

Тео погледна замислено азиатеца.

— Ако случаят действително е такъв — проговори той най-накрая, внимателно обмисляйки думите си, — защо ми го казахте?

Чанг кимна, сякаш очакваше този въпрос.

— Естествено, че обикновено никой, който планира да извърши убийство, не споделя плановете си с потенциалната жертва. Но както вече казах, доктор Прокопидис, аз съм християнин; вярвам, че не само вашият живот е изложен на опасност, но също и безсмъртната ми душа. Нямам никакъв интерес да се ангажирам, нито дори косвено, с подобен грешен бизнес като убийствата. И тъй като бъдещето може да бъде променено, аз решавам да го променя. Вие сте по следите на човека, който иска да ви убие; ако успеете да предотвратите смъртта си от ръцете на тази персона, която и да е тя, тогава моите сътрудници няма да бъдат изпреварени. Уверявам ви, че вие не само няма да бъдете застрелян — били сте убит от изстрел, нали? — от човека, с който съм говорил, но и от който и да било друг, свързан с мен. Не искам вашата — или чиято и да е друга кръв — да изцапа ръцете ми.

Тео издиша шумно. Достатъчно объркващо бе да си мисли, че някой иска да го види мъртъв — но да разбере, че всъщност няколко различни хора искат да го убият, си беше истински шок.

Може би старецът беше луд — въпреки че въобще не му изглеждаше такъв. Но все пак след двайсет и една години той щеше да бъде… щеше да бъде… на колко години всъщност?

— Простете нетактичността ми — каза Тео, — но мога ли да ви попитам кога сте роден?

— Разбира се: на 29 февруари 1932 година. Това ме прави деветнайсетгодишен.

Тео усети как очите му се ококорват. Имаше си работа с побъркан…

Но Чанг се усмихна.

— Тъй като съм роден на 29 февруари, разбирате ли — този ден се появява веднъж на всеки четири години. А сега сериозно, на седемдесет и седем години съм.

Беше доста по-стар, отколкото Тео бе предположил и — о, Боже! — през 2030 година щеше да е на деветдесет и осем.

Една идея осени Тео: той беше разговарял с достатъчно хора, които бяха сънували през 2030 година; обикновено не беше трудно да се различи съня от действителността. Но ако Чанг бе на деветдесет и осем, възможно ли беше да е болен от алцхаймер? Какви ли щяха да бъдат мислите на един такъв мозък?

— Ще ви спестя въпроса — обади се Чанг. — Не съм генетично предразположен към алцхаймер. Също като вас и аз съм изненадан, че ще съм още жив след двайсет и една години, и също толкова шокиран, че след като съм изживял живота си, очевидно ще надживея млад човек като вас.

— Наистина ли сте роден на 29 февруари? — попита Тео.

— Да. Това е нещо уникално; на земята има само около пет милиона души, които са родени на тази дата.

Младият учен се замисли, след което се върна на темата.

— Значи онзи човек ви е казал: „Успя да ни изпревари.“ А вие какво му отговорихте?

— Отговорих му, и отново ви моля да ми простите думите: „И така е добре.“

Тео се намръщи.

— След това — продължи Чанг, — добавих: „Кой е следващият?“. На което сътрудникът ми отговори: „Корольов.“ Корольов е руско име, нали? Говори ли ви нещо?

Гъркът поклати глава.

— Не. — Замълча за миг. — Значи щяхте да елиминирате — ще елиминирате — и този Корольов?

— Това е очевидната интерпретация, да. Но аз нямам никаква представа кой или коя е тя.

— Той.

— Не ми ли казахте, че не го познавате?

— Така е — но Корольов е мъжка фамилия. Женските руски имена завършват на -ова, мъжките на -ов.

— О — повдигна вежди Чанг. — Във всеки случай, след като човекът, с когото говорех, каза: „Корольов“, аз му отвърнах: „Е, едва ли някой ще подгони точно него.“ И сътрудникът ми отговори: „Не се притеснявай, Убу.“ Убу е прякор, с който ме наричат най-близките ми приятели, въпреки че, както вече споменах, никога не съм виждал този мъж. „Не се притеснявай, Убу — каза ми той. — Човекът, който очисти Прокопидис, няма никакъв интерес към Корольов.“ След което аз отговорих: „Много добре. Погрижи се за това, Даръл“ — това, предполагам, е името на мъжа, с когото разговарях. Той отвори уста, за да каже още нещо, но аз внезапно се озовах тук, обратно в 2009 година.

— Това ли е всичко, което знаете? Че двамата с някакъв човек на име Даръл гоните няколко души, сред които сме аз и някакъв мъж на име Корольов, но някой друг, който няма интерес към Корольов, ме убива пръв?

Чанг сви извинително рамене, но Тео не можеше да каже дали този жест е заради дразнещите пропуски в информацията, или заради факта че един ден ще иска да го убие.

— Това е всичко.

— Този Даръл — приличаше ли ви на боксьор? На професионален боксьор?

— Не. Бих казал, че имаше доста голямо шкембе, за да е спортист.

Тео се облегна назад, смаян.

— Благодаря ви, че ми разказахте всичко — изрече най-накрая той.

— Поне това мога да направя — отвърна Чанг. Той помълча, сякаш се колебаеше дали да не каже още нещо, след което продължи: — Душите търсят безсмъртие, доктор Прокопидис, а религията възнаграждава праведните. Подозирам, че ви чакат велики дела и ще бъдете възнаграден подобаващо — но, разбира се, само ако успеете да оживеете. Направете си една услуга — и на двама ни всъщност — и не се отказвайте от търсенето си.