Йежи Кошински
Стъпки (39)

Влязох в един бар в покрайнините на града, зад покрития базар. Насочих се без колебание към бармана. Докато той приближаваше, започнах моята пантомима на глухоням, правейки знаци за чаша вода. Барманът нетърпеливо ме отпъди с ръка, но аз останах на място и повторих пантомимата. Чувствах погледите на хората в бара. Когато повдигнах рамене и конвулсивно потупах ухото си, те започнаха внимателно да ме оглеждат и усетих, че за някои от тях неочаквано съм станал интересен. Знаех, че трябва много да внимавам, защото те бяха особено недоверчиви и щяха да опитат да разберат кой съм и откъде идвам.

Двама мъже и една жена дойдоха при мен и ме пипнаха. Първоначално не обръщах внимание на мъжете, давайки възможност на жената, която беше най-смелата и най-мълчаливата от всички, да избута другите настрана.

Продължих да правя знаци за вода. Някакъв човек пристъпи към тезгяха, за да ми поръча алкохолна напитка, но аз отказах, демонстрирайки с гримаса отвращението си към оризовата ракия и същевременно се извиних за отказа да приема почерпката. Приближиха мъж и жена и ми направиха знак да изляза с тях. Не разбирах какво ми говореха и, давайки вид, че съм привлечен от закичените по тях блестящи бижута, се обърнах и ги изгледах продължително в очите. Техните погледи ме притиснаха.

Често ходех в един магазин, който по нищо не се отличаваше от другите в квартала. Повечето от баровете и магазините в тази част на града бяха много или малко свързани с различни незаконни дейности: черна борса, продажба на крадени стоки, търговия с млади момичета от провинцията. Обикновено се навъртах около магазина към края на работното време и виждах как постоянните клиенти излизат от задния вход и отиват в бараката на двора. Като глухоням, използващ само жестове, аз не представлявах заплаха за клиентите — можеха да ми възложат някаква работа, да ми дадат няколко монети и след това да ме отпратят. Накрая тръгвах подир тях, но те обикновено ме избутваха обратно в магазина и оттам на улицата. Веднъж останах до късно и опитах да се присъединя към мъжете. Никой не ме спря, обаче на вратата на бараката една жена ми направи знак да застана там и да пазя.

От моя пост надникнах в бараката. Видях няколко голи мъже, налягали в кръг, със събрани в центъра крака, като спици на колело. В центъра, до стъпалата им стоеше жена, която събличаше окъсаната си рокля. Жената беше груба и тромава, с влажна и силно окосмена кожа. Тя започна да плиска вода от дървено ведро по корема и бедрата си. А докато жената се миеше и водата капеше по земята, мъжете гънеха тела, подлагаха ръце под главите или шареха с тях по бедрата си. Сякаш омаломощените мъже очакваха своята лечителка и при шума на разплискваната вода през телата на тези дребни мошеници, крадци и морни сводници преминаваха тръпки. Жената приклекна и рязко седна върху един от тях. Чу се пъшкане, дрезгав стон, мъжът изпъна тяло нагоре и после тежко го отпусна. Стъпвайки внимателно, като подпухнала жаба сред изтърканите камъни на крайблатен жабарник, тя прекрачи към неговия съсед. Жената ги обслужваше един по един. Онези, до които не бе стигнала още, потръпваха в усилието да удържат напиращата в слабините им енергия. Един след друг те се отпускаха, като трупове, наредени в плитки ковчези. Бараката приличаше на временен приют за агонизиращи и умрели пътници от дерайлирал влак. През минута жената се надигаше и обслужваше един след друг притихналите мъже, сякаш бе медицинска сестра, която преглежда жертвите от катастрофа. Тя се изми още веднъж и водата отново закапа по земята. Не й отвърна никакъв звук, никакво движение.

Понякога моята маскировка ме излагаше на рискове. Една вечер, след като бях скитал доста дълго, реших да се нахраня, преди да намеря място за нощуване. Влязох в заведение, за което знаех, че обикновено е пълно. Тази вечер барът бе почти празен. Все пак забелязах няколко познати лица — група работници, а освен тях, в дъното на бара, двама-трима от местните босове, скупчили глави над запазената за тях маса.

До тезгяха стоеше начумерен селянин, който пиеше и си мърмореше нещо. До стената, полускрит в сянката, един човек бе клюмнал върху чашата си.

Изведнъж вратата рязко се разтвори и нахълтаха дузина полицаи. Няколко застанаха между вратата и посетителите. Останалите, водени от кухненския помощник, приближиха до задрямалия над чашата мъж.

Полицаите първо го изправиха, а след това го издърпаха от стола. Когато тялото му се завъртя, видях, че между ребрата му стърчи нож. На стената имаше кърваво петно. Посетителите зашумяха възбудено. Едва тогава осъзнах, че вероятно аз съм най-подозрителният от всички. Нямаше никакво обяснение за облеклото, действията и присъствието ми.

Продължавах ли да се преструвам на глухоням, щяха да ми припишат това престъпление — безсмислена постъпка на малоумен. Моята маскировка щеше да ме постави в още по-опасно положение. Но ако опитах да пробия полицейския кордон, рискувах да получа куршум. Разбрах, че след секунди ще ме отведат заедно с другите. Обърнах се към тезгяха, взех парцала на бармана, грабнах поднос с мръсни кафени чаши и изтичах в кухнята.

От време на време правех опити да намеря почасова работа. Една вечер в ресторанта, където бях общ работник, забелязах, че собственикът бе седнал на масата на последните посетители, трима мъже и една жена, и разговаряше с тях.

Долу бе станало късо съединение. Приближих до масата и направих знак на собственика. Срещнах уплашения, неуверен поглед на жената и веднага реших да преувелича моята роля. Докато мъжете се кикотеха, потупах няколко пъти дясното си ухо. Жената се изчерви, като засрамена от своите компаньони, обаче не свали поглед от мен.

След няколко дни тя отново дойде в ресторанта, придружена от мъж, който не бях виждал преди това. Наближаваше полунощ и повечето от масите бяха празни. Тъй като собственикът го нямаше, веднага щом двамата седнаха, аз отидох при тях. Лявата ръка на жената лежеше върху покривката с дланта надолу, а с показалеца на дясната тя внимателно разтриваше кожичките около ноктите. Смених пепелника, подредих салфетките и приборите. Мъжът поръча нещо и когато смирено вдигнах рамене, жената заговори, вероятно обяснявайки, че ме е виждала и преди и че съм глухоням. Мъжът ме гледаше студено, но после, когато махнах една невидима прашинка от покривката, той се успокои. Жената мачкаше нервно кърпичката си, очевидно смутена от моето присъствие. Отстъпих назад с лице към тях и отново потупах ухото си.

Следващият ден собственикът ме повика и с жестове ми обясни, че ще трябва да върша друга работа. Час по-късно един келнер ме заведе до висок жилищен блок, където се изкачихме с асансьора до последния етаж. Вратата отвори жената, която бях видял в ресторанта.

Бях нает да почиствам нейния апартамент след големите увеселения, които тя редовно организираше. Ресторантът, където работех, доставяше ястията и напитките за купоните, често посещавани от фигури от престъпния свят. Гледах да не доближавам стаите със заключени врати. Чувал бях, че много хора от тази част на града изчезвали, поради своето любопитство. След няколко дни присъствието ми и шумът от прахосмукачката, с която чистех, вече бяха станали незабележими, също като познатото скърцане на паркета или пресекливото прищракване на тръбите на парното.

Докато бършех праха от мебелите, поглеждах крадешком към отразеното в огледалата лице на жената. Тя оправяше фризурата си и образът й се раздробяваше на части. Когато улавях колебливия й поглед, аз пусках любезна усмивка.

Работех необезпокояван от никого, защото задълженията ми бяха прости и нямах нужда от указания. Забелязах, че искаше ли моята нова работодателка да ми каже нещо, сякаш я завладяваше неловкост. А когато започвах да потупвам ухото си, тя очевидно изпитваше силно смущение.

Няколко пъти бивах подлаган на проверка. Веднъж, когато бършех праха, жената безшумно доближи пианото и удари по клавишите един акорд. Друг път, когато прибирах винените чаши, тя се прокрадна зад мен и внезапно извика. Успях да се сдържа и дори не трепнах. Една вечер, без да ме поглежда, жената направи знак да я последвам.

Тя се гънеше като обезумяла под мен с извърнати към таблата на леглото очи. Когато поемаше дъх, в това участваше цялото й тяло, носено от потоци и течения, прииждащи и отдръпващи се на бързи вълни. Разлюляна подобно на топка водорасли в морето, жената потрепери, от устните й като пяна изригна стремителен порой от думи. Сякаш аз бях господарят на целия този струящ екстаз, а сипещите се думи — неговата прощална вълна.

В последното свое излияние тя премина на език, който разбирах и заговори за себе си като за фанатичка, влязла в църква, построена много отдавна върху руините на езически храмове, като за новопокръстена, която пристъпва в светая светих на църквата и не знае пред кой олтар да коленичи, на кой бог да се моли.

Докато тя се гънеше, извиваше и мяташе насам-натам из леглото, гласът й загрубя и пресипна. Хванах я за ръцете, разтърсих я и проникнах в нея с цялата моя тежест. Тя крещеше отново и отново, като доволна кобила в яслата, сякаш опитваше да разграничи в думи това, което бе сраснало с плътта й. Накрая прошепна, че е обърнала лице към слънцето и то ще я разтопи с горещината си. Изреченията се сипеха от устата й, прекъсваха рязко. Тя мълвеше, че слънцето е оставило само блясъка на звездите, които приближават една към друга. Устните й бавно пресъхнаха — тя спеше.