Йежи Кошински
Стъпки (20)

Когато следвах, в университета се провеждаха многобройни задължителни събрания на различни студентски политически организации. По време на безкрайните събрания, Партията изискваше от студентите да се оценяват взаимно, а също и да правят самооценки. Те преминаваха напрегнато и често много драматично: ако поведението на даден студент получеше неблагоприятна оценка, Партията можеше да го изключи от университета и да го изпрати на работа някъде в глухата провинция. Сякаш всеки от нас бе камък в прашка — никога не знаехме кой или накъде ще ни изстреля.

Непосредствено преди едно събрание отидох в тоалетната. Там попаднах на друг студент, по прякор „Философа“, който изглеждаше много изтерзан и започна да повръща с неудържими спазми. Когато ме видя, той понечи да се извини и дори с усилие пусна измъчена усмивка.

За него тези събрания били страшно угнетителни. Бил прекалено изнервен, за да издържа на напрежението. Сподели с мен, че стая пълна с хора, го хвърляла в ужас и прекарвал с часове сам из коридорите, опитвайки да се успокои достатъчно, че да влезе обратно в аудиторията.

Веднъж закъснях за уговорената с него среща. Обясних, че ме е забавило посещението в новата държавна банка, която съвсем наскоро бе открила свой клон в центъра на града. Между другото му споменах, че там, на партера, са разположени импозантни тоалетни, всичките до едно идеално чисти и досега почти неизползвани. Добавих, че съм ги обиколил и разгледал.

Моят приятел прояви силен интерес и попита за точното местонахождение на банката. Когато му обясних, той извади от джоба си малка карта на града и внимателно обозначи мястото. Видях други кръстчета по картата и се поинтересувах какво означават. Отвърна ми, че отбелязва местоположението на своите „храмове“. Не разбирах нищо. Той ме попита знам ли защо колегите са му измислили прякор „Философа“. Бях озадачен. Той ме помоли да го последвам.

Стигнахме до етнографския музей. Философа ме въведе и слязохме направо долу, в тоалетните. Те бяха безлюдни, тихи и чисти в ранния следобед. Той се обърна към мен и с известна гордост поясни:

— Влизаш в някоя от тези кабини, заключваш отвътре и оставаш необезпокояван с часове! Знаеш колко трудно успяваме да изклинчим от събранията. А тук уединението е пълно: можеш да размишляваш до насита и да прекарваш приятно в своя собствен свят. — Той гордо показа картата. — Открил съм повече от трийсет обществени здания на различни места в града, всички с храмове като този, всички очакващи мен.

Философа започна да ги описва най-подробно. Някои от тях, особено наскоро построените, били внушителни: целите от бял мрамор, с бронзови и сребърни украшения, цветни мозайки по пода, кристални полилеи и сложни вентилационни системи.

— Сядаш на своя трон и мислиш — продължи Философа. — Чуваш как мислите витаят над теб, като внезапно излезли от книгите древногръцки богове. И никой не те подслушва. Неописуемо удоволствие е най-после да бъдеш сам, да не те е грижа какво говорят другите, как те преценяват, какъв е външният ти вид, да не се налага да поглеждаш извън белите стени на своето персонално светилище.

В тоалетна влезе възрастен мъж. След няколко минути излезе. Чухме шума на течаща вода.

— Но ако смяташ да оставаш по-задълго вътре, трябва да вземеш предвид едно нещо — добави моят приятел и извади от джоба обвито в памук шишенце с разтворител. — По стените има всякакви надписи, лични обяви, съобщения и лозунги, много от тях определено дело на контрареволюционери — обясни той. — Храмовете очевидно представляват единствените места, където те могат безопасно да се разтоварят от своето негодувание от режима, от кооперативните стопанства, от чистките, от външната политика и дори от култа към личността на нашия всесилен вожд. Както виждаш — продължи приятелят ми, — трябва да бъда подготвен за евентуално обвинение, че съм надраскал тази ерес, докато съм седял тук по-дълго от нормалното време. И започвам с това, че първо изтривам всяка дума от стените. После, ако някой полицай или агент ме попита защо съм стоял толкова дълго в тоалетната, аз имам правдоподобен и невинен отговор. В края на краищата, някога един философ е писал: „Боговете и храмовете не се въздигат лесно; за да бъдат създадени както трябва, е необходим трудът на могъщ ум.“ Изтриването на надписите е малката цена, която плащаш, за да притежаваш собствен храм, не е ли така?

Въпреки страховете и мрачните предчувствия, той стриктно посещаваше семинарите и събранията. Помня един случай, когато професорът го прикани да се изкаже за наскоро осъществената от Партията политическа доктрина. Философа се изправи, блед и потен, все пак опитвайки да изглежда спокоен и безпристрастен; заяви, че някои постановки на доктрината като че ли идеално отразяват множеството потиснически аспекти на тоталитарната държава и по тази причина доктрината е лишена от каквато и да е хуманност. Последва мълчание. Без да кажи нищо, професорът му направи знак да седне. Сред студентите настъпи хаос: няколко партийни членове станаха и демонстративно напуснаха аудиторията. Знаехме, че Философа е обречен.

Продължихме заедно с лекциите до края на семестъра и тогава изгубих връзка с Философа. Бил изключен от университета заради противообществени прояви. Впоследствие един факултетски ръководител ми съобщи, че Философа вече не бил жив. Разказваше ми с подигравателна усмивка тъжните обстоятелства около самоубийството на Философа в някаква тоалетна. Аз мълчах.