Йежи Кошински
Стъпки (23)

Тя не признаваше никому правото да бъде неин любим. Отказваше да има сериозен приятел. Силно желана, тя никога не бе притежавана.

В началото на семестъра ме избраха за главен редактор на университетския вестник. Предложих й да изготвя седмичната театрална рубрика, предоставих й свободата да публикува статии за всяка направила й впечатление пиеса или литературно произведение. Длъжността бе високо престижна и търсена и тя веднага прие.

Като главен редактор на вестника получавах много покани и уреждах, когато бе възможно, да посещаваме заедно тези мероприятия. Повечето от колегите ми завиждаха, ала никой не знаеше каква точно е връзката между това момиче и мен.

В края на семестъра забелязах, че особено я занимава собственото й тяло. Обикновено преди да излезем, отивах да я взема от тях. Наблюдавах от малката всекидневна как тя изучава себе си в огледалото на тоалетката и, проточила шия, разглежда своя профил или прокарва ръце по бедрата. Нехайно наметнатият на раменете й пеньоар невинаги биваше загърнат. От време на време си позволявах по някоя неприлична забележка или небрежно докосвах нейната талия, когато й подавах четката, роклята или чорапите. Момичето се държеше тъй, сякаш нищо не забелязваше. След две-три неуспешни увертюри, аз признах и приех нейното равнодушие.

Веднъж, докато тя се обличаше за концерт, аз я чаках, седнал до бюрото й. Най-долното чекмедже бе отворено и сред старите тетрадки и различните украшения, зърнах тесте нейни фотографии, полуприкрити от папката, в която бяха пъхнати. Погледнах към спалнята, но момичето не бе до тоалетката. След малка чух шум от течаща вода в банята. Протегнах ръка, измъкнах няколко снимки и ги пъхнах във вътрешния джоб. Когато концертът свърши, изпратих момичето, върнах се в моята стая и на спокойствие разгледах моята плячка. Момичето бе заснето голо. Позите, осветлението и несъвършеното фокусиране издаваха, че е стояла пред камерата с приспособление за продължителна експозиция. Фотографиите бяха правени съвсем скоро — хартията беше още твърда. Спомних си, че няколко пъти тя беше оставала след работа в малката редакционна фотолаборатория, твърдейки, че иска да прегледа оформлението на вестника. Вероятно тогава бе копирала снимките.

Дори не й намекнах за откритието си, нито върнах фотографиите. През следващите няколко дни нямаше никаква промяна в нейното поведение и предположих, че не е забелязала изчезването им.

Когато очаквах посещение на приятели, избирах две-три нейни снимки и внимателно ги поставях между книгите и документите. Бях напълно сигурен, че ще бъдат разгледани, докато приготвям напитки или сандвичи в другата стая. След няколко седмици разбрах, че нашите общи познати ни смятат за любовници. От време на време по-близките приятели ме подпитваха за брачните ни планове.

Малко преди края на семестъра, аз и момичето бяхме поканени на увеселение в един хотел в близкия курорт. Щяхме да преспим там и да поплуваме на другия ден. Отказах, тъй като следващата сутрин имах изпит. Тя остана доволна, че ще бъде сред обожатели.

Този ден, след изпита, ми предадоха бележка от отговорника по дисциплината в университета. Когато влязох при него, той стана, предложи ми цигара и плахо ми каза да се подготвя за шок. Тя била намерена мъртва в банята на хотелската стая: сигналната лампичка светела, но газовият нагревател на водата не бил включен.

На другия ден новината за нейната смърт се разнесе из университета. Където и да отидех, всички ме оглеждаха и сочеха. Двама от най-близките ми приятели ме уведомиха, че, според преобладаващото мнение, това било самоубийство. По-късно същия ден разбрах, че заключението е плод повече на фантазии, отколкото на факти, защото когато влязох в аудиторията за следобедната лекция, намерих на чина си няколко анонимни бележки. Във всяка от тях авторът ме обвиняваше, че съм прелъстил момичето, принудително съм го тласкал към сексуални ексцесии, фотографирал съм го в извратени пози и накрая, когато е забременяло, съм го изоставил.

През следващите дни бях отлъчен от обществото. В столовата се хранех сам, а в аудиторията съседните чинове бяха празни. В деня на погребението почти цялата ми група отиде на опелото.

На гробището опечалените бяха подредени в някакво подобие на кръг, с изключение на явните празнини около мен. Почувствах дори още по-силно тази внезапна изолация, тъй като най-добрите ми приятели стояха срещу мен, поглеждайки ме крадешком и неспокойно. Гробът бе изкопан: земята бе натрупана на една страна, а от другата му страна, на тревата, лежеше покритият с цветя ковчег. Университетският капелан застана пред ковчега, а до него безмълвни чакаха родителите на момичето.

Навярно бяха земеделци или дребни търговци. Внезапно осъзнах, че тя никога не ми бе разказвала за своя дом и семейство. Крадешком погледнах износения костюм на бащата, бледото му, измъчено лице. Студеният вятър развяваше няколкото тънички сиви косъма на главата му. Краката на съпругата му бяха уродливо разкривени. Трудно ми бе да повярвам, че тази жена и съкрушеният човек до нея, са заченали момичето, което познавах. Някой се приведе към тях, зашепна им. Те вдигнаха глави и ме погледнаха. При това всички присъстващи, които ги наблюдаваха, завъртяха очи към мен. Накъдето и да се обърнех, срещах тежки, неподвижни погледи. Направих грешката да застана с лице към бащата.

Няколко секунди той ме гледаше втренчено. После блъсна яростно жена си, която залитна и щеше да падне, ако двама гробокопачи не я бяха подхванали. Бясно, с настървение си пробиваше път бащата през опечалените. Знаех, че трябва да очаквам нещо неприятно, че този възрастен човек ще ме оскърби или удари. Множеството бе замряло неподвижно и заплашително, като тежест, нагласена да падне при най-слабото ми движение. Не бях в състояние да помръдна.

Тълпата се раздели, отвори му път. Старият баща продължаваше да крачи срещу мен, запъхтян, поемайки тежко дъх. Лицето му бе разкривено в гримаса без устни. Спря пред мен и, повдигайки с усилие глава, ме заплю. Аз чаках. Очите му потънаха в очните кухини, ръцете му се отпуснаха безпомощно встрани. Безмълвен, уморен и стар, той ми обърна гръб.