Йежи Кошински
Стъпки (15)

Спечелих награда на фотоконкурс, организиран от едно дружество за подпомагане на стари и недъгави хора. Дружеството ми възложи да изготвя сбирка от портрети. Фотографиите трябваше да отразяват безметежната старост. От мен искаха да съставя портфолио от шестдесет портрета, но срещах големи затруднения при намирането на подходящи модели. В градовете почти не бяха останали възрастни хора, защото държавата бе построила за тях старчески домове в провинцията.

За да се добера до най-близкия такъв дом трябваше да направя мъчително пътешествие, натоварен с прожектори, филми, кабели, трансформатори и екрани. Взех също и преносима фотолаборатория, за да проверявам на място резултатите от моята работа. Когато пристигнах, директорът на дома ме разведе из него. Това бе огромна стара господарска къща, разделена на много стаи, във всяка от които имаше по осем легла. Пациентите до един бяха възрастни, а повечето от тях и болнави, сакати или изкуфели. Веднага помислих, че предстоящата ми работа ще бъде много по-трудна, отколкото си бях представял. Няколко старци ме заобиколиха, почнаха да ме блъскат, дърпат, плюят, ругаят и дори да ме цапат с нечистотии. Помещенията на общите тоалетни бяха тъмни и непроветрени. Вонята на пот и урина бе задушаваща и не можеше да бъде премахната с никакви дезинфекционни средства.

На другия ден се върнах с моите апарати и оборудване. Едни от избраните от мен пациенти отказаха да позират, защото прожекторите ги заслепявали. Някои заставаха пред фотоапарата и, разтреперани и пръскащи слюнки, излагаха на показ своите отпуснати и съсухрени тела, отдръпваха назад устни и се лигавеха през набръчкани беззъби венци. Други опитваха да прережат кабелите за прожекторите, газеха моите апарати, ритаха триножниците или, нацапали с екскременти ръце, ме щипеха злобно. Изобщо не можах да направя сполучлива снимка. Даже счупиха един от фотоапаратите ми. Преди да тръгна, се отбих в кабинета на директора.

Докато чаках, в стаята влезе медицинска сестра. След като отпи от чаша вода, тя се отпусна уморена на един стол, без да ми обръща внимание, въпреки че я гледах. Изпитах желание да докосна лицето и косата й, да помириша кожата й. Не ме интересуваше дали е красива или грозна; достатъчно бе, че е здрава и чиста. Полагах отчаяни усилия отново да убедя себе си, че нямам нищо общо с пациентите. Бях сигурен, че ще успея да свърша възложената ми работа, ако медицинската сестра прояви желание да ми помогне.

Тя се обърна рязко към мен и попита роднина ли посещавам. Когато й разказах за моя проект, тя неохотно склони да работи с мен, при условие че директорът разреши.

Директорът бе съгласен да я прикрепи към мен за следващите няколко дни. Добави само, че въпросната медицинска сестра е студентка по психология. Проявявала толкова дълбок интерес към психологическите проблеми на старите и недъгави хора, че пожелала да остане да практикува цяла година, преди своето дипломиране. Изминали почти три години, а тя още била тук, работела като старша медицинска сестра. Според директора, тя била напълно посветена на пациентите.

Рано на другата сутрин започнахме снимките. Присъствието ни в стаите продължаваше да внася смут. Много от мъжете-пациенти правеха всевъзможни неприлични и подканящи жестове, за да привлекат вниманието на сестрата. Възрастните жени, на свой ред, опитваха да я притеснят с непристойни и обидни подмятания. Тя ми сподели, че поведението на пациентите било напълно според очакванията й.

Когато прекъсванията правеха снимането невъзможно, отивах при медицинската сестра, слагах ръка на нейното рамо или, навеждайки се да взема обектив от кутията, докосвах косата й. Продължавах да я докосвам, всеки път, когато работата ми предоставяше удобен случай.

Най-близкият град отстоеше на седемдесет километра, а селото бе малко и извън старческия дом не съществуваха никакви забавления — например кино, театър или ресторант.

Очевидно моята помощничка нямаше приятели. Останалите хора от персонала бяха на средна възраст или женени или, според нея, неподходящи. Тя спомена за някакъв свой приятел във флота, с когото редовно кореспондирала.

Старшата сестра бе потайна, не говореше за причините, поради които бе останала толкова дълго в старческия дом и не обясняваше нежеланието си да продължи своето образование в университета и да завърши. Повтаряше единствено, че можела сама да разполага с живота си. Равнодушието й ме дразнеше. Започнах да се чувствам обиден от факта, че присъствието ми не й прави впечатление, че е способна да издържи години в обкръжение, което за мен бе непоносимо дори за няколко дни. Тя изглежда не виждаше в мен нищо по-различно и необикновено. За нея сякаш бях просто още един пациент, само че малко по-млад и не чак толкова грохнал, колкото останалите.

Започнах да откривам известно сходство между пациентите и мен. А също глождеше ме мисълта, че след години и аз ще бъда като тях, че силите довели ги до настоящото им положение, ще вземат и мен в свой плен. Гледах безкрайните мъки на болнавите старци, влачещи се по коридорите като размазани членестоноги. Докато работех по стаите, виждах умиращите пациенти, с изпити лица, сълзящи очи и изпити от болестите тела, които лежаха на тесните кревати, равнодушно вторачени със зинали уста в избелелите ликове на светци или в проядените от червеи дървени разпятия. Някои от тях стискаха в ръце снимки на децата си.

В такива моменти извръщах глава и впивах бавно поглед в моята асистентка. Илюзията за притежание бе толкова пълна, че изпадах в дълбок екстаз даже насред най-прозаичните занимания.

Времето течеше еднообразно. Тя ми помагаше да събера оборудването и да го прибера до следващия ден, после тръгваше. Един следобед обаче слязох в сутерена, където знаех, че ще я намеря. Там бе влажно и студено. Притаих се в мрака. Тя извика името ми. Тръгнах към гласа й.

Докоснах престилката й, коленичих. Повдигнах полата й. Колосаният плат изпращя. Тя бе гола отдолу. Притиснах лице в нея, тялото ми запулсира неудържимо със силата, която заставя дърветата да пускат филизи и от дребничките сбръчкани пъпчици да разцъфват ярки цветове. Бях млад.

Една вечер реших да я изненадам с посещението си. Когато стигнах до нейната стая, съквартирантката й ми каза, че тя е на четвъртия етаж. Едва след като излязох, осъзнах, че никога не съм бил на четвъртия етаж, защото обикновено го използваха за склад. На стълбището беше тихо. Целият напрегнат, предпазливо изкачвах стъпалата и най-горе стигнах до желязна врата, водеща към тесен коридор без прозорци. Вътре бе тъмно. По протежение на коридора от двете страни имаше зарешетени врати, всичките заключени. После, в дъното на коридора забелязах ивица светлина под една от тях. Още преди да бях доближил, чух гласа й. Когато стигнах дотам, неволно се спънах в чувал с пясък и блъснах вратата с трясък. Въпреки че хванах трегера, полетях напред и се озовах чак в средата на стаята.

Тя беше гола в леглото, наполовина покрита от косматото тяло на някакво същество с човешка глава, ръце силно наподобяващи лапи, и късо туловище, с широки като бъчва гърди. Рязкото ми несръчно появяване ги изплаши. Съществото се обърна към мен, кафявите му очички проблеснаха злобно. С един скок то стигна до своето креватче и с хленч и скимтене започна да се пъха под завивките.

Младата жена скочи, затваряйки бедра, сякаш да се защити. Треперещите й ръце шареха около нея, като ноктите на умираща пиле. После сграбчи роклята и започна да я придърпва върху корема си. За момент изпитах чувството, че тя ще пропълзи навън през стената или ще избяга през пролуките на пода. Замъглените й очи гледаха втренчено. Устните й зейнаха да произнесат някаква сподавена дума, но тя не бе в състояние да я изрече. Надникнах в креватчето и разбрах, че тази твар беше човешко същество. Излязох от стаята, пътьом загасвайки светлината.

Тичешком се върнах в къщата, където живеех, и веднага започнах да пълня ваната. Отпуснат в топлата вода, чувах само равномерното капене на крана.