Йежи Кошински
Стъпки (3)

Бях намерил работа като ски инструктор и живеех в планински курорт предимно за туберкулозни пациенти. Заемах апартамент, откъдето можех да наблюдавам санаториумите и да различавам бледите физиономии на новопристигналите от загорелите лица на излежаващите се по терасите отдавнашни пациенти.

В края на деня моите уморени скиори се връщаха в санаториума, а аз към моята уединена вечеря. Повечето време прекарвах сам. След вечерята приглушения кънтеж на гонга обявяваше нощния режим и няколко минути по-късно светлините в прозорците започваха да гаснат една подир друга, като изтръгнати.

От колиба далеч в планината виеше куче. Някъде с металически звук тряскаше врата. После забелязвах човешки фигури, проправящи си път през дълбокия сняг на близката ливада — ски инструкторите от съседните хотели крадешком поемаха към техните нощни срещи. От обгърналия санаториума плътен мрак се отделяха няколко фигури и тръгваха към чакащите долу мъже. Пациентките се измъкваха, за да посрещнат своите любовници. Силуетите се докосваха и сливаха, като фрагменти на вече обединена сянка. Всяка двойка тръгваше отделно. На лунната светлина те изглеждаха като борчета, слезли от склоновете на планината да търсят приключения сред тихите ливади. Скоро всички изчезваха.

През следващите седмици разбрах, че на някои от по-силните пациенти е разрешено да прекарват част от деня навън. Обикновено се срещаха в кафенето в подножието на планината и много от тях завързваха приятелство с туристите и персонала. Доста често, от заслона предложен ми от една елова горичка, наблюдавах как те се събират на двойки. От време на време забелязвах размяната на партньорите и запомнях добре най-ухажваните и най-пренебрегваните. А после, когато изчезваха сетните проблясъци на светлината и внезапно застудяваше дори в закътания ми наблюдателен пост, аз се обръщах и тръгвах обратно към моята квартира.

Една жена бе привлякла вниманието ми особено. Не беше тежък случай и казваха, че се възстановявала отлично и трябвало да бъде изписана в края на месеца. За нея съперничеха двама мъже — млад ски инструктор от съседния хотел и един турист, който често заявяваше, че щял да остане в курорта, докато изпишат пациентката.

Жената разделяше своето благоволение поравно между двамата мъже. Всеки следобед туристът притичваше от хотела, докато в същото време инструкторът — след като освободеше своя клас — караше ски. Жената седеше в кафенето в подножието на планината и наблюдаваше разликата в подходите на двамата си ухажори.

Ски инструкторът наблягаше на своето високо майсторство. Устремяваше се с пределна скорост надолу и, когато изглеждаше почти невъзможно, завиваше рязко непосредствено до перилата на терасата и профучаваше сред облак сняг край масата, на която седеше тя. Съперникът му, твърде посредствен скиор, обикаляше безцелно в подножието на склона, като често принуждаваше инструктора да намалява скоростта или да сменя посоката, обикновено нарушавайки по този начин бързината и техниката на спускането му.

Един следобед пристигнах в кафенето преди завършването на уроците по ски. Туристът вече бе там и явно не нямаше никакво желание да продължава несръчните маневри по склоновете. Инструкторът бе завел учениците си до по-лесните писти, отстрани над кафенето. Слънцето почна да залязва и той освободи класа, ала не се спусна веднага отгоре, както често правеше на слизане към кафенето. Вместо това се закатери още по-нависоко по заснежения хребет. Там винаги имаше флагчета за опасност и карането на ски бе забранено за всички, с изключение на призьорите от националните шампионати. Посетителите на кафенето изоставиха масите си и отидоха на терасата, да наблюдават бавното му изкачване. Жената скочи и изтича навън, до подножието на пистата, за да го чака. Туристът я последва.

Инструкторът потегли, отначало с широки елегантни завои, избягвайки разклоненията на очертаващата се изпод снега назъбена скала, която свидетелстваше за лошата слава на тази писта. Той набираше постепенно скорост, плъзгайки се ловко и прецизно, като истински майстор. Питах се дали ще спре до пилона, отбелязващ края на пистата, или ще завърши с ефектен завой в краката на жената. Всички се бяха смълчали. В края на трасето дългите, почти хоризонтални слънчеви лъчи осветяваха жената и туриста.

Инструкторът навлезе в последните сто метра бързо и точно. Жената отмести дланта на туриста от рамото си, пристъпи напред, размаха ръце и извика името на инструктора. Туристът залитна след нея, хвана я за лакътя. След миг инструкторът — изпънат и като че готов за скок, — профуча в края на пистата, но вместо да изхвръкне напред и нагоре, сякаш се оттласна наляво с неестествено рязка извивка. Вече не бе в състояние да промени посоката или да намали скоростта. Ските му се отлепиха от земята… Той продължи своя полет с пълната сила, устрем и инерция, които дългото спускане бе натрупало у него, и неочаквано блъсна с рамо незащитените гърди на туриста. Двете тела се плъзгаха няколко метра по склона и най-после спряха в края на терасата. Всички се втурнаха към тях. От устата на туриста капеше кръв — той бе в несъзнание, докато го пренасяха в кафенето. Инструкторът остана няколко минути на терасата, стиснал с ръце главата си, а жената разхлабваше връзките на анорака му. След това пристигна линейката и туристът, все още в несвяст, бе положен на носилката. Когато санитарите го вдигаха, погледнах към стъпалата на терасата. Инструкторът и жената вече ги нямаше.

Дълго след това не видях инструктора. После, една вечер го забелязах с друга жена.

Бяха се подслонили в нишата, образувана от каменната стена на хотела. Наоколо бурята вилнееше и снегът се пенеше като обезумяла вода в залив. Бушуващите преспи ревяха, и за секунда-две придобиваха някаква определена форма, само за да се разпаднат след миг в бездънни пукнатини, като купища гъши пера. Застанал по-ниско от жената, облегнат на стената и докосван от време на време от трепкащата светлина от висящия над пътеката фенер, мъжът я притискаше до себе си. Податлива и нежна, жената се привеждаше към него, прегръщаше го. Вихрушката я блъскаше и разтваряше палтото й. За момент двамата изглеждаха като че им бяха израснали криле, които щяха да ги отнесат от нишата, от тези засипани със сняг поляни и от погледа ми. Аз взех решение.

На другата сутрин намерих повод да посетя санаториума. Из коридорите се разхождаха пациенти с шарени пуловери и тесни панталони. Други спяха, сгушени в одеялата. Полупрозрачни сенки насичаха празните шезлонги на слънчевата тераса. Брезентът плющеше от духащия откъм върховете остър вятър.

Видях една отпусната на стола си жена. Небрежно наметнатият на раменете й шал откриваше дълга, загоряла шия. Докато стоях неподвижно и я наблюдавах, тя ме погледна, някак разсеяно усмихната. Когато се представях, сянката ми падна върху нея.

Правилникът за посещения бе много строг и ми бе разрешено да прекарвам само по два часа дневно в стаята й. Не успявах да се сближа особено с нея — тя не ми позволяваше. Бе много болна и непрекъснато кашляше. Често храчеше кръв. Трепереше, втрисаше я, бузите й пламтяха, дланите и стъпалата й се потяха.

При едно мое посещение тя ме помоли да я любя. Заключих вратата. Когато бях съблечен, тя ми каза да погледна в голямото огледало в ъгъла на стаята. Видях отражението й там и очите ни се срещнаха. После тя се надигна от леглото, свали пеньоара и пристъпи към огледалото. Застана съвсем близо до него, докосвайки моето отражение с едната ръка, и започна да гали тялото си с другата. Виждах гърдите и хълбоците й. Тя изчака, докато се концентрирам напълно върху мисълта, че там, в огледалото, стоя аз, а нейните пръсти и устни докосват моята плът.

Обаче, щом доближавах до нея, тя ме спираше с тих, но все пак настойчив глас. И отново се любехме, тя изправена, както преди, до огледалото, а аз, на две крачки от нея, с приковани в нея очи.

Последователно сменящи се лекари и медицински сестри наблюдаваха живота й неотлъчно и редовно го измерваха с различни апарати, заснемаха го на негативи, нанасяха го в диаграми и картотеки, подсилваха го с иглите, които дупчеха вените и гърдите й, вдъхваха му кислород от бутилки и приемаха в туби издишвания въздух. Кратките ми посещения все по-често биваха прекъсвани от внезапната поява на доктори, медицински сестри или санитари, които идваха да сменят кислородните бутилки или да й дават нови лекарства.

Един ден в коридора ме спря старшата сестра. Попита ме дали знам какво върша и аз отвърнах, че не я разбирам. Персоналът, добави тя, е измислил име за хората като мен — hyaenidae. И понеже все още не можех да разбера, тя поясни: хиени. Мъжете от моя тип се прокрадвали около умиращите тела. Всеки път, когато съм се хранел от тази жена, аз съм ускорявал смъртта й.

С течение на времето състоянието й забележимо се влошаваше. Седях в нейната стая и гледах бледото й лице, рядко осветявано само от някое поруменяване. Ръцете върху завивката бяха тънки, покрити с изящна мрежа синкави венички. Крехките й рамене се надигаха и отпускаха при всяко вдишване; тя често изтриваше скритом обилно избиващата по челото й пот. Докато жената спеше, аз оставах неподвижен, безмълвно вторачен в огледалото, което отразяваше студените бели правоъгълници на стените и тавана.

Сестрите безшумно влизаха и излизаха от стаята, но аз винаги успявах да избегна погледите им. Те се привеждаха над пациентката, избърсваха челото й, навлажняваха устните й с памучни тампони, шепнеха в ушите й на някакъв таен език. Грубите им престилки се развяваха като крилете на неспокойни птици.

Аз излизах на терасата и затварях бързо вратата зад себе си. Вятърът непрестанно раздухваше снега от покритите със заледена кора поляни, запълваше отпечатъците от стъпки и диагоналните следи от миналия ден. Събирах от замръзналите перила пресен сняг и правех от него пухкава възглавничка. Тя блещукаше за секунда-две в топлата ми длан и бързо се превръщаше в капеща снежна каша.

Все по-често ми забраняваха достъпа до нейната стая и аз прекарвах тези часове сам, в моя апартамент. По-късно, преди лягане, изваждах от бюрото няколко албума, пълни с направени от мен нейни снимки, внимателно увеличени и старателно залепени върху картон. Поставях тези уголемени фотографии в един ъгъл на моята спалня и седях пред тях, припомняйки събитията от болничната стая и отраженията в огледалото. На някои от изображенията жената бе гола; сега те бяха пред мен, само за мен. Не откъсвах очи от тези снимки, сякаш бяха огледала, в които можех във всеки момент да видя моето лице, носещо се като призрак над плътта й.

После излизах на балкона. Светлините от прозорците докосваха снега около санаториума, който вече не изглеждаше чист. Наблюдавах втренчено белите огънчета, докато те започваха да изчезват. Отвъд широтата на долините и хълмовете, прорязани от гористи скатове, лунната светлина озаряваше замръзнали върхове, потоци и кълбести облаци, които изникваха, примамени от закрилата на тесните клисури.

С металическо дрънчене се затваряше врата; в далечината прозвучаваше автомобилен клаксон. Внезапно сред снежните преспи изникваха фигури. Те се катереха през поляните към санаториума и понякога изчезваха, като отнесени от задушаваща прашна буря в опалена от суша равнина.