Йежи Кошински
Стъпки (38)

Обикалях районите, където тези хора живееха сред зловоние и болести. Те нямаха какво да притежават или с какво да се гордеят. Обединяваше ги единствено цветът на кожата им — и аз им завиждах.

Разхождах се из улиците в жегата на знойния ден и надничах в стаи, пълни с ревящи деца и струпани на пода прогнили дюшеци. Старци и болни лежаха като сплескани в креватите или клюмаха, ниско приведени на столовете си. В задънените улици се кикотеха момичета. Из дворовете момчетата подритваха топка с крясъци. По тротоарите, като живи препятствия за слепите и малоумните, бяха проснати парализираните и упоените от наркотици. Изпоцапани с всевъзможни мръсотии деца трошаха бутилки във вечно препълнените боклукчийски варели, преследваха котки и кучета, гонеха се около изоставените коли, от които упоритите крадци бяха смъкнали всичко ценно, до последното късче гума или плат.

Завиждах на живеещите тук хора. Те изглеждаха неимоверно свободни, нямаха за какво да съжаляват и не очакваха нищо. В света на медицинските прегледи, актовете за раждане, перфокартите и компютрите, в света на телефонните указатели, паспортите, банковите сметки, завещанията, кредитните карти, пенсиите, заемите, ипотеките и застрахователните планове, те живееха необвързани. Всеки от тях имаше представа само за себе си.

Ако можех някак да заговоря техния език и да променя цвета на кожата, формата на черепа и текстурата на косата си, навярно щях да се превърна в един от тях. Така бих изгонил от себе си образа на онова, което съм бил някога и това, което евентуално ще стана. Бих отпъдил познатия страх от закона, представата за неблагополучие, критерия за успех. Бих прогонил мечтата за лична собственост, за нещата, които трябва да бъдат притежавани, използвани и консумирани, а също и символите на принадлежността: дипломи, нотариални актове, удостоверения за самоличност. Тази промяна би ме изправила пред единствения възможен избор — да остана жив.

По този начин светът ще започне да умира заедно с мен. Ще виждам града като нещо променливо сред чудесата на света, със замърсяващи въздуха комини, с отравящи земята корени, с пипала изправящи хората един срещу друг, задушаващи ги в безнадеждната им борба. Ще съставя карта на градските магистрали, тунели и мостове, на подземните железници и каналите, на кварталите, украсени с прекрасни домове изпълнени с безценни предмети, редки библиотеки и красиви стаи, на хитроумните мрежи от подземни тръбопроводи, кабели и проводници, на полицейските служби и пощенските станции, на болниците, църквите и храмовете, на административните сгради, натъпкани с блокирали компютри, телефони и сервилни чиновници. След това ще поведа война срещу този град, все едно че той е живо тяло.

Ще приветствам нощта, сестра на моята кожа и братовчедка на моята сянка, а тя ще ме скрие и ще ми помага в моята борба. Ще издърпам чугунените капаци от водосточните канали и ще пусна експлозиви в черните ями. После ще избягам, ще се скрия в очакване на трясъка, който ще хване в капана на безмълвните телефонни кабели милиони нечути думи и ще хвърли в мрак стаите, изпълнени с бяла светлина и уплашени хора.

Ще изчакам среднощната буря да започне да опустошава улиците и да замъглява всички образи, ще опра нож в гърба на прозяващия се униформен портиер, ще го накарам да ме поведе нагоре по стълбите и ще го пробода. Ще навестявам богатите, невъзмутимо спокойните и нищо незабелязващите и предсмъртните им писъци ще заглъхват в натруфените завеси, старите гоблени и безценните килими. Разпраните семейни портрети втренчено ще гледат мъртвите им тела, затрупани от изпотрошени статуи.

После ще изтичам до устремените към града шосета и автостради. Ще нося чанта, пълна с криви пирони, които ще изсипя на асфалта. Ще изчакам зората, за да видя приближаващите с пълна скорост автомобили, камиони, автобуси и да чуя пукането на гумите, писъка на колелата, трясъка на стоманените им тела — внезапно изнемощели от ударите едно в друго, като съборени от масата винени чаши.

И сутринта ще легна, усмихнат в лицето на деня, братът на моя враг.