Йежи Кошински
Стъпки (1)

Пътувах дълбоко на юг. Селата бяха малки и бедни. Когато спирах в някое от тях, около колата ми се събираше тълпа и децата следваха всяко мое движение.

Реших да прекарам известно време в едно почти обезлюдено село — да почина, да дам дрехите си за пране и кърпене. Жената, която прие тази работа, ме увери, че ще я свърши бързо и качествено, тъй като била наела за помощничка едно момиче сираче, принудено да се издържа само. Тя посочи девойката, която ни наблюдаваше от прозореца.

Когато на другия ден се върнах да взема изпраните дрехи, видях в предната стая девойката. Тя само от време на време вдигаше лице. Щом очите ни се срещнеха, тя опитваше да прикрие своя интерес към мен и свеждаше още по-ниско глава над дрехите.

Докато пъхах някои документи в джоба на току-що изгладеното сако, забелязах любопитството, с което девойката гледаше оставените на масата пластмасови кредитни карти. Попитах я знае ли какво е предназначението им. Никога не била виждала подобно нещо, отвърна тя. Казах й, че с такава карта могат да се купят мебели, чаршафи, кухненски съдове, храна, дрехи, обувки, чанти, парфюми или почти всичко друго, което би могло да хрумне на човек, и то без да плаща никакви пари.

Небрежно продължих да обяснявам, че бих могъл да използвам картите в най-скъпите магазини на близкия град и ще бъде достатъчно само да ги покажа, за да ми сервират във всеки ресторант; че мога да живея в най-луксозните хотели, сам или с компания. Добавих, че тя ми харесва, изглежда красива, и тъй като според мен работодателката й се отнася зле с нея, бих желал да я взема със себе си. Ако е съгласна, може да остане с мен, докогато иска.

Все тъй без да ме поглежда, като че да се увери още веднъж, тя попита дали ще има нужда от пари. Отново й обясних, че ако разполагаме с картите и пожелаем да ги употребим, изобщо няма да ни трябват пари. Обещах й да пътуваме заедно с нея до различни градове и дори в чужбина; няма да бъде необходимо да работи или да прави нищо друго, освен да полага известни грижи за себе си. Аз ще купувам всичко, което й хареса. Тя ще може да носи възможно най-хубавите и най-елегантни тоалети и да бъде прекрасна за мен, да сменя прическите и даже цвета на косата си, колкото пъти пожелае. За да стане това, добавих аз, тя — без да казва никому нито дума — трябва само да излезе късно вечерта и да ме чака в покрайнините на селото, до пътния знак. Уверих я, че щом стигнем големия град, ще изпратим писмо на работодателката й. Ще й обясним, че, подобно на много други момичета преди нея, тя напуска родното село, за да търси работа в големия град. Завърших с думите, че ще я чакам довечера и се надявам тя да дойде.

Кредитните карти лежаха на масата. Девойката стана и ги загледа благоговейно-недоверчиво, протегна ръка, като да ги пипне, но бързо я отдръпна. Взех една карта, подадох й я. Тя я хвана внимателно между пръсти, като нафора за причастие, вдигна я към светлината, за да разгледа напечатаните цифри и букви.

Вечерта паркирах колата сред храстите, недалеч от пътния знак. Докато стъмни съвсем, минаха пет-шест каруци на връщане от пазара, но никой не ме забеляза.

Момичето изникна неочаквано, някъде изотзад, задъхано и уплашено, понесло вързопче с дрехите си. Отворих вратата на колата и мълчаливо й направих знак да се настани на задната седалка. Подкарах веднага и едва след като се отдалечихме от селото намалих скоростта. Обявих й, че е свободна вече и нейните бедни дни са свършили. Известно време тя седя безмълвно, а после ме попита още ли са у мен кредитните карти. Бръкнах в джоба си, подадох й ги. След няколко минути вече не виждах главата й в огледалото — бе заспала.

Късно другата сутрин пристигнахме в града. Тя се събуди, залепи лице на прозореца и загледа уличното движение. Изведнъж докосна ръката ми и посочи големия универсален магазин, покрай който минавахме. Иска да се увери, заяви тя, истина ли е, че моите карти имат по-голяма сила от парите. Паркирах колата.

В магазина тя хвана ръката ми. Почувствах как дланта й овлажнява от вълнение. Никога досега не била ходила в град, даже в малък град, призна тя. Страшно трудно й е да повярва, че толкова много хора могат да се съберат на едно място и пак да останат още толкова много неща за купуване. Посочваше харесалите й рокли и прие няколко мои съвети за дрехите, които биха й отивали. Подпомогнати от две продавачки, които с неприкрита завист наблюдаваха спътницата ми, избрахме палто, няколко рокли и чанти, ръкавици, чорапи и бельо.

Сега тя изглеждаше дори още по-уплашена. Когато я попитах дали не се бои, че моите карти няма да могат да платят за всичко избрано от нас, тя първоначално опита да прикрие смущението, ала накрая го призна. Защо, поинтересува се тя, хората от нейното село трябва да работят цял живот да спечелят парите, за да придобият всичко това, което ние сме купили, а аз, без да съм известен футболист или кинозвезда, нито дори прелат, изглежда въобще нямам нужда от пари, за да получавам каквото поискам?

Когато покупките ни бяха опаковани, подадох на касиерката една от картите. Тя ми благодари учтиво, изчезна за момент, после се върна с картата и касовата бележка. Моята приятелка стоеше зад мен. Изгаряше от нетърпение да грабне кутията, но все още се страхуваше да го направи.

Излязохме от магазина. В колата момичето отвори пакета и внимателно разгледа нещата — опипваше ги, помирисваше ги, отново ги докосваше, затваряше и отваряше кутията. Щом потеглихме, веднага започна да изпробва обувките и ръкавиците. Спряхме пред едни малък хотел и влязохме. Поисках апартамент, без да обръщам внимание на многозначителния поглед на регистратора. Качиха моя багаж горе, но момичето настоя собственоръчно да носи кутията, сякаш се боеше да не му я отнемат.

Когато влязохме в апартамента, тя веднага отиде в своята стая и след малко дойде, пременена в нова рокля. Обикаляше важно-важно край мен, пристъпваше сковано с новите обувки на високи токове, без да сваля очи от огледалото, връщаше се отново и отново в своята стая, за да пробва другите тоалети.

Късно следобед от магазина доставиха останалите пакети, в които имаше най-различно бельо. Вече леко замаяна от изпитото на обед вино, опитвайки да ме впечатли с новопридобитите светски маниери, тя застана изпъната пред мен, с ръце на хълбоците. Езикът овлажняваше устните й, неувереният й поглед търсеше моя.