Йежи Кошински
Стъпки (31)

Наеха ме да изстъргвам старата боя и ръждата от един кораб, определен за ремонт. Шефът ми каза, че задачата трябва да бъде изпълнявана нощем, защото на хора, които не са профсъюзни членове било забранено да работят на кораба. Обясни ми, че в случаите, когато по-леката и по-добре платена бояджийска дейност бивала разпределяна между профсъюзните членове, оплаквания нямало. Боядисването не можело да започне преди да бъдат свалени наслоените пластове боя, а когато имало по-добра работа, изстъргването на старата боя било под достойнството на профсъюзните членове.

Заведоха ни на кораба през нощта, на големи групи. Наетите за тази дейност по правило биваха новопристигнали емигранти, неизменно бедни, често мизерстващи. Много от тях бяха влезли нелегално в страната или имаха други причини да избягват контактите с представителите на властта. Заплащането бе една трета от полагаемото, но тези пари щяха да облекчат положението ми.

Въпреки че корабът бе добре закотвен на кея, когато развълнуваното зимно течение го блъскаше, той се поклащаше. Не ни дадоха ботуши, нито работни комбинезони. Получихме само широки длета и чукове. Трябваше да къртим боята така, че люспите да не падат върху колегите ни. Докато блъсках с чука парченцата стара боя отскачаха в лицето и дрехите ми.

Откъм морето духаше леден вятър и ние, разположени в увисналите над водата платформи, се полюшвахме. Страничните люкове чернееха и когато надниквах в тях изпитвах огромно желание да вляза в някоя от каютите. Копнеех да бъда единственият пасажер на този безлюден кораб, защитаван отвсякъде от стоманени стени, да мога да заспивам и след това да се пробуждам в някое далечно море, без самоличност, без посока.

Работех с палтото, което скоро се изпъстри с люспи боя и с течение на времето ставаше все по-кораво и по-тежко. Сутрин рано се връщах в прегрятата задушна стая. От горещината и миризмата на боя отслабнах и често ми се повдигаше. Преди да легна чистех люспите боя, с надеждата да ги махна от палтото, докато още не са се втвърдили. Но все бивах много уморен и все не успявах.

По-късно, през деня, всеки път щом пожелаех да изляза навън, срещах ожесточена съпротива от моето палто. Ръкавите не позволяваха на ръцете ми да проникнат в тях, джобовете като че ли залепваха за дланите ми. Когато притварях палтото върху гърдите си, предницата скърцаше, протестирайки недоволно.

Вербовчикът ме помоли да занеса някакъв плик на един от моите колеги-събратя. Името и адресът бяха написани с чужди букви. Не знаех езика, но тази азбука ми бе позната и можех да разчитам отделни думи. Отидох горе на палубата и извиках името, стараейки се да го произнеса правилно.

Дойде един човек и, обръщайки се към мен на непознат език, поиска плика. Направих жест, че не разбирам. Той заговори отново. Отдалечи се и след няколко минути пристигна с още трима души, които обсъждаха нещо развълнувано. Наобиколиха ме. Опитах да им покажа с жестове, че не ги разбирам, но те явно не ми повярваха. Доколкото схванах, мислеха, че съм от тяхната националност, но се срамувам да го призная.

Започнаха да ме блъскат. Твърдата кожа защитаваше тялото ми от ударите им, но ме бе страх, че ще ме хвърлят зад борда и с моето палто удавянето ми щеше да бъде сигурно. Виждах се на морското дъно, покрит с палтото, като със саван. Те продължаваха да ме удрят, копчетата отхвръкнаха и палтото се разпра по шевовете. В този момент дотича вербовчикът и моите нападатели изчезнаха. Станах на крака, притискайки към тялото си парчетата кожа. Вербовчикът ме нарече смутител на реда: трябваше веднага да напусна кораба и повече да не се мяркам там.