Йежи Кошински
Стъпки (32)

Работех на дълъг тесен паркинг и преживявах от получените бакшиши. Веднъж един човек дойде да вземе луксозната си вносна кола. Когато му я докарах, той ме попита от коя страна съм. След това ми направи знак да вляза в колата при него и веднага ми зададе въпроса искам ли да заработя една добра сума. Показа ми пачка банкноти и ме увери, че ако съм достатъчно схватлив, ще мога да спечеля много пари, ще мога да купя лимузина като неговата и ще ми останат предоволно средства, за да издържам някое момиче цяла седмица в най-разкошния хотел в града.

След като ме разпита за живота ми, господинът добави, че той също е пришълец в тази страна. Повечето от хората тук знаели къде са парите, ала не били наясно как да вземат своя дял от тях. Неколцина като него получавали по-голям дял. Добави, че в днешния свят било трудно да изхарчиш много пари, ако не можеш да удостовериш откъде си ги получил. Трябвало да съществува някакво законно търговско предприятие, подчерта той, през което да минават парите, за да изглеждат чисти.

Извади от джоба си банкнота, която щеше да ми стигне да преживея три месеца. Разкъса я на две, подаде ми една половина и каза, че ще получа другата, ако предам някакво съобщение. Обясни ми, че недалеч от паркинга се намирал ресторант, собственост на възрастен човек, който имал две дъщери. Въпреки че бил голям, ресторантът не привличал много клиенти. Няколко пъти при стареца ходели различни хора и всеки от тях искал или да купи ресторанта или да му стане съдружник. Но той не приемал никакви предложения.

Тъй като старецът по произход бил от моята страна, бъдещият ми работодател вярваше, че предложението му би имало по-голяма тежест, ако го предам аз. Намираше, че изглеждам много убедителен. От мен се искало просто да помоля този човек да влезе в съдружничество с един братовчед на новия ми познат. Приемел ли, щял да получи достатъчна част от печалбата. Нужно било само да позвъни на един предаден му от мен телефонен номер и всичко щяло да бъде уредено. Откажел ли, аз трябвало да му обясня, че ако обича дъщерите си, друг избор нямал. Веднага схванах, че смисълът на едно такова съдружничество е ресторантът да изглежда по-доходен, отколкото е всъщност, като по този начин незаконно спечелените пари ще могат да бъдат заприходени в счетоводните книги.

Отидох на посещение при стареца. В ресторанта имаше само една жена, която миеше пода. Предадох й, че искам да видя собственика. Тя го повика. Когато го поздравих, той веднага разпозна акцента ми и отбеляза, че сигурно сме сънародници.

Първо му казах, че нося съобщение от човек, който желае да му помогне. Той отвърна, че не му е нужна помощ от непознати. През последната война помогнали на парализираната му съпруга да се качи на влака, отпътуващ към един концлагер. Онези, които й помогнали, били млади, отзивчиви и добре информирани. Повтори, че не иска никаква помощ от непознати. След това, както бях инструктиран, аз го попитах за неговите дъщери. Устните му побеляха.

— Защо споменавате децата ми? — попита той. — Те нямат нищо общо с моя бизнес. Откъде знаете за тях?

— Човекът, който ме изпраща, не прави разлика между вашето семейство и вашия бизнес — отвърнах аз. — Той ми разказа за дъщерите ви: по-малката ходи всяка сутрин на училище, а по-голямата пресича булеварда, когато отива на уроци по пиано. Той даже знае кой е техният зъболекар.

Старецът се надигна разтреперан.

— Ще извикам полицията! — изкрещя той, но без да помръдва от масата.

— Няма да го направите — уверих го аз. — Полицаите са млади, отзивчиви и добре информирани. Мислите ли, че те биха придружавали дъщерите ви, всеки път до училището, до зъболекаря, до учителя по пиано? Тъй ли мислите?

Той седеше неподвижен, скрил лице в шепите си.

— Човекът, който ме изпрати тук, също обича музиката — продължих аз. — Той сподели с мен, че би било много жалко, ако дъщеря ви нарани ръцете си и вече няма да може да стане концертираща пианистка. Този, който ме изпрати, каза също, че един възрастен човек, изгубил всички роднини, не би трябвало да поставя ресторанта над бъдещето на децата си.

Старецът мълчеше. Докато чаках, отгоре долитаха акорди на пиано. Заслушах се внимателно и това явно го впечатли.

— Един ден тя ще стане велика пианистка — отбеляза старецът. — За нея музиката означава много повече от думите… — Замисли се. — … Дайте ми номера на вашия познат. Ще му се обадя. Аз трябва да имам такъв съдружник.

На другата сутрин бях на паркинга, както обикновено. Към обед новият ми работодател спря с колата си.

— Добра работа свършихте — похвали ме той. — Някога можете да станете адвокат или ресторантьор.

Между пръстите си държеше другата половина от банкнотата.

Година след това, веднъж отидох при моя предпочитан бръснар. Той бе дошъл сравнително неотдавна в страната, бе наел една бръснарница и започнал свой бизнес. Бръснарницата беше чиста и спретната, с голяма витрина, която я осветяваше цялата. Моят бръснар изглеждаше възбуден и разтревожен. Каза, че не е в състояние да ме избръсне, защото бил много нервен. Подозирах, че има нещо наистина много сериозно и настоях да отидем в отсрещното кафене и да поговорим.

Докато обядвахме, бръснарят ми разказа какво се бе случило. Преди няколко дни един посетител му донесъл съобщение — витрината на неговата бръснарница имала нужда от защита. Ако откажел да плати, кварталните хулигани щели да я разбият. Бръснарят отвърнал, че работи повече от година и изобщо не е имал никакви неприятности — защо искат да потрошат витрината му сега? Все пак, той имал застраховка, която щяла да изплати повредената витрина. Но посетителят добавил, че познава някои младежи, които нощем обикалят с мотоциклети из квартала и хвърлят тухли по витрините на заведенията. Естествено, дори и най-щедрата застрахователна компания няма да продължава дълго да плаща за изпочупени витрини. Освен това, ремонтът ще забави работата в бръснарницата. Следователно, настоял посетителят, бръснарят трябвало да се абонира за неофициалната квартална охранителна служба, както вече били направили много собственици на малки магазини. Месечната такса се изчислявала върху размера на оборота. Охраната щяла да струва повече от половината от чистия му доход. Трябвало да вземе решение до седмица.

— Какво смяташ да правиш? — попитах го.

— Не мога да плащам. Жена ми е бременна. Ясно е, че полицията няма да ме защитава дълго. Сигурно ще загубя. Ще се наложи да продам бръснарницата.

Веднага разбрах, че той не знае как да се бори. Уверих го, че мога да оправя работата, ако ме вземе за съдружник. Отначало бръснарят не ми вярваше, но аз му обясних. След това го заведох в банката и оттам в една нотариална кантора, за да подпишем документите. Привечер аз бях негов законен съдружник. А в края на седмицата, когато кандидат-охранителят му позвъни, съдружникът ми го насочи към мен.

Кандидат-охранителят се представи по телефона. Когато го попитах откъде звъни, той отвърна, че се намира в неговата кола пред блока, в който живеех. Погледнах през прозореца: някакъв човек с телефонна слушалка в ръка ми махна от един спортен автомобил. Върнах се при телефона и го поканих. Кандидат-охранителят дойде.

— Харесва ли ви колата ми? — попита той. — Красавица, нали?

Отговорих му, че съм възхитен от нея.

— Автомобилът придава чувство за сила — поясни той. — Влизаш вътре с някоя жена и припалваш мотора. Когато отпуснеш амбреажа, колата потегля тъй рязко, че ако ръката ти е на коляното на жената, след тя ще я почувства вътре в себе си. — Той се огледа, седна и побутна лежащите на масата книги. — Защо са всички тези книги? Мислех, че вие оправяте външно главите на хората.

Отвърнах, че бръснарството е мое ново хоби, точно както за него вероятно са спортните автомобили. Попитах го какво иска и той повтори онова, което преди седмица бе казал на бръснаря. Осведомих го, че нямам намерение да плащам за охрана и се надявам витрината на моята бръснарница да остане непокътната.

В присъствието на моя посетител, аз позвъних на човека, който бе ползвал услугите ми в случая със собственика на ресторанта. Различих гласа му веднага щом той отговори, но трябваше да му припомня къде и как сме се запознали. Казах му, че сега имам свой бизнес, обаче не съм станал адвокат или ресторантьор, както някога е предполагал той, а просто съдружник в малка бръснарница, която сега е застрашена. Помолих го да ми окаже помощ, както някога му бях помогнал аз. Добавих, че не знам дали той е във връзка с хората, които силом налагат защитата си на бръснарските салони, но имам голямо доверие в неговите възможности и влияние. Ако не склони да ми помогне и ако витрината на моята бръснарница бъде строшена, ще причиня на него или на братовчед му или на техните семейства същото, което той някога е възнамерявал да направи на дъщерите на възрастния собственик на ресторанта. Самият аз нямам семейство или деца, но в армията съм бил снайперист. Познавам добре града и въпреки че в края на краищата ще загубя, смятам да бъда много скъпо струваща жертва.

Не изчаках обяснението му, а направих знак на моя посетител да доближи телефона. Той пое слушалката, леко смутен. Двамата беседваха известно време на чужд език. Не зная за какво говориха, но след минута посетителят ми излезе, без да каже нито дума.

На другия ден видях моя съдружник и му разправих какво се бе случило. Той все още бе разтревожен и уплашен. Минаха няколко седмици. Повечето витрини наоколо бяха разбити, но нашата остана недокосната. След няколко месеца, без много шум разтрогнахме съдружничеството си.