Жоржи Амаду
Старите моряци (9) (Пълна истина за оспорваните авантюри на коменданта Васко Москосо де Арагаум — капитан далечно плаване)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Os velhos marinheiros (ou A completa verdade sôbre as discutidas aventuras do comandante Vasco Mocoso de Aragão, capitão de longo curso), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2020)

Издание:

Автор: Жоржи Амаду

Заглавие: Старите моряци

Преводач: Тодор Ценков

Година на превод: 1972

Език, от който е преведено: португалски

Издание: първо

Издател: Държавно издателство — Варна

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1972

Тип: новела

Националност: бразилска

Печатница: ДП „Странджата“, Варна

Излязла от печат: 20.IV.1972 г.

Редактор: Петър Алипиев

Технически редактор: Георги Иванов

Художник: Иван Кенаров

Коректор: Денка Мутафчиева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9084

История

  1. — Добавяне

Където Дондоса слага морални рога на разказвача

Признавам си, че злостната кампания, рожба на завистта и огорчението, разгърната от Чико Пачеко против коменданта, разклати малко моето предишно безусловно възхищение от несравнимата фигура на героя. Някои от неговите авантюри, разгледани под светлината на унищожителната критика на бившия инспектор по хранителните стоки, ми се струват донякъде прекалени. Не казвам това, за да окажа влияние за някакви прибързани преценки. Аз заставам в положението на един обективен историк и ако говоря по това, то е, защото ми направи известно впечатление фактът, че пенсионерите и бившите търговци бяха отдали толкова малко значение на коментарите и забележките на Чико Пачеко и бяха толкова солидарни с коменданта.

В една проучвателна работа като тази, с която се захванах (за да убия времето, а също така и да видя дали мога да участвувам в един литературноисторически конкурс на Обществения архив), за да се опитам да установя истината, известни подробности трябва да бъдат изложени, ако не на обществено обсъждане, то поне на проучване от изтъкнати личности, способни да дадат авторитетно мнение върху тези неща.

Ето защо аз се допитах по въпроса до предостойния доктор Алберто Сикейра, чиято важност представлява днес в Перипери онова, което в миналото е означавало присъствието на коменданта Васко Москосо де Арагаум. Съдията е човек с универсални знания, нито един раздел от човешките познания не убягва на неговото любопитство, от правото до философията, от икономиката до спорни сексуални въпроси. Дори и от медицина разбира малко, за да не кажа достатъчно, тъй като той е, който лекува сполучливо и всеотдайно при силните и чести грипове Дондоса. Аз вече имах случай да видя това (тъй като напоследък, като още едно доказателство за доверие и уважение, той ми отвори посред бял ден вратата на това негово допълнително жилище, в което аз влизах само нощем и крадешком). Запретнал ръкавите на ризата си, той изми с топла вода и един леген гальовните крака на Дондоса и после ги зави с един пешкир. Според Предостойния не съществувало по-добро лекуване от това за простуда и грип. Добро лечение, струва ми се, за болната и за нейния импровизиран лекар, тъй като под претекст да мие краката на момичето, неспокойните ръце на съдията понякога се изкачваха към коленете и околностите им, което караше Дондоса да се търкаля на кревата, смеейки се от удоволствие и дяволитост, като ми намигаше заговорнически с едно око. Тогава той й мърмореше сладки думи, нежни фрази: „Моето котенце! Бедничката! Тя ми е болничка!“

Трогателна картина на този бележит човек, слава на Байянската юриспруденция, наведен пред един фландърски леген, да мие, да разтрива и да целува краката на скромничката мулатка, простичка и лишена от всичко. Това беше ново доказателство за неговите добри чувства, които аз тук изтъквам, като възползвам от случая.

Когато го консултирах относно моите съмнения, той ми каза, че за него не представлява изненада лековерието на слушателите на коменданта, тъй като те се намирали пред конкретни доказателства на неговите твърдения: дипломата в рамка, много важния Орден на Христос, компаса, телескопа… Как да се съмняват, как да вярват и да ценят злословията на Чико Пачеко, някакъв предшественик на ония зли езици, които и днес тровят нашето тихо предградие, злословейки срещу другите, измисляйки мизерни срещу чуждата чест.

Напоследък нашият учен магистрат е доста сърдит, защото бяха достигнали до ушите му сведения за един повдиган спор относно неговата кариера.

Не зная кой му е донесъл за този спор и не искам да рискувам с имена, тъй като за казано-речено клюкарите изобилствуват в нашата миниатюрна общност. Така или иначе, трябва да отдам възхвала на индискретния[1] и на неговата несдържаност, понеже от това аз излязох с увеличен кредит пред Предостойния. На този факт дължа включително и поканата да го придружа до къщата на Дондоса, едно обнадеждаващо доказателство за приятелството му, дори и за интимност. Добре знаем колко лесно един женен мъж отвежда някой, който и да е познат, в своето домашно огнище и при своята съпруга, но мъчно би го отвел в къщата на своята любовница и то в нейно присъствие. Само най-близките като побратими заслужават такова доказателство за доверие.

И това стана, защото го бях защитил, когато Отониел Мендоса, един подмазвач и ласкател на Телемако Дореа, разправяше с крясъци, че доктор Сикейра се бил пенсионирал като съдия в столицата на щата, след като неговото име било на три пъти задрасквано в тройните листи за съдия в по-горна инстанция. При последния тур шефът на правителството бил заявил, че ако бъде заставен да избира между един плъх и Предостойния, той, представете си, щял да назначи плъха, защото щял по-малко да краде и да вони.

Възмутен, аз защитих пламенно оскърбената чест на учителя. Аз имах да уреждам стари сметки с този Отониел Мендоса и очаквах да ми се падне случай. Субект, още относително млад, той ми устрои една лоша игра, когато по време на ваканцията протягахме и двамата ръце към една женичка, попаднала не знам след какъв проливен дъжд в Перипери. Споменът за гримираната Манон ме изпълни с възмущение и красноречие, излях моето огорчение и някои остри прилагателни върху тоя кретен и получих одобрението на присъствуващите. Самият Отониел, изплашен, като ме видя толкова разгорещен, се отказа от своите твърдения, обяви се за почитател на съдията и каза, че само разказвал истории, които циркулират из Байя. Както виждате, освен клеветник, той е и страхливец.

Връщайки се впрочем към работите на коменданта, истински и единствено обект на тези мои разсъждения, изложих този проблем на Телемако Дореа, поета модернист. Нашите обтегнати в последно време отношения бяха се подобрили. Той дойде да ме потърси, преизпълнен с любезности, за да ме поздрави за един мой сонет — добре отмерен александрийски стих, благодаря на бога! — публикуван в едно симпатично вестниче, собственост на един мой приятел, интелигентен и предприемчив момък. Има хора, които го считат за нахалник, обвинявайки го, че измъква пари от богатата испанска колония и пише ужасни сатири против търговците, които отказват да дават обявления в неговия вестник. Мисля, че всичко това не е нищо повече от интриги и неверни слухове и предпочитам да не се меся. Действително на Телемако се харесваше сонета и той не спестяваше похвалите си. Сравни ме с Петиньон де Вилар и Артур де Салес и ме развълнува с неговото спонтанно признание на моята поетична жилка. Трогна ме и го прегърнах — не е лошо момче той. Само малко избухлив, понякога злословен, но не е ли това огорчение резултат от неговите финансови мъчнотии? Получава някаква мизерна пенсия, с която може едва да преживява. Да му се отрече таланта е невъзможно и ако изостави манията си към футуризма, би могъл да напише добри стихове.

Обясних му моята загриженост относно поведението, възприето от населението на Перипери, през онази първа фаза от борбата между коменданта и Чико Пачеко.

Телемако не се съгласи с Предостойния: „Какво разбира това животно от държанието на хората?“ Според него не били конкретните и материални доказателства — дипломи, карти и хронограф основната причина за подкрепата, дадена на коменданта. Това не било така просто и така лесно, хората не давали такава стойност на материалните доказателства. Онова, което ги е накарало да поддържат коменданта и да застанат срещу Чико Пачеко и неговия страшен език, било самата нужда, чувствувана от всички тях, непретенциозни и плахи пенсионери и бивши търговци, за своя порция от авантюри, за своя част от героизъм. Колкото и улегнал да е един човек, колкото и скромен да е неговият живот, вътре в него има един пламък, понякога само една искрица, способни да се превърнат в пожар, ако се представи такъв случай. И тя е, която ги кара да бягат от посредствеността, все едно дали намират това в думите на някаква разказана история или в страниците на една прочетена книга, да бягат от досадата на малките, скучни, равни дни. В авантюрите на коменданта, в неговия изпълнен с рискове и смелост живот те намират опасностите, през които не са преминали, борбите, които не са водили, главозамайващата и греховна любов, която, ах! те не са изпитали.

Какво им предлагаше Чико Пачеко? Сплетните и бъркотията на едно дело против държавата. Ако поне беше някакъв криминален процес с убийства, със съпруга измамница и непочтен любовник, с ножове или изстрели, с развълнувани съдебни заседатели, с прокурор и адвокати, с ревност, омраза и любов, може би щеше да има някакви възможности… Но този спор около една пенсия беше почти нищо в сравнение с многото, от което се нуждаеха хората поради липсата на един по-истински и дълбок живот. Комендантът беше един щедър дарител на човешко величие — ето в това е и тайната на неговия успех.

Признавам, че всичко това ми се стори сложно и объркано, също и малко нещо претенциозно. Телемако Дореа е такъв, но в дъното на душата си не е лош субект. Каза ми още някои похвали, взе ми двеста крузейрос, за да ги върне след два дена, и си замина.

Накрая изложих въпроса и на Дондоса в топлото легло, където замествам нощем Предостойния, без неговите високо интелектуални качества, но с известни физически предимства. Хитрушата се разсмя със своя кръшен смях:

— Тоя комендант, макар и старичък, има свое очарование. Харесва ми неговият глас, хубавите му очи и косите. Трябва да е хубаво да слушам, излегната, как разказва своите случки. Няма жена, която да не хареса един такъв мъж…

— Само да го слушаш или и за…?

Тя си прехапа устната и се разсмя тихичко:

— Кой знае, може би…

Безсрамница, като че не й стига съдията! Но тя ме дърпаше за косите и ми говореше с уста до моята:

— Разкажи още една негова история, една, в която има жена посред морето. Разкажи, моя радост…

Заклевам се, че тая кучка мислеше за коменданта.

Бележки

[1] Който не пази тайна. — Б.пр.