Жоржи Амаду
Старите моряци (35) (Пълна истина за оспорваните авантюри на коменданта Васко Москосо де Арагаум — капитан далечно плаване)

Където истината е изтръгната от дъното на кладенеца от развихрили се яростни ветрове

Около пет часа следобеда Васко пристигна в пансиона на дона Ампаро, сърдечна беззъба мулатка. Получи стая с една мрежа и симпатиите на дона Ампаро, на която видът на Васко напомняше един услужлив познат от Акре. Запита го дали не е болен. Горещината беше задушаваща, Васко седна под мрежата и се замисли. Болен? Не, просто беше празен, не успяваше дори да сложи ред в мислите си, в проблемите за решаване, отнасящи се до неговото завръщане в Байя, продажбата на къщата в Перипери и купуването на другата на остров Итапарика. На улицата, натегнала от тежка задуха, царуваше дълбока тишина, но той продължаваше да чува онзи висок кикот, който никога нямаше да престане да чува и да отеква в гърдите му. Това беше една остра болка, остра и вечна. Този път нямаше право комендантът Жоржес Диас Надреу: разкъсан беше отвътре старият моряк и никога вече нямаше да се изправи наново неговият гребен. Прегърбен беше от мъка, от смеха на целия град.

Когато дона Ампаро дойде да го повика на вечеря, намери го в същото положение — проснат под мрежата. Дори и дрехите не беше си свалил.

Не, не, той не иска да яде. Дона Ампаро беше жена с дълъг житейски опит, признат от клиенти и съседи. Това, от което той страда, не й се струваше да е телесна болка — определи тя сполучливо и със сигурност диагнозата. Неговото беше огорчение и то от големите. Смъртта на единственото дете може би. Но по-вероятно е може би напускане на дома от жената. Женен за някоя млада жена, навярно той пристига вкъщи и намира само новината, че тя е отлетяла, като отнесла покъщнината и радостта на бедния човек. Дона Ампаро знаеше няколко такива случаи.

Не би ли искал поне да пийне една глътка, за да си възвърне силите и да се бори с горещината? За горещината и болката от побягналата жена няма нищо по-добро от една ракийка. Една глътка? Той прие с едно движение на главата си. Тя обаче донесе бутилката — за неговите нужди не беше достатъчно една чашка.

На своето време Васко е бил прославен пияч. Напоследък обаче се беше ограничил с топлия грог, приготвян с такава изисканост в неговия дом в Перипери. Надигна бутилката, както правеше това като млад, и пи без мяра и без колебания. Все още беше запазил нещо от онази някогашна издръжливост и можа да се държи на краката си, да отиде в салона за хранене, за да търси още ракия. Клиентите, каучукови работници от вътрешността, го изгледаха с любопитство. Когато той, взел новата бутилка, излезе в коридора, дона Ампаро обясни:

— Нещастния! Един случай, просто да ти е жал. Един човек като този: възрастен, униформен и всичко, а жената някаква скитница, избягала с един сержант, субект без никаква полза от него. И бедният човек остана така… Този свят е измамен и тъжен.

Васко заспа дълбоко и без сънища благодарение на горещината и на ракията. Едва успя да си смъкне обувките и дрехата. Не успя само да си снеме панталоните и ризата. Последната глътка изпи вече полузаспал.

Така той беше единственият от жителите на град Белем до Граум Пара, който през тази нощ не изпита в сърцето си върховен ужас, студенината на смъртта, чувството за неотменимия край. Защото, когато дона Ампаро и останалите гости избягаха навън, объркани и сънени, молещи се на господа, дори и не се сетиха за неговото съществувание. Рядкост бяха хората, които в този фатален час се сетиха за баща и майка, за жена и деца.

Защото през тази нощ, неочаквано и светкавично, без никакво предупреждение, побеждавайки учените от метеорологическата служба, противопоставяйки се на предвижданията за времето, изненадвайки суровите и стари моряци, върху пристанището и град Белем се развихри никога невиждана буря, безподобен ураган, най-голямата стихия през цялата история на тези морета при екватора.

Дойде горещият самум с огъня на пустинята, издигайки пясъците като някаква ужасна стена. Мусоните пристигнаха от Индийския океан, през където толкова беше плавал комендантът, идваха в стегната група, изтръгваха къщите из техните основи и ги въртяха като мъртвите листа на дърветата. Черният свиреше една песен за смърт. Харматан дойде от Африка на вихрушки, откъсна от въжетата параходи и ги захвърли върху пристаните, изпочупвайки им мачтите и вентилаторите. Пасатите потапяха параходи, платноходки и салове. Мистралът подхвана яхтата, дошла от Френска Гвиана, и с една мъртвешка игра го постави да плава наново, като разкъса платната му, изтръгна кормилото и го захвърли към остров Марахо, където изплашените костенурки нахлуваха из селищата. Смъртоносният студ, надвиснал над града, беше дошъл от сибирските степи на белите крила на ветровете от ледовитата зима. Идваха отдалече, с половин час закъснение, но когато пристигнаха, сякаш настъпи краят на света. Североизточните ветрове Терал и Аракати се заеха с английския параход и този на Лойд, скъсаха недостатъчните им въжета и ги заблъскаха един о друг със страшен трясък на разбитите им корпуси: Вятърът Аракати захвърли парахода на Лойд навътре в морето без мачти, без куверта и дюнетка. Вятърът Терал, страстен националист, се спря, за да тероризира английския товарен параход, като прокарваше острия си като нож език през гърлата на русите моряци, неговия език на северняшка смърт. С една вихрушка Терал потопи товарния параход близо до пристана, за да остане там забучен като спомен и предупреждение.

С ветровете дойдоха и дъждовете, пристигнали оттам наблизо, от линията на екватора, където спяха във влажните гори, донасяйки всички застояли води с малария, тифус и черна шарка. Дойдоха и превърнаха града в хиляди реки, рекички, ручейчета и гьолове. Реката Амазонка започна да се издува, да яде земя със своите алчни водни зъби и да фабрикува острови и трупове. Нахлуването на океанските води нагоре по течението на Амазонка ставаше с такъв ужасен вой, че неговият страхотен рев се носеше на километри далече и беше чут по бреговете на Африка, в град Дакар и из далечните загубени селища, където разтрепераните диваци в този рев разпознаха войнствения вик на Чанго.

Хората напускаха домовете си, гръмотевиците ръмжаха, електрическото осветление беше заменено от светкавиците. Проблясъците на светкавиците бяха толкова много, така следваха една след друга, че можеше всичко ясно да се види: срутването на къщите, носените от водата каруци и автомобили, платноходки, отправящи се навътре в реката без екипаж, за да спрат на някой от току-що създадените острови от земята, откъсната от бреговете… Народът се луташе отчаян из улиците, раздвижиха се свободно крадците и убийците, мъже и жени коленичиха да се молят с измислени от тях молитви, едно кюре се опита да организира набързо една процесия, черквите се препълниха — настъпил беше хаосът на второто пришествие.

Параходите, преди привързани към пристаните, попаднали в ръцете на ветровете от всички квадранти, изтръгнати от въжетата си, бяха изоставени на капризите на стихията. А дъждът валеше, бедните плачеха, богатите скърцаха със зъби.

Всичко трая само два часа и ако това беше продължило още само един час, щеше да изчезне от картата град Белем, с неговите португалски фаянсови плочки и неговата старинна прелест.

Щеше да изчезне град Белем, погълнат от потопа, отнесен от тайфуна, но щеше да продължава да стои ИТА, вързан на своя пристан с всички ония въжета, заповядани от коменданта Васко Москосо де Арагаум, капитан далечно плаване, единственият между всички стари моряци, който можа да предвиди бурята и да предпази срещу нея своя параход. Там, на пристана, стоеше непоклатим ИТА, незасегнат и недосегаем, вързан с всичките свои въжета.

Бурята, така неочаквано и рязко както дойде, така и внезапно си отиде. Въздухът стана чист и лек и тогава истината се разнесе по света.

След като премина страхът, бедните хора започнаха да броят умрелите и изчезналите, богатите — да броят загубите си. Мъртвите бяха малко, изчезналите мнозина, а щетите се изчисляваха на много милиони. В останалия без канализация град имаше опасност от треска. Пристанът Порт оф Пара беше купища развалини. Но сред разрушенията стоеше неустрашим, с гордо изправена носова част ИТА, спасен от своя капитан.

Когато късно сутринта представителите на компанията, бордовите офицери и народът най-после дойдоха до пансиона на дона Ампаро, чието откриване им струваше толкова много, Васко още спеше, неподозиращ нищо. Народът, който предния ден беше плакал от смях, сега, при слънчевата утрин, викаше ура. Дона Ампаро почука на вратата на стаята на Васко, съвзела се вече от снощния ужас.

Той се събуди, но като дочу многото гласове, помисли, че тия хора са толкова зли, че са го открили и тук и идват да го оскърбяват.

Толкова чукаха на вратата му, толкова го викаха по име, че най-сетне реши да отвори: брадата му беше небръсната, по чорапи, панталоните измачкани, езикът му надебелял и лепкав от ракията. Пред него стоеше първият помощник-капитан, народът се притискаше в коридора.

В този час вече националният телеграф и подводният кабел предаваха на цялата страна и на петте континента новината за огромния, катаклизъм и за гения на коменданта Васко Москосо де Арагаум, единственият, предвидил бедствието, и спасил своя параход. Телеграмите бяха публикувани в маншети от вестниците в Байя, в продължение на много дни, жадно четени в Перипери и събирани и подреждани от Зегиня Курвело. Включително и ония, в които се разказваше за чествуването, организирано от компанията в чест на непобедимия капитан далечно плаване: вълнуващо празненство на борда на ИТА, спасен от него, и в който се завръща в Байя.

Връчена му беше една диплома, отразяваща извършеното, и един възпоменателен медал от чисто злато. От командния мостик той гледаше морето: скромен, но с изправена грива, той се усмихваше.