Жоржи Амаду
Старите моряци (14) (Пълна истина за оспорваните авантюри на коменданта Васко Москосо де Арагаум — капитан далечно плаване)

За действителността и за мечтата във връзка с титли и дипломи

Да, Мадалена Понтес Мендес и нейният достатъчно изкривен нос имаха нещо общо с тайната мъка на Васко Москосо де Арагаум. Все пак не се отнасяше до страдание от любов, болка от рогата, несподелено увлечение, както си го представяше комендантът Надреу. Ако търговецът бе подхранвал някакво намерение за женитба по отношение на киселата госпожица, то никога неговото сърце не бе пулсирало неравномерно за нейната строга и кокалеста фигура, никога не притвори очи, за да си я представи гола, и той посвещаваше повече време и уважение на бащата, съдия и астма тик, и на майката, потомка на барони, отколкото на високомерната им дъщеря.

Какъвто и да е бил проекта за женитба, ако е имал такъв, то той беше дошъл на ума му като част от един план, с помощта, на който да се вмъкне напълно в това високо байянско общество от хора със звания и титли, в тази затворена обществена среда. Но ако това действително беше му минавало през главата, объркана от внезапната промяна на обстановката, от светлините в двореца и близостта на губернатора, от елегантността на тези превъзходни госпожи, то съвсем не стигна дотам да се конкретизира в едно определено намерение.

Мислеше за една блестяща женитба, при която да свърже своето честно и плебейско име, миришещо на риба и сушено месо, с едно високопарно презиме от онова местно благородническо съсловие, парфюмирано с още прясната кръв на робите и донякъде разорено с премахване на робството. Пресметвач без опит, той спря погледа си на Мадалена Понтес Мендес с един барон в майчината фамилия и писма от Педро II в архива на дядото по бащина линия, просветен законодател, високомерен и собственик на един западнал чифлик. Той манифестираше намерението си, като ласкаеше родителите и ухажваше момичето.

При един фатален валс дойде разочарованието. Танцуваха с Мадалена и от дума на дума заговориха за годеж и женитба по отношение на друга девойка. Мадалена му откри своето единствено изискване към онзи, който би пожелал да отведе нейната кутия с кокали пред олтара: една титла или една диплома. Тя не изискваше благороднически титли, макар че безспорно един граф, един маркиз или пък един барон би било нещо идеално, но сега това е мъчно при републиката, след мизерното предателство, извършено към бедния император, приятел на нейния дядо, с когото дори са си кореспондирали. Тя имаше предвид републикански титли, университетски: докторска диплома или чин в армията или флотата. Тя няма да се омъжи за какъв да е, тя, внучка на барон, дъщеря на висш съдия, за да бъде унижената съпруга на някой „господин Еди-кой си“, на някой „господин Белиграно“ или „господин Сикрано“. Тя иска да бъде госпожа доктор или капитан, или комендант и за нея не бяха толкова важни парите, а преди всичко фамилията, името. На това тя държи!

Васко се спъна, сгреши стъпката, пребледня и посърна. Той поведе разговора по този въпрос, за да й намекне, а тая горделива мърша хвърли в лицето му неговото положение на „някой кой и да е“, един от ония „господин Еди-кой си“, за които тя говореше с тон на голямо презрение. Не стигна дори до това да се изяви като кандидат — той се смути, обърка и мълчаливо се влачеше до последните акорди. И неговата тъга се увеличи.

Защото неговата тъга имаше като единствена и изключителна причина фактът, че не притежава една титла, която да предшествува името му. Защо не се хвърли най-сетне за завладяване на Дороти, свързана с Роберто само с парите, които той й даваше? Васко би могъл да й гарантира много повече пари, друг лукс, собствена къща и освен това весел живот с празнини, разходки, нощен живот, шампанско. Без да се говори за ужаса от близостта с една свиня като Роберто, който я стискаше за гърлото, притискаше я до себе си и с когото трябваше да се търкаля в кревата. За Дороти въздишаше Васко, за нея пулсираше загрижено неговото сърце и нощем си я представяше гола, с набъбнали гърди, стройни бедра и кадифен корем. Тогава защо не я изтръгне из ръцете на Роберто? Страх? Да, страх от Роберто. Не физически страх, той не се страхуваше от неговите тлъстини, освен това човек, който бие жена, винаги е страхливец, неспособен да застане срещу друг мъж. И кой би се осмелил да предизвика Васко Москосо де Арагаум, приятел на доктор Херонимо, заповядващ в полицията, с войници и моряци под неговите разпореждания? Нужно бе само да каже една дума на полковника и на коменданта…

Това беше друга форма на страх, роден от уважението на търговеца към доктора с неговото следване в университета, пръстен за ранга, защитата на дисертация… Не, Васко никога не би могъл да преодолее разстоянието, отделящо го от докторите. Той стоеше смирено пред тях — не беше им равен.

Тази е търсената причина за онзи меланхоличен израз на постоянна мъка, която разяждаше радостта му и безпокоеше приятелите му. За Васко хората с титла или диплома образуваха отделно съсловие, намираха се над другите смъртни, бяха висшестоящи същества.

Васко чувствуваше всеки момент своята малоценност. Когато влизаше в пансиона „Монте Карло“ и Карол го поздравяваше нежно — „господин Арагоузиньо“, след като бе произнесла: полковник, доктор, комендант, поручик пред имената на другите четирима. Когато биваше открита някоя нова жена и присъединена към групата на масата в някое кабаре или в нелегалния салон на някой публичен дом и като се осведомяваше за положението на другите, запитваше и за неговата титла или предлагаше сама да отгадае:

— Оставете, аз ще позная… Господинът е майор, готова съм да се закълна…

Когато при приемите в двореца представяха на държавния глава видни личности, след имената обявяваха звучните им титли. Но когато идваше неговият ред, казваха просто:

— Господин Васко Москосо де Арагаум, голям местен търговец.

Господин Васко… Той чуваше през целия ден тези омразни думи, те му причиняваха болка като някакъв удар в лицето, някакво нарочно отправено му оскърбление. Това го унижаваше до дъното на душата, чувствуваше, че се изчервява, навеждаше глава и губеше вкус към празненството. За него беше един провален ден. Какво значение имаха всичките пари на негово разположение, симпатиите, показвани от толкова хора, приятелството на важни личности, като не беше действително един от тях, като нещо ги разделяше, поставяше между тях едно разстояние? Имаше хора, които завиждаха на Васко, считаха го за привилегирован в живота, притежаващ всичко, за да бъде щастлив. Не беше истина. Липсваше му една титла, за да замести това „господин“, анонимно и вулгарно, което го приравняваше с босяците, с утайката на обществото, с масата.

Сред тишината на своя ергенски дом, след веселите нощи, той много пъти бе мислил по този въпрос с помрачено добряшко лице. Какво ли не би дал за една диплома, дори такава на зъболекар или фармацевт, стига това да му даде възможност да носи един пръстен за званието му и едно „доктор“ пред името му…

Стигна дотам да проектира закупуването на патент от Националната гвардия, от ония, продавани в началото на републиката с хиляди на земевладелци от вътрешността за няколко хиляди милрейса. Из вътрешността имаше продадени толкова патенти, че понятието „полковник“ се превърна в означаване изобщо на богат чифликчия, изгуби войнствения си колорит и войнишкото достойнство. Освен това не се отдаваха военни почести, нито дори поздрав на тези полковници, нито пък им се позволяваше да носят военна униформа. С това не би стигнал доникъде и би било смешно.

Мечтаеше, впрочем мечтите са свободни, за папско благородничество, но това не отиде по-далече от една фантазия, моментна утеха и всичко се сгромолясваше пред суровата действителност. Една графска титла във Ватикана струваше някаква абсурдна сума, която беше напълно извън неговите възможности и дори цялото му състояние не би стигнало, за да я плати. В Салвадор имаше само един папски благородник, беше един от Магаляевците, съдружник в една голяма фирма, в сравнение, с която фирмата „Москосо и компания“ беше някакво пазарско дюкянче. Този Магаляес построи сам, от собствения си джоб, една черква, изпрати на папата един Христос от злато, издържаше отци и религиозни братства, вложи двеста хиляди милрейса, за да получи едно графство, пътува до Рим и въпреки всичко едва постигна титлата на командор. Не бяха достатъчни само парите. Изискваше се да е правил важни услуги на църквата, да е проявявал религиозна пламенност и близост с манастирите, нещо, което видимо не бе силната страна на Васко Москосо де Арагаум, бохем, малко посещавал богослужения, с бедни черковни връзки и име непознато в епископския дворец.

В кревата, потънал в своите мисли, понякога с хъркаща до него уморена и задоволена жена, Васко хулеше паметта на дядо си, човек с просташки и ограничен манталитет, за когото съществуваха само парите. Защо, вместо да го вмъкне още от дете в зданието на Ладейра да Монтаня, за да мете подове, да разнася поръчки, да носи денкове, не беше го изпратил да учи в гимназия, да завърши някакъв факултет, медицина или право, и да го издигне по обществената стълба? Нищо подобно — старият Москосо мислеше само за фирмата и да подготви внука един ден да го замести.

Той отстраняваше образа на дядо си, за когото не бе запазил спомени, заслужаващи труда да си ги припомня. Оставяше свободно да лети въображението му и в продължение на минути беше напълно щастлив от насладата да прибавя към своето име жадуваните и непостижими титли.

„Доктор Васко Москосо де Арагаум“… Той се виждаше на трибуната на защитата в адвокатска тога и шапка с пръст, насочен към прокурора при някой светкавичен апостроф, или в момента на защита да разказва с разтреперан глас историята на подсъдимия — жертва, а не престъпник, безсилен пред съдбата си… Човек добър и трудолюбив, изпълняващ своите задължения, баща, обичащ семейството си, внимателен съпруг, лудо влюбен в жена си, а тя, леката жена, да му сложи рога… Не, не, това не беше израз, достоен за един защитник… А тя, неверницата, без да държи сметка за любовта на мъжа си, за невинността на дечицата, за честта на семейното огнище, за клетвите за вярност пред свещеника, влачеше почтеното име на мъжа си из леглото на изневярата… Така, да… Хареса му фразата и сам той се развълнува. Неговото име става прочуто като имената на най-добрите адвокати в щата, цитиран е при разговори и хвален без мярка: „Какъв талант! Какво красноречие! Изтръгва сълзи дори и от едно каменно сърце! Няма съдебни заседатели, които да могат да му устоят!“

След като оправда убиеца, той се видя със запретнати, ръкави, с черни презрамки, гумени ръкавици и платнена маска, закрила лицето му, в залата за операции. Сега беше доктор Васко Москосо де Арагаум, лекар със стаж в болниците в Париж и Виена, прочут хирург (той не приемаше друга специалност!), който с уверени и внимателни ръце отваря корема на губернатора пред внимателните и тревожни погледи на роднините, на Херонимо, на политици, на студенти и сестри. Заболяването е внезапно, народът е разтревожен, има опасност за живота на губернатора, ако веднага не се оперира. Но една такава операция (Васко не знаеше точно от какво оперира, кой от вътрешните органи е засегнат, каква част от губернаторския корем щеше да отвори и зашие, но това бяха второстепенни подробности), никога неопитвана в Байя, караше лекарите да се страхуват, разтревожени от огромната отговорност. Отказал бе и прославеният професор от медицинския факултет. А животът на губернатора беше в опасност, държавните работи в щата изоставени, политиката кипеше и опозицията потриваше очаквателно ръце. После дойде драматичният призив на Херонимо към неговото приятелство и опит. В операционната зала обстановката е напрегната, но лекарят е с усмивка на устните — неговата опитност, спокойствие и хладнокръвие, натрупаните знания го правят уверен. От корема на превъзходителството той извади един… но какво е това? Един огромен камък! Той бе чувал да говорят за камъни в бъбреците, нещо напълно смъртоносно и неизлечимо. Студентите не издържат и избухват в ръкопляскания и ура, учените от факултета идват да го поздравят.

Спасил един човек от затвора, спасил и живота на губернатора, сега премина в областта на инженерството. Доктор Васко Москосо де Арагаум, инженер на свободна практика, специализирал и практикувал в Германия, сега кръстосва неприветливия Сертаум^[1] с железопътни линии, за да доведе там прогреса. Под жарките слънчеви лъчи, сред гъстите бодливи храсти на дивата равнина, начело на големи групи работници, изобилна пот мокри замисленото му чело, за да преодолява препятствията, обезсърчението и умората. А онази там планина, изникнала не на място сред пустинния равен пейзаж, затваряща пътя на релсите и на прогреса! Прокараният тунел, един от най-големите в света, е безсмъртно дело, изтъквано в помагалата по география. В деня на откриването машинистът му отстъпи своето място. На големия инженер, на човека, победил пустинята, планините и реката, се падаше да управлява първия локомотив, покрит с цветя. Идва и Дороти, неочаквано станала съпруга на антипатичния секретар на транспорта, един случаен тип и груб като животно, който се отнасяше пренебрежително към търговеца Арагоузиньо, приятеля на Херонимо и на поручика Лидио Мариньо, но комуто сега инженерът подаде два пръста, поздравявайки го формално и разсеяно. Дороти беше трогателно красива и докато чупеше о железата на локомотива бутилката шампанско при откриването, търсеше с очи чествувания инженер — между него и неочакваната съпруга на държавния секретар имаше плахо увлечение…

Майор Васко Москосо де Арагаум от кавалерията, тъй като на кон беше по-достойно и романтично, дефилираше начело на своите войски, наперен, с войнствена стойка и ордени на гърдите. И тъй като войната не можа да бъде избягната, аржентинските войски предателски бяха преминали границите на щата Рио Гранде, железопътната спирка Сете де Сетембро се превърна в място за товарене на войската за юг, по пътя на дълга, на славата и на смъртта. Цялото население на града бе се струпало из улиците, разплакани жени прегръщаха войниците, девойките хвърляха рози из пътя. Яхнал своя белоглав, пъстър кон, с искряща сабя в ръка и свиреп поглед, майор Васко Москосо де Арагаум беше самото изображение на войната и на победата. Бърза щеше да бъде неговата кариера на полесражението, от подвиг към подвиг, от повишение към повишение, стигайки до генерал след няколко месеца и редица сражения, умрял славно на края на войната. При влизането му в Буенос Айрес посред адския огън на оръдия и картечници — един заблуден куршум прониза гърдите му. Но дори и след това той не пада от белоглавия си пъстър кон. Приведен над седлото, с разкъсани гърди, неговата непреклонна воля го отвежда до правителствения дворец. Неговото име се превръща в легенда и делата му се изучават от децата в училищата.

Но тъй като тази война се водеше по суша и по море, преди всичко по море, корабът под командуването на адмирал Васко Москосо де Арагаум, най-младият във военноморския флот (започнал бе като капитан трети ранг при започване на войната!), разкъса преградата на аржентинския флот, сам бомбардира Буенос Айрес, накара да замлъкнат укрепленията на неприятелския град и влезе в пристанището на борда на своя крайцер с развятото знаме на младата бразилска република. От командния мостик, облегнат на едно оръдие, адмиралът даваше заповеди: „Всеки на своя пост, за да умре за Бразилия!“ Фраза, донякъде песимистична. По-добре ще е да я измени: „Всеки на своя пост, готов да даде живота си за победата на Бразилия!“ Така е по-добре, по-пламенно! Вземаше бинокъла и разучаваше аржентинските позиции. Със сигурен глас той командуваше: „Огън!“ и оръдията бълваха смърт върху гордия град. Един след друг той потопяваше аржентинските кораби с бързи, дръзки и невиждани дотогава маневрирания. Разруши укрепленията, разкъса отбраната и сред пушеците и пламъците на пожарите, застанал на кулата на своя кораб, влиза в завладяното пристанище, слага край на войната, той, комендантът Васко Москосо де Арагаум.

Жената се размърда на кревата, отвори сънени очи и огледа стаята и леглото. Да, имала е щастието да бъде тя избраната снощи, трябва да му се хареса, защото той дори можеше да се влюби в нея. Протегна ръце и с тих, разглезен глас каза:

— Господин Арагоузиньо…

Тя разкъса и направи на парчета мечтата, която е истинската свобода на човека и която не може да бъде обуздана никога, потисната или открадната; онази мечта, която е последно и окончателно благо на човека. Тя изтръгна коменданта Васко Москосо де Арагаум от кулата на неговия кораб.