Жоржи Амаду
Старите моряци (29) (Пълна истина за оспорваните авантюри на коменданта Васко Москосо де Арагаум — капитан далечно плаване)

Когато разказвачът прекъсва историята без никакъв претекст, но с голямо съжаление

Нека ме извинят господата за прекъсването и за грешките, ако случайно бъдат забелязани в последните глави. Ако все още продължавам да пиша, въпреки всичко, то е, защото срокът, определен от Обществения архив за предаване на оригиналите (и преписките на пишеща машина) изтича след няколко дена. Но аз дори не зная какво пиша и как да внимавам за стила и за граматиката в един такъв час, когато светът заплашва да се сгромоляса върху моите плещи?

Не, нямам предвид атомната бомба или водородната, нито студената война или пък сериозните проблеми за Берлин, за Лаос, за Конго и за Куба, за някаква база на луната, за да се избие оттам светът. Ако това се случи, ще свършим всички в едно и също време и то е лошо за мнозина и утеха за бедните. Бих желал само да зная точния час, за да се завра с Дондоса в кревата и да умра заедно с нея.

Имам предвид случилото се тук, в Перипери, през последните дни, след преминаване на новата година и тържественото навлизане на 1961 година, приветствувана от мене с надежда за слава и пари благодарение на този мой труд. И на спокойна радост, предвид разбирателството и мира, царуващи в семейното огнище в Дас Трес Борболетас, където следобед Дондоса посрещаше Предостойния и през нощта този ваш слуга.

Да, той разкри всичко и отиде по дяволите сладкият и безплатен живот. Сега господствува най-голямо объркване в тези три души, блъскани от бурята на страстите и на ревността, от стихийния вятър на упреците и на желанието за отмъщение. Стана една дяволска работа: викове и груби думи, оскърбления и обвинения, извинения, молби за прошка, скъсани отношения, спиране на месечната вноска и на подаръците, сълзи, умоляващи погледи и погледи на смъртна омраза, закани за отмъщение, дори и едно набиване.

Като историк, ревнив за своето положение като такъв, трябва да установя един метод на описанието, но не зная дали ще успея, тъй като сърцето ми е разкъсано и изпитвам едно адско главоболие. От главоболие би трябвало да страда доктор Сикейра, тъй като в крайна сметка буйни, разклонени рога растат на неговата глава, а не на моята, нещо, което би трябвало да ми служи за утеха. И все пак това не ми помогна. Как да се утеша, като върху мене лежи заплахата вече да не виждам Дондоса, да се отстраня от нейния път, да не слушам вече нейния дързък, кристален смях, нейния притихнал звънлив глас, с който ме моли да й разкажа друга история за господин коменданта.

Това стана внезапно, макар че недоверието се носеше из въздуха, личеше в очите и жестовете на юриста. Споменах по-рано за многозначителни изменения, станали в държанието на магистрата, в неговите отношения с мене и с Дондоса. Бедната ранена птица! Един ден му дойде проблясъкът да мирише чаршафа, за да види дали в него няма да почувствува чужд мирис, пот от друг мъж. В отношенията си към мене стана рязък и кратък, гледаше ме упорито и строго, без да се размеква от моите пресилени похвали, както това ставаше по-рано, когато ми се отплащаше дори и с похвали за моите литературни работи. Въпреки че аз бях достигнал до границите на най-пълно умилкване, след едно значително усилие, до степен да възхвалявам една ужасна пижама на черти на Предостойния, изпробвана през онези дни, подарък за Коледа от Цепелина. Дори и с това той не промени муцуната си. Обхвана ни безпокойство, мене и Дондоса, и взехме крайни предпазни мерки до степен, че си служехме с определени чаршафи и калъфки за възглавници едни за следобеда и други за вечерта. Колкото до мене, аз избягвах да придружавам доктор Сикейра при неговите следобедни посещения. Преди аз се появявах или с него, или след неговото пристигане, изпивах едно кафенце и малко си поприказвахме. После дискретно се оттеглях. В края на краищата той пъшкаше с разноските и имаше известни права — аз не можех да прекарвам там целия следобед, за да разделям поравно. И без да говорим за моите исторически проучвания и редакторска работа. И така престанах да се явявам, скрих се в сянка и отивах да го видя само вечер за разговора на тротоара пред къщата му, за да направя благоразумно ежедневната си проверка. Благородният проповедник на „правото“ се намираше във всички свои действия, контролиран от непреклонната диригентска палка на своята достойна съпруга, дона Ернестина, наричана от простолюдието Цепелина.

Но нищо не помогна. Преди четири дни в една гореща нощ, точно когато аз се бях проснал на леглото и започнах да си хапвам една круша от половин дузината круши, донесени от съдията след едно отиване до Байя; и когато Дондоса, при една много харесвана и забавляваща я игра, възседнала като кон гърдите ми, се навеждаше ту, за да целуне очите ми, ту, за да целуне ушите ми или за да отхапе от устата ми парче от плода; точно когато при една от тия сладки игри аз обхванах с ръце бедрата й и я съборих върху мене, на отворената врата на стаята се появи забележителният доктор Алберто Сикейра с разкривена филцова шапка и тъмни очила, смеещ се със сатанински смях, и каза с гробовен глас:

— Значи това е било истина!

Така поне изглеждаше. Защото, ако той ми беше дал време, аз бих могъл да оспорвам въпроса, тъй като, когато се отнася до истината, аз съм истински майстор. При обработване на тези спомени аз се научих от капитана далечно плаване, че е рисковано начинание някой да излезе на улицата и да обяви някаква истина само с това, че притежава конкретни доказателства или разчита на някакво свидетелство, винаги надценявано в неговите собствени очи. Само преди няколко дни дона Касула и дона Пекена, съответно съпругата и балдъзата на Тиноко Педрейра, се хвалеха, че били видели една летяща чиния из небесата на Перипери със същите техни два чифта очи, които щеше да изяде земята. Вдигнаха една лудешка тупурдия, дори дойдоха насам репортери от столицата, за да ги интервюират, и по вестниците се появиха снимките на двете старици, сочещи с пръсти небето. После се установи, че не е било никаква чиния, нито някакъв кръгъл предмет със сребърен цвят, много бърз и с две огнени струи. Морето довлякло към плажа едно огромно хвърчило от непромокаема хартия, което от слънцето изглеждало като посребрено и с две червени крила. Загубено хвърчило, откъснало се от канапа и без опашка, докарано от вятъра и превърнато от очите на двете старици, обърнати срещу слънцето, в летяща чиния, мароканска или съветска, в зависимост от тенденцията на вестника.

Впрочем не беше време за такива размишления. В първия момент, признавам това, не схванах цялата сериозност на тази поява, такова силно впечатление бяха ми направили черните очила и шапката със смъкната на лицето периферия. Очила и шапка, които трябваше да скрият от някой закъснял жител на Перипери самоличността на съдията. И нека господата видят преднамереността на Предостойния! Беше викът на Дондоса, която скочи от гърдите ми към другата страна на кревата, който напълно ме пробуди за драмата. Глътнах парчето круша и не намерих какво да кажа.

Там на входа на стаята с лявата ръка на дръжката на вратата, която държеше отворена, а дясната, сочеща с вдървен пръст към кревата, със задъхан и разтреперан глас, бележитият юрист беше съвършено олицетворение на оскърбената добродетел, на измаменото доверие, на приятелското коварство, с една дума, съвършеният образ на класическия рогоносец, на безсмъртния Отело. Не беше ми възможно да не му се възхитя.

Не можех да продължавам да стоя легнал в кревата и да гледам с отворена уста разярения рогоносец. Станах, обух пантофите и се разнесе един вик, изтръгнат от дъното на душата откъснал се от едно разнебитено сърце:

— Остави моите чехли, господин развратник!

Събух ги и останах бос върху студената тухлена настилка и тази дребнавост на един толкова забележителен човек ми струва една такава простуда, че дори и до днес заплашва живота ми. Сцената, на която бях свидетел и действуващо лице, беше така разположена: при вратата на стаята, трагичен и обвиняваш, беше пенсионираният съдия; на другата страна, близо до прозореца, с ръце, опитващи се да прикрият голотата й в може би малко закъсняла изява на целомъдрие и свян, хълцаше Дондоса; между двамата беше леглото, още топло, място на престъплението, и аз, загледан в пъпа си с едно идиотско изражение на лицето. Мисля, че бихме могли да прекараме там и в тази неподвижна поза часове и дни, ако Дондоса не беше вдигнала красивите си очи към съдията и произнесла с нежен глас:

— Бетиньо! Бебето, моя бучка захар…

Думи с неописуем ефект: помислих, че Предостойния щеше да получи сърдечен удар и там да падне като ударен от гръм — представете си скандал! — или пък да извади револвер и да пусне два куршума, един в Дондоса и друг в мене. Той стана червен, пребледня, тялото му потреперя, като че го шибаха с камшик, опита се да пристъпи към Дондоса и не можа, опита се да говори и едва издаде някакъв гърлен звук, нещо средно между хълцане и оригване. Изгледа простодушната мулатка с поглед на смъртно ранено животно, отправи към мене заплашителен, пълен с омраза поглед и успя да изрече:

— Куче! Поетченце!

Наведох глава — предпочетох да не отговоря.

— Змия!

Това беше за Дондоса, но тя не премълча като мене.

— Бебезиньо, миличък, прости твоята буболечица…

— Никога! — и като повдигна периферията на шапката си, изхрачи се към мене, даде ни гръб и си отиде. От уличната врата хвърли към стаята ключа от къщата. Така си останахме двамата голи и зашеметени…

Дондоса беше неутешима. Свикнала бе с този хубав, приятен живот, имаща всичко: къща, храна, рокли и шоколад. Също и аз бях свикнал с чехлите и държанката на съдията. През тази нощ не притворихме очи, незаети с това, което си мислите, а да обсъждаме нещастието, паднало върху нашите глави. Какво ще стане с живота на Дондоса? Да се върне в мизерната колиба на родителите си, да понася пиянството на Педро Торесмо и да помага на майка си да пере и колосва дрехи? Как да върши това след толкова време, прекарано с лакирани нокти, сред коприна и парфюми, при почти никаква работа и много глезене? Да я поддържам, да й дам положението, което и гарантираше банковата сметка на съдията, беше ми невъзможно. Моите оскъдни доходи едва стигаха за основните ми разходи и ме заставяха да живея в това предградие при моите родители. В случай че получа премията на Обществения архив — чувствувам се окуражен от факта, че за ръководител на архива беше бележитият доктор Луис Хенрике, чието мнение върху моя предишен труд „Склад на полезни сведения“ е добре известно — тогава бих могъл да й поднеса един подарък: плат за рокля, чифт обувки, обеци или пък може би един пръстен. И това, ако внезапно не се появи някои доктор и ми грабне лаврите и чека. Така или иначе, тези двадесет хиляди крузейрос едва биха стигнали да я издържам само за кратко време.

Поставена между любовта и удобствата, Дондоса през цялата нощ се оплаква. Плака в моите прегръдки и накрая заспа на гърдите ми.

На следния ден положението се влоши. Педро Торесмо, след като отишъл, както беше свикнал, да ощипе съдията с пари за ракия, беше изгонен от работния кабинет, където магистратът, сред тишина и размисъл, пише своите юридически проучвания. Там той приемаше бащата на Дондоса, тъй като, общо взето, дона Ернестина уважаваше неговите часове на просветление. Педро Торесмо пристига самоуверено, за да поздрави съдията и да се осведоми за здравето на превъзходната му стопанка. Но беше осведомен от един доктор Сикейра с мрачно лице, че неговото идване в този дом вече е забранено, че неговата дъщеря е една мизерна проститутка от най-долна класа, която е злоупотребявала с неговото доверие. Колкото до пари, нека той отиде да иска от мене, тъй като, ако някой има задължението да плаща ракията му и да поддържа дъщеря му, то този човек съм бил аз.

— Той няма къде да легне да мре… — отговорил Педро Торесмо и с това направил един съвършен баланс на моето финансово положение.

На Предостойния не направило впечатление този аргумент и той затворил вратата под носа на възмутения баща. Оттам пияницата отишъл направо в дома на Дондоса и засегнат на чест, нанесъл й хубав побой, като счупил дръжката на новата метла о кокалите на бедната. Една излишна загуба в един вече толкова сложен момент.

Когато се появих следобеда, след като отдалече установих, че съдията се намира в работния си кабинет, опитващ се да лекува рогата си с проучвания на наказанията при случаите на съблазън, намерих Дондоса, легнала по гръб и с ръце, зачервени от ударите. Развълнуваха ме нейните сълзи и лекувах това обожавано тяло, като го покрих с целувки и милувки и се помъчих да я утеша. Но проблемът си оставаше в сила: как да се платят сметките? Краят на месеца наближаваше и трябваше да се плаща наемът за къщата, покупките за седмицата, луксът…

В момента нещата изглежда се движеха към едно решение. След изтичане на известно време загрижената майка на Дондоса успя да бъде приета от съдията. Тя му разказа за разкаянието на дъщеря си, жертва на ласкателните думи на един тип, въобразяващ си, че е поет, който й пращал стихове и я посещавал в нейната къща, воден за ръка от самия съдия:

— Вие лично го навряхте в къщата…

Това не беше вярно, но Предостойния не знаеше за него. Останала самотна през нощите, Дондоса е жертва, а не виновница. Аз съм я бил завладял почти насила, тя обаче мислела само за своя обожаван Алберто, неблагодарния „Бебето“, както тя само повтаряла. Докторът би трябвало да види страданията на бедната, как по цял ден плаче, как оплаква своята съдба, отказва да яде и слабее и всичко това, защото вече не вижда доктора… Той би трябвало да я посети, макар и само от някаква проява на милосърдие, за да попречи нещастницата да стори някоя лудост, тъй като за друго и не говорела. Тя, майка й, дори спала там от страх за най-лошото: дъщеря й да залее дрехите си с газ, да подпали тялото си и да умре сред пламъци.

Бележитият учен се трогна, но също се и разтревожи. Ако тая идиотка стори някоя магария и се опита да се самоубие, не би било възможно да се избегне скандалът, злословията, полицията и работата би стигнала до ушите на дона Ернестина, а той дори не искаше и да мисли за реакцията на Цепелина… „Само от милосърдие“, каза си той и се върна в Дас Трес Борболетас.

Помирението стана, да, но като бях пожертвуван аз. Дадена ми беше възможност за една последна среща с Дондоса, но не насаме: в кухнята беше Педро Торесмо, въоръжен с остатъка от дръжката на метлата, за да осигури морала и частната собственост на съдията. Дондоса, с търкалящи се по лицето сълзи, ми разказа, че Бебето и простил този път, но при условие че тя никога вече няма да говори с мене. Какво можеше да стори тя, бедната нещастница? Най-лошото бе взетото решение, според което майката и бащата ще отидат да живеят с нея, като се настанят в стаичката в дъното на двора — кучета пазачи на целомъдрието на проститутката и на нейната пълна вярност към съдията.

— Но нека минат няколко дни и ще се намери някой начин, мили.

„Нека да минат няколко дни“, това е лесно да се каже. Педро Торесмо, когато ме срещне на улицата, ме гледа остро и заплашително. Майката оповести на съседите решението си да ме прогони с метлата, ако стъпя в къщата на Дас Трес Борболетас. Как да отида да я видя?

Ето сега съм без жена, дългите нощи мъчително минават, а никога не бях желал и обичал толкова някоя жена, колкото тази с позлатена кожа мулатка с лакоми устни. Никога не съм имал толкова свободно време, разполагам дори и с часовете, посветени на разговор със съдията, тъй като Предостойния сведе до просто поклащане на главата отношенията си с мене, неговия безусловен почитател. Въпреки това работата ми върви бавно и мъчно, изреченията ми излизат недодялани, събитията се объркват в главата ми, не успявам да се съсредоточа върху коменданта и неговата възлюбена, зрялата и стара мома Клотилде. Зряла, добре узряла, има една летовничка на плажа, чиито очи ме преследват. Вдовица, тя дойде за пръв път да прекара тук летните месеци с едни племеннички. Не може да ме погледне, без да стане неспокойна, повежда разговор, открива ми пътя, само остава да се хвана. Но който е държал в ръцете си малките, твърди гърди на Дондоса, нейните моделирани бедра, който е милвал нейния огнен корем, как би могъл да почувствува, макар и от обяснимо любопитство, и най-малкото желание към тази развалина, която се нуждае по спешност от пластична операция?

Как да обследвам истината относно коменданта и неговите авантюри, като в този момент единственото, което желая да открия и да си изясня, да ми стане напълно ясно, това е как можа Предостойния да научи за моите нощни посещения в Дас Трес Борболетас? Съмнявам се да не е било някакво анонимно писмо. Някои от тия крайградски клюкари като Телемако Дореа или Отониел Мендоса, завиждащ на моите успехи в историческата литература и на моето място в леглото на Дондоса. Породата на Чико Пачеко не е изчезнала в Перипери. Ех, но ако аз открия истината, няма да поканя подлеца на един дуел, както това стори комендантът. Още при първата среща ще му разбия мутрата.