Жоржи Амаду
Старите моряци (36) (Пълна истина за оспорваните авантюри на коменданта Васко Москосо де Арагаум — капитан далечно плаване)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Os velhos marinheiros (ou A completa verdade sôbre as discutidas aventuras do comandante Vasco Mocoso de Aragão, capitão de longo curso), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2020)

Издание:

Автор: Жоржи Амаду

Заглавие: Старите моряци

Преводач: Тодор Ценков

Година на превод: 1972

Език, от който е преведено: португалски

Издание: първо

Издател: Държавно издателство — Варна

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1972

Тип: новела

Националност: бразилска

Печатница: ДП „Странджата“, Варна

Излязла от печат: 20.IV.1972 г.

Редактор: Петър Алипиев

Технически редактор: Георги Иванов

Художник: Иван Кенаров

Коректор: Денка Мутафчиева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9084

История

  1. — Добавяне

За морала от тази история и за обикновения морал

И тук предлагам края на този мой труд, на това изследване на тази толкова оспорвана история. Какво мога да добавя? Новините за пристигането на коменданта в пристанището на Байя, посрещнат с музика, от представител на губернатора, от капитана на пристанищата и от Америко Антунес с възторжена радост? Да разказвам за снимките му из вестниците, за речта, която беше заставен да произнесе по радиото, още в парахода? За неговото триумфално пристигане в Перипери с влака в два часа под фойерверки и ура, носен на раменете от приятелите си до къщата със зелени прозорци към морето? Предишните врагове сега бяха негови най-възторжени почитатели, с изключение на Чико Пачеко. Той предпочете да се премести — там не се побираха в едно и също време той с неговото дело и коменданта с неговата слава. Да разказвам за вълнението на Зегиня Курвело при получаване на пепелника със снимката на ИТА, гравирана върху керамиката? За безразборно отправяните му въпроси? За настояването да разказва всичко, с всички подробности, без да забрави нито една? За разговора вечерта, в големия салон с телескопа, когато си спомни за Клотилде? Това беше един лиричен момент:

— Толкова хубава… И с толкова младежи на борда, тя спря поглед на мене, обзета от страст… Нямаше повече от двайсет години, аз я наричах Кло, при лунната светлина на горната палуба, косите й бяха на гроздове, кожата бронзова — момиче с индианска кръв от Амазонка… Представете си — дойде да ме покани да танцувам с нея. Появи се на пристана, за да ми каже сбогом в часа на заминаване.

Както виждате, наново става мъчно да се види истината, да се отдели от воала на фантазията. В края на краищата кого обичаше комендантът, кому се беше обяснил в любов вечерта? На Клотилде, голямата бакеанка, зряла и с припадъци, или на първобитната и безсрамна Моема, чиято ръка подкрепи неговата десница в тежкия час, момичето с индианска кръв, нетърпеливо да стигне до своята драматична съдба? Що се отнася до мене, аз не зная и се отказвам да го разбера.

Едно нещо ми се струва вярно, все пак, и заслужаващо да се отбележи: ако съдбата остана на страната на коменданта и го облагодетелствува, не бива да се забравя в тази помощ и развалянето на неговия годеж с Клотилде. Можете ли да си представите голямата бакеанка в Перипери, превръщайки в ад живота на предградието, като свири оперни арии и сонети, да превърне славната старост на капитана далечно плаване в някакво мизерно, ден за ден съществувание, с дребни свади, ограничения, припадъци и интриги? Той не би доживял, почитан и щастлив, до осемдесет и две години, които живя, ако беше се осъществил годежът и бракът и нещастната идея да я довлече със себе си.

И така, няма нищо повече за разказване, моята задача е свършена. Ще изпратя този труд — той ми струва усилия и страдания — на журито, назначено от Директора на обществения архив. Ако получа премията, ще купя една рокля на Дондоса и една ваза, в която да се слагат цветя. В къщичката на уличката Дас Трес Борболетас липсва едно такова нещо в светлото салонче.

Не се плашете и позволете ми да ви разкажа последните събития на този фронт от моята битка за живота. Предостойният видя ползата и сега тримата живеем в съвършено разбирателство и мир. Случило се беше така, че дока Ернестина, достойна и дебела съпруга на бележития учен, открила (навярно някое анонимно писмо) онова нощно отиване на доктор Сикейра в дома на Дондоса. Не го спасили нито черните очила, нито нахлупената шапка. Цепелина била обзета от ярост и приличала на бурята в Белем. На пенсионирания съдия не оставало друго решение, освен да лъже. Да, вярно е, че онази къща била със съмнителен морал. Но той го сторил, за да изпълни един дълг и да помогне на един приятел. Дългът бил да предотврати един скандал в Перипери; приятелят, комуто трябвало да помогне, е този скромен провинциален историк. Не знае ли тя, Ернестина, че бащата на тази жалка проститутка, Педро Торесмо, се заклел да нахълта в къщата, където дъщеря му и любовникът й съжителствуват? Като научил за тази заплаха и неспокоен за живота и репутацията на младежа, той отишъл, насилвайки своята природа и своите принципи, за да го предупреди. Благородно поведение и той не се срами от него.

Но Цепелина настояла за доказателства. Предостойният беше принуден да се влачи в краката ми, да иска извинение и да ме моли да се върна да деля с него леглото и прелестите на Дондоса, като в замяна аз поема върху себе си пред разгневената матрона, неговата съпруга, пълната отговорност за мулатката. Приех, за да му услужа, като го накарах да мисли той, без да позволя да се види моята радост, щастието, изпълнило моите гърди. Защото бях почти готов да падна в обятията на онази чувствителна бакеанка, онази доста зряла вдовица и летовничка, чийто профил очертах в предишни страници. Такава голяма нужда имах! Но моя глад наситих в обятията на Дондоса.

Оттогава живеем в най-хубавия от световете, ние сме три братски души — Предостойния, Дондоса и аз. Разговаряме, смеем се и живеем този живот, докато ни позволят това държавниците, които ни заплашват с ракети и водородни бомби. Някои ден, по невнимание, ще избухне някоя бомба и ние ще платим разноските по процеса.

Но нека да се върнем на коменданта и на неговите авантюри, единствена цел, повтарям, на тези бледи страници. Изповядвам, че стигам до края на неговата история, потънал в объркване и съмнение.

В крайна сметка ще ми кажат ли господата с техните знания и техния опит къде е истината, пълната истина? Какъв морал може да се извлече от тази понякога противна и просташка история? Дали истината се намира в онова, което става всеки ден, във всекидневните случки, в посредствеността и тъпотата на живота на огромното болшинство от хората, или истината се крие в илюзията, за която ни е дадено да мечтаем, за да избягаме от тъжното положение, в което се намираме? Как човекът се издига при своето преминаване из света: посредством постоянни мизерни и дребнавости, или чрез свободни, без граници и ограничения мечти? Кой отведе Васко да Гама и Колумб на палубите на каравелите? Кой направлява ръцете на учените да движат лостовете при излитане на спътниците, създавайки нови звезди и една нова луна на небето, на това предградие на вселената? Къде е истината, моля ви отговорете ми; в малката истина на всеки един или в необятната човешка мечта? Кой води истината навън по света, осветявайки пътя на хората: Предостойният съдия или крайно бедният поет; Чико Пачеко с неговата чистота или комендантът Васко Москосо де Арагаум, капитан далечно плаване?

Рио де Жанейро, 1961 г.

Край