Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Старите моряци
Две истории от пристанищните кейове на Байя - Оригинално заглавие
- Os velhos marinheiros (ou A completa verdade sôbre as discutidas aventuras do comandante Vasco Mocoso de Aragão, capitão de longo curso), 1961 (Пълни авторски права)
- Превод от португалски
- Тодор Ценков, 1972 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Жоржи Амаду
Заглавие: Старите моряци
Преводач: Тодор Ценков
Година на превод: 1972
Език, от който е преведено: португалски
Издание: първо
Издател: Държавно издателство — Варна
Град на издателя: Варна
Година на издаване: 1972
Тип: новела
Националност: бразилска
Печатница: ДП „Странджата“, Варна
Излязла от печат: 20.IV.1972 г.
Редактор: Петър Алипиев
Технически редактор: Георги Иванов
Художник: Иван Кенаров
Коректор: Денка Мутафчиева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9084
История
- — Добавяне
Глава малко глупава и много щастлива, с право за посещение на машините и трюма и да се отправи едно SOS
Щастлив е комендантът. Щастлива е и голямата бакеанка. Двамата се смееха из ъглите на парахода, разменяха си нежни погледи и плахи усмивки, скришно си стискаха ръцете, шепнеха си нежности, възраждаха се единият и другият в откраднати целувки и проекти.
Тя беше романтична и много беше страдала. Страданието я направи взискателна и недоверчива, нейната романтична природа обожаваше тайнствеността. Поради всичко това тя не каза на коменданта нито своето цяло име, а беше само Клотилде. Нито подробности върху семейството си, освен мъглявото споменаване за един брат, женен и с две деца, в Белем, и за сестрата с пет деца и мъж инженер в Рио де Жанейро. Освен това беше му забранила да разпитва пътниците от Белем за нея — искаше да постави на изпитание неговата любов.
— Ще те представя на моя брат на пристанището в Белем. Той ще ме чака.
— Но, Кло…
Той познаваше една Кло преди повече от двайсет години, руса с млечнобяло тяло, почти без косми, вече не си спомняше къде, дали в Исландия сред айсберги и фиорди, в някой публичен лом в Байя, или пък в пансионите на Карол и на Сабина. Имаше нещо общо между онази Кло от лед и гейзери и непорочната Клотилде: може би обемистите гърди, може би нещо детско в говора и жестовете. Когато казваше Кло на Клотилде, той не можеше да избегне спомена за онези нощи в миналото, за бялото и незабравимо тяло.
— … Спомни си, че аз не мога да изляза заедно с тебе, радост моя. Трябва да остана, за да подписвам разни книжа. Това е последното пристанище, завършва пътуването и аз ще бъда пленник на палубата…
Тя обожаваше тайнствеността:
— В момента на слизане ще ти предам едно листче с моето пълно име и моя адрес. Дори вече съм го написала и е тука… — тя посочи деколтето си. До топлината на гърдите си пазеше листчето, което беше ключът за отваряне вратата на нейното семейство, за новия дом на коменданта. — Ще те чакам вкъщи, можеш да дойдеш на вечеря с брат ми и снаха ми. Ще накарам да приготвят едно лакомство от раци. И така дори е по-добре — имам време да говоря с брат ми…
— Но защо е тази мистерия, цялата тази тайнственост?
— Искам да изпитам твоите чувства. Да разбера дали ти харесвам за самата мене или за моята фамилия…
— Но ти още ли не знаеш това?
— Правя опит…
Търпение, тя иска това и нека така да бъде. Всъщност няма значение, той няма да се жени за нейното презиме или за роднините й. Тя имаше право. Но въпреки това не можеше да не прави догадки около тази тайнственост. Със сигурност Кло принадлежеше към видно и добро семейство, от високо общество, от елита на Пара, много богата и с претенции за благородство като Мадалена Понтес Мендес. Впрочем в началото на пътуването, когато едва беше спрял поглед на нея, беше чул някакъв пътник да коментира отличното финансово положение на брата на Кло. Трябва да са милионери, мислеше си комендантът; господари на земи, просторни като държави, с огромни каучукови гори, остров в Амазонка, с индианци, ягуари и двайсетметрови змии. Кой знае дали цялата тази тайнственост не беше от съмнение, дали брат й няма да се противопостави на женитбата на една толкова богата наследница с един прост комендант, пенсиониран капитан далечно плаване? Можеха да си помислят, че е някакъв авантюрист, хитър мошеник, който иска да сложи ръка на богатството на булката си.
Но като е толкова богата, защо дава уроци по пиано? Навярно за развлечение, за да убива времето и от любов към музиката. При първия случай той й съобщи, че неговите доходи и имущество не се ограничават само с пенсията. Има собствена и прекрасна къща в Перипери, един от най-елегантните плажове в Салвадор, добро количество държавни ценни книжа, рента, повече от необходимото, за да им осигури — и на нея — дълъг и комфортен живот. Кло му протегна ръце:
— Все едно дори ако беше беден като Йов.
Във Форталеза по онова време параходите не акостираха, защото нямаше пристан. Слизането на пътниците беше цял спектакъл: те скачаха от стълбата, спусната над водата, в малки платноходки. Носеха се подвикванията на жените, кикотене, колебания, а лодкарите с мускулести гърди и бронзови кожи задържаха лодките си близо до стълбата. Адвокатът от Пара, застанал на носовата част на една платноходка, пазещ равновесие с полуразкрачените си крака, направи една демонстрация на сила: Моема, момичето с индийска кръв;, беше застанала на последното стъпало, той я прихвана с две ръце за кръста, вдигна я във въздуха и положи треперещото тяло до себе си. В продължение на една минута двамата останаха прави, стъпили твърдо, въпреки полюляването на вълните, красиви и силни, брулени от вятъра. Такова нещо комендантът не би могъл да направи. Не защото не разполагаше със сили и не само че усмихнатата бакеанка беше по-едра, но и не беше прилично.
Преди, когато още беше на командния мостик, дойде дона Домингас да се сбогува и да му благодари за грижите:
— Господинът беше един съвършен комендант, приятно е да се пътува с вас. — Протегна му хубавата си ръка, на която проблясваше пръстенът. Тя поздрави първия помощник-капитан и пилотите и подчерта: — Господата са щастливи да имат един капитан със способностите на коменданта Васко.
— Един ден ще получи заслуженото… — отговори първият помощник и фразата беше малко своеобразна, навярно поради сложността на маневрите.
Дойде да се сбогува също и атлетичният банков чиновник. Остатъкът от пътуването той прекара в писане на писма на момичето от Пернамбуко и в Натал напълни пощенската кутия.
— Госпожицата е очарователна… — похвали я комендантът, като прегръщаше влюбения момък.
От парахода до сушата те много се смяха. Греблата пръскаха с вода пътниците и голямата бакеанка, за да избегне капките, се притискаше към коменданта. Отидоха да разгледат града, после плажа Ирасена. Там Клотилде си купи дантели за „едни нови ризи за спане“, както обясни, като криеше засрамена лицето си над ветрилото. С това тя предизвика Васко при една внезапно избухване на желанието му — той видя другата Кло с гърди, подскачащи под дантелите на ризата — и я разцелува несдържано пред рибарите и продавачките на дантели. След като се върнаха в центъра, тя пожела да се помоли в една църква. Замислена, с наведена глава, се молеше голямата бакеанка. Комендантът се възползва от това, за да изчезне. Когато тя свърши да се моли, потърси го и не намери и следа от него, почувствува, че сърцето й спира. Сълзи бликнаха от очите и, докато го търсеше наоколо с растящо безпокойство. Най-после го съгледа, че идва забързано. Гласът й беше дрезгав:
— Къде отиде? Заряза ме тука…
Но той я хвана под ръка, накара я да се върнат в празния храм, отведе я до едно осветено място и извади из джоба си една кутийка с два годежни пръстена, току-що купени. По този начин запечатаха своето годеничество в този час на тишина в църквата. Но я целуна само навън — в църквата тя не се съгласи да я целуне, обвинявайки го, че е атеист и еретик. Той, комендантът, беше само щастлив.
В предпоследния ден на пътуването — пристигането в Белем беше определено за следния ден, в три часа следобед, и там ИТА щеше да преспи, предприемайки пътуването си на връщане едва следобед на следния ден — един каприз на голямата бакеанка предизвика раздвижване и объркване в парахода. Клотилде оповести своето желание да види парахода отвътре, да слезе в машинното отделение, да види трюмовете, да се запознае с неговите вътрешни помещения. Не са ли били параходите домашния кът на Васко в продължение на четирийсет години? Това беше романтично и понятно желание, естествено за една годеница, жадуваща да се добере максимум до всичко, което се отнася до бъдещия съпруг. Така тя му се изповяда и след една целувка той и обеща.
Беше очевидно: комендантът бе толкова объркан в страстта си, че забрави за мъчнотиите на такова мероприятие. Разбира се, те не се дължаха на обявите на прикритите врати, съобщаващи, че „входът е забранен“. Това естествено не се отнасяше до коменданта и неговия гост. Но как не помисли тон, старият моряк, за опасните стълби. За късите гащета на голите огняри? И така, двадесет и четири часа преди крайното пристанище той хвана любимата си за ръка и се отправи към търбуха на парахода. Отвори една малка забранена врата, пред тях се откри цяла пропаст до дъното, а желязната, тясна и почти вертикална стълба беше забодена в пропастта. Кло издаде лек вик „ай!“. Но той започна да слиза и протегна ръката си. Как двамата не се сгромолясаха, това е една мистерия, която още веднъж доказва съществуването на един бог на влюбените.
Шефът на машинното изкриви уста и даде някои обяснения. При пещите настана объркване: въглищари и огняри, практически голи, се смаяха, като видяха внезапно тази дама сред тях. Вторият машинист се хвана с ръце за главата. Клотилде, стигнала до върха на възбуждението си, пожела да хвърли една лопата въглища в червената пещ. Беше пламнала от горещината. Комендантът й помогна, като й каза, че така си припомнял времето, когато бил юнга и идвал понякога да работи с огнярите.
Отидоха в складовете, претъпкани със стоки. Комисарят, повикан по спешност, слезе с кисело лице. Представяше си, ако минеше през обърканата глава на тоя луд капитан далечно плаване да програмира една екскурзия на пътниците из вътрешността на парахода!… С него всичко беше възможно. Но комендантът едва го поздрави и не му обърна ни най-малко внимание. Комисарят се отправи към командния мостик и каза на първия помощник:
— Твоят комендант развежда старицата вътре из парахода. Вече е бил в машинното и при пещите. Аз не поемам отговорност…
— Откога комендантът нима право да показва парахода на някой пътник? И особено на влюбена жена? Остави го…
— Ще паднат от някоя стълба и ще се пребият…
— Това ще бъде вторият комендант, когото ще погребем при едно пътуване. Един рекорд…
Едва свършили разговора и на капитанския мостик се появиха Васко и Клотилде. Първият помощник и комисарят едва успяваха да задържат смеха си. Тя беше с изцапани от въглища лице и ръце, неговата бяла униформа беше станала мизерна.
— Водя госпожица Клотилде на обиколка из парахода. Ще я отведа в залата за радио.
— Не искате ли да й покажете командните съоръжения?
— След това може би.
Комисарят слезе по стълбата, като тръскаше ръцете си. Васко се отправи към стаичката на радиотелеграфиста. Той беше полегнал, за да отпочине, и веднага се изправи, като видя коменданта.
— Оттука ли се отправя SOS, когато параходът е в опасност?
— Оттука, уважаема госпожице.
Ами ако тя поиска да отправят драматичното SOS? — помисли си Васко. Но хрумването му се стори весело, не го изплаши — това би било забавна игра.
Пътьом той й показа своята кабина, домашния кът на коменданта. Тя погледна, като подаде глава през вратата, без да влиза вътре. На масата имаше една фотография: хубава госпожа със сребърни коси, усмихната и двама младежи до нея — единият на около петнайсет години, другият по-голям.
— Коя е оная? — запита Клотилде подозрително.
— Жената и децата на починалия капитан…
Когато слизаха по стълбата, тя му каза:
— Всъщност онова, което ми е харесвало, бе да се омъжа за един комендант.
— А аз какво съм?
— Да, зная… Но да се омъжа за него и да живея на парахода. Да пътувам с неговия кораб навсякъде, да обикалям света, от град на град.
— Забранено е да се взима жена на борда. Помисли ли си за опасността? Дни наред из морето, в някой товарен параход, с екипаж от сурови груби мъже — не видя ли огнярите? — и жената на капитана на борда. Помисли ли си това?
— Имах един филм с една такава история на капитан, който води жена си. Беше много хубав, но аз го загубих…
Комендантът се усмихна. Един ден, когато ще живеят в къщата със зелени прозорци към морето, в Перипери, през тихите, спокойни нощи, тя ще плете, а той ще дърпа лулата и ще й разкаже какво му се е случило, когато при бреговете на Турция една влюбена и неразумна мохамеданка беше се скрила в неговата каюта и той я открил, когато параходът беше навлязъл в открито море. Много истории ще й разкаже тон, за тревожни SOS, за опасности в пристанищата, за контрабанда на опиум — той има бурен живот, който ще й предаде, ще го положи на нейните гърди, за да го сподели с нея. На следния ден той ще бъде представен на нейното семейство, ще вечеря в нейния дом и ще поиска официално ръката й.