Жоржи Амаду
Старите моряци (10) (Пълна истина за оспорваните авантюри на коменданта Васко Москосо де Арагаум — капитан далечно плаване)

За това, как се развихри бурята след чествуванията на Втори юли, или завръщането ни бандита с обвинения против момченцето

Внезапно през един от тези съвършени зимни дни, с ясно и безоблачно небе, спокойно море и когато природата е в мир с хората, бурята се развихри.

Това стана малко след Втори юли, чествуван тази година с изключителен блясък в Перипери. По-рано чествуването на националния празник на щата Байя се състоеше в едно празненство в училището: учител произнасяше реч и децата изпяваха химните с дрезгави и фалшиви гласове. Извън това, празникът беше един мъртъв ден и всеки поотделно си припомняше други Втори юли, прекарани в града с шествието на мулатите, церемониите на „Праса да Зе“ на Кампо Гранде и фойерверките.

Тази година обаче комендантът, безспорен авторитет по гражданските въпроси, застана начело на чествуването. Той вече революционизира празненствата на Сан Жоаум, закачвайки една съвсем новичка банкнота от двайсет милрейса — нещо прекалено! — на върха на специалната мачта: увеличи броя на съревноваващите се деца с повече награди за победителите. Той също финансира едно празненство за бедни хора в къщата на Есмералдина, специална шивачка, приятелка на песните и танците, обичаща да оженва и разженва и беше нещо като фатална жена за работници и рибари с един значителен актив от побоища, наранявания с бръсначи и заплахи за убийство. Там изобилно се ля ракия, хармоники и китари стенеха до късна нощ и тупурдията стана оглушителна, когато към единайсет часа вечерта се появи комендантът, придружен от Зегиня Курвело — който сега също пушеше с лула, — за да види празненството, облечен в парадната си униформа.

С парадната си униформа осъмна той на Втори юли и с украсена с патриотичен пламък душа. Никой не знае как той откри, че Како Подре е бил, през неговите добри времена, тръбач в армията. Може би благодарение на неговия обичай да разговаря с всички хора, търпеливо да изслушва изповеди и спомени, да обсъжда проблеми. Резултат: на този Втори юли населението на Перипери беше разбудено рано призори от тревожните, войнствени звуци на тръбата. Беше Како Подре, който на площада свиреше с ентусиазма на човек, комуто се възвръщат загубените години на младостта. Колкото за коменданта, то той, подпомаган от Зегиня, издигаше знамената на Бразилия и на Байя на специалната мачта. Възможно е да имаше някакви грешки в акордите, тъй като музикалната памет на Како Подре беше малко притъпена, но кой можеше да забележи една толкова нищожна подробност? Пенсионерите и бившите търговии наскачаха от креватите сънени и изплашени: какъв дявол беше това, което става? Те напрягаха слуха си, а звуците на тръбата режеха утринната тишина и разбуждаха слънцето на Втори юли, както твърди това и известният химн: „Слънцето този ден е бразилско, блести повече, отколкото на първи юли“.

Изглежда нещо във връзка с въоръжените сили, мислеха си изплашените хора: да не е революция, тъй като вестниците бяха пълни със слухове. Сигурно беше революция, тъй като веднага след това една ужасна бомбардировка разтърси основите на Перипери. Ракети се кръстосваха из въздуха, а бомбичките служеха като оръдейни залпове, под компетентния контрол на коменданта, издавайки заповеди на Мисаел или друг работник от гарата.

— Двадесет и един! Стига!

По прозорците се появиха изплашени още сънени лица. Деца тичаха към площада, където вече се събираха рибари и железопътни работници. За тях комендантът за пръв път произнесе реч през този паметен ден. След малко започнаха да идват по пижами старият Хосе Пауло, Андриано, Емилио, Фагундес, Руй Песоа и останалите. Зегиня Курвело, застанал мирно до мачтата, беше закачил на ревера си една златистозелена лентичка.

В десет часа се проведе обичайният акт в училището, впрочем много разширен, с декламация на „Ода за Втори юли“ от Кастро Алвес и нова реч на коменданта — едно изчерпателно слово с блестящи пасажи. Васко Москосо де Арагаум идваше с Лабатут, Мария Китерия и Перикитаум от полесраженията при Кабрито и Пираха, от битките при Итапарика и Качоейра, преди да влезе в града Салвадор по пътя на Лапиня и Соледаде; той развълнувано се поклони пред трупа на Жоана Анхелика, повалена при вратата на манастира на покаяните, на Лапа, прогонил веднъж завинаги колонизаторите португалци. Комендантът се преобразяваше, избухваше от възмущение против потисниците португалци и превъзнасяше паметта на храбрите байянци, освободители на Родината. Защото на Втори юли всъщност беше истински осъществена независимостта и кръвта на байянците превърна в реалност вика при Ипиранга.

След химните комендантът подреди начело двамата спечелили при състезанието, учителите и учениците, Зегиня Курвело и жителите и ги поведе да манифестират през главната улица към площада. Неговият войнствен глас издаваше кратки заповеди: „Ходом марш!“, „Напрано и завивай!“, „Внимание посоката!“. Копчетата на униформата му блестяха на слънцето, лек ветрец повдигаше сребристата прах, която придружаваше шествието.

На площада се подредиха децата, учители и учителки, Зегиня и носачите (Како Подре беше малко нестабилен в краката — започнал беше да пие преди зазоряване) и всички положиха клетва пред знамето. Към края на следобеда комендантът произнесе още няколко думи пред множеството, събрало се, за да присъствува при свалянето на националните знамена. Тази заключителна церемония донякъде беше ощетена от един факт, за който трябва да се съжалява: Како Подре се намираше в състояние на кома, степента на напиването му беше такава, че той беше неспособен да изтръгне и една нота от тръбата. Заместен беше от един ученик с неговия корнет^[1], но не беше същото нещо. Въпреки това не се стигна до помрачаване блясъка на празника: бомбите, блясъкът на ракетите и моргирите извършиха своето и компенсираха. Мисаел се поддържаше относително трезвен.

— Да, господа… — казваше отпосле старият Мареко… — трябваше комендантът да дойде тук да живее, за да имаме едно отпразнуване на висота на Втори юли… Той е нещо изключително!

Репутацията на коменданта беше здраво циментирана: той се издигаше, така да се каже, като статуя на висок пиедестал, непоклатимо и окончателно в почитта и възхищението на своите съграждани в Перипери. Никой и никога някой друг там не е бил толкова почитан, така единодушно ухажван и уважаван. Новината за този Втори юли разнесе славата на неговото име до крайните предели на селищата из Бразилския Изток. Из тези краища не се поместваше дори една сламка без мъдрия съвет на коменданта.

И изведнъж, скоро след онзи блясък на Втори юли, в един светъл ден, предразполагащ към спокойни радости, се развихри бурята. Чико Пачеко слезе с викове на гарата, силно възбуден и бързащ.

— Спечелил е делото… — помисли си Руй Песоа, като го видя да слиза.

Той едва стъпи на перона и веднага се обърна наперено към Руй, към началника на гарата, чиновниците и работниците по линиите, също и към Како Подре и Мисаел:

— Не ви ли казах аз? Не ви ли предупредих? Предупредих всички ви! Мен никога той не ме излъга… Един шарлатанин! Никога не е стъпвал на някой параход, никога!

Тръгна от къща на къща, потърси всички един по един, дори и Зегиня Курвело беше удостоен с неговото посещение — беше великодушен, защото го превъзхождаше и тържествуваше. В джоба си носеше един черен бележник, в който беше вземал бележки и от време на време го отваряше, и консултираше. Своята странна история против коменданта той повтаряше сред кикот и цинични думи.

— Шарлатанин и курвин син…

Имаше хора, които напълно му повярваха и започнаха да гледат коменданта с презрение и да се смеят при неговото минаване; други намираха, че има прекаляване от едната и от другата страна — нито Васко е такъв герой, нито толкова истинска е историята на Чико Пачеко и тези бяха малко; трети не вярваха нито една дума от разказа на бившия инспектор по хранителните стоки и продължаваха да бъдат безусловно верни на оспорвания капитан далечно плаване. Между първите беше Адриано Мейра, между последните — Зегиня Курвело и по средата между тях, опитвайки се да ги помири, старият Хосе Пауло и уважаваният Мареко.

Помирението беше мъчно и може би невъзможно, тъй като спорът достигна острота, непозната преди в Перипери. Духовете се възбудиха, позициите бяха непримирими: стари приятели престанаха да се поздравяват, за малко Чико Пачеко и Зегиня Курвело не започнаха да си бият шамари. Раздели се предградието, свърши се някогашният мир, хвален дори и във вестниците на столицата. Страстите, подобно някакъв циклон, пометоха Перипери.

С бележника си в ръка Чико Пачеко повтаряше неуморно своите открития, своята ужасна история. Историята започваше в началото на века, при управлението на Хосе Марселино.