Жоржи Амаду
Старите моряци (26) (Пълна истина за оспорваните авантюри на коменданта Васко Москосо де Арагаум — капитан далечно плаване)

За коменданта да командува, за дамата да въздиша, за танцьорката да танцува в парахода, който плава сред море от рози и девойки

Проститутките се изтягаха на кувертата, проснали се като гущери, да си правят ноктите или да четат „Сена муда“ и „Синеарте“ или да си вчесват косите. От първа класа слязоха студенти, наобиколиха жените, накрая поведоха разговор и се сближиха. Един от тях засвири на китара и акомпанира на една проститутка, запяла популярната за епохата песенчица, отнасяща се до изборите:

Ох, господин Тонико,

с големия млечен сладкиш,

сложи ограда на пътя,

че оня от Сан Паулу е великан,

грабни пушкалото

и стъпи твърдо на пътя,

че с това насам-натам

млякото ще се подкваси.

Комендантът разходи поглед от височината на командния мостик върху втора класа: би трябвало да слезе там, да се поразговори с тия хора — също и те бяха негови пътници. Той не искаше да признае сам пред себе си интимното му желание да спохожда приятната компания на тия леки жени. От неговите младежки години беше запазил от публичните домове и пансионите в Байя, от авантюрите си из мрачните, загубени из Тихия океан пристанища, приятни и мили спомени за леките жени. С тях той умееше да разговаря, това не му струваше усилия, не се нуждаеше да мери думите си, както беше принуден да прави това с пътничките от първа класа, изискани девойки и госпожи, някои с крив нос. Стигна до заключението, че параходът е един миниатюрен свят, където имаше от всичко: от богати и всесилни хора — политическите дейци и банкерите, до бедните жени, чиито сделки са тяхната грация и чиито работни инструменти са тяхната съблазнителност и тяхното тяло. И той беше безспорният цар на този свят, той, капитанът, най-голямата власт на борда, без задръжки и без ограничения на тая власт.

Същата тази сутрин, като се изкачи на капитанския мостик преди обеда, той се реши на един критичен коментар във връзка с вечерята предната вечер при разговор с корабния комисар. Онази супа, онази риба — нека комисарят има търпение — не бяха ястия за сервиране при бурно море. В големите чуждестранни параходи се обръща много голямо внимание на тези подробности. Първият помощник-капитан, който присъствуваше на разговора, го подкрепи напълно, с настойчивост и пламенност дори прекалени за една такава второстепенна работа:

— Но вие, господин капитан, имате пълно право. Това е една грешка, за която трябва да се съжалява и не трябва да бъде повторена. Това е, което аз винаги казвам: нищо по-важно в един параход от един способен капитан.

— Не че аз искам да се меся… но, сенаторът, например, той бедният почти не опита храната.

Комисарят слушаше навъсен, но вследствие на решителната позиция на първия помощник той промени държането си, стана смирен и се извини:

— Действително, коменданте, забравих да консултирам метеорологическата служба, преди да изготвя менюто. Това няма да се повтори. Всъщност по-добре ще е отсега занапред да ви поднасят за одобрение дневното меню.

— Да, това е най-добре… — подкрепи го помощникът.

— Не, господа, не е нужно. По никакъв начин. Аз повтарям — не искам да се меся в нищо, аз съм тук само…

— Вие сте комендантът.

Това му хареса и най-вече безупречното поведение на първия помощник-капитан. Симпатичен момък беше тоя Гейр Матос и той ще го препоръча на компанията, когато изготви информация за пътуването.

Изминаха толкова малко часове на пътуване и съжителство и неговата популярност сред пътниците вече се затвърдяваше. Той разговаряше с един и с други, информираше върху скоростта на парахода — тринайсет мили в час, морски мили, разбира се — съобщаваше часа на пристигане в Ресифе и на тръгването оттам, ставаше смирен, когато му напомняха неговата морска дейност и го питаха за причината за удостояването му с ордена, той проявяваше скромност, но не поради това трябваше да го молят.

Така следобед той се видя обграден от многобройна група в салона за отдих и хората просто поглъщаха увлекателния разказ за неговите авантюри. Първо разказа за една буря в Бенгалско море, в товарен параход под английско знаме и с екипажа почти само от индуси. Пътували от Калкута за Акиаб край бреговете на Бирма. Това е един винаги опасен път, шибан от мусоните и разбъркван от морските течения. Въпреки това през безбройните му пътувания, кръстосвайки из това коварно море, никога не беше виждал такава фурия на природните елементи. Възрастни госпожи изоставяха плетивата си, развълнувани от разказа. Как да се отдели внимание на иглите, когато комендантът се влачи пълзешком по палубата, рискувайки живота си, застрашен да бъде отнесен от чудовищни вълни, за да измъкне изпод дърветата на мачтата, разчупена на трески от един гръм, един моряк индус със счупени крака и ребра.

Спря се да го слуша, мълчаливо и с уважение и първият пилот. Облегна се на вратата, запали една цигара, но комендантът не успя да го види, увлечен в разказа си… От външната страна минаваше шефът на машинното отделение, първият пилот го повика и двамата останаха да слушат.

Когато привечер той отиде на командния мостик, изненада първия пилот, като коментираше с помощник-капитана, с другите пилоти и с лекаря неговите авантюри. Той дочу само част от изречението:

— … влачел се по дюнетката като някаква змия…

Като го съгледа, момъкът замълча и помощник-капитанът каза:

— Много добре, коменданте — и ние сме готови да слушаме вашите подвизи. Някоя вечер ще отпушим една бутилка и господин капитанът ще ни разказва тези славни истории. Ние си прекарваме живота нагоре и надолу край тия брегове, където нищо не се случва — и като го посочи с пръст, добави: — Но господин капитанът ще трябва да ни разкаже за своите пътувания с всичките им подробности…

— Дребна работа, не си струва трудът. Бива ги за развлечение на пътниците. Но за господата, хора на морето…

— Не сме съгласни, коменданте. Настояваме за това.

Той се загледа към проститутките на долната палуба. До мостика достигаше приятният глас на мулатката, която пееше политическа песничка:

Господни Хулиньо вижда,

господни Хулиньо вижда,

ако ония от Минас Жерайс,

там на върха се отпуснат,

господни Хулиньо вижда,

господин Хулиньо вижда,

вижда, но това коства

на много хора плачът.

Направи една обиколка из втора класа и слезе в трета. Там пътуваха на връщане към северозапад сред същата драматична бедност селяни, избягали през годините на суша към прехвалените южни земи, където имало работа и пари. Един ден надеждата да променят съдбата си накарала тези мъже и жени да изходят пешком пътищата на катингата^[1], да прекосят сертаум^[2], да преминат пълноводни реки и плодородни полета по посока на Сан Паулу. Сега само им е останало желанието да се завърнат в родната земя, безплодна и бедна, но тяхна земя, там те се бяха родили и там искаха да умрат. Това беше едно потискащо зрелище и комендантът се върна към песничките и самбите във втора класа.

Леките жени, като го видяха да се приближава, се посмутиха, седнаха по-прилично, придръпваха роклите си над коленете и се отстраниха от студентите, насядали по въжетата. Мулатката спря да пее и само китарата продължи своите жалби. Певицата имаше хубавичък глас и комендантът не желаеше никому да отнема радостта.

— Бъдете спокойни… А защо оная там спря да пее? Продължете, моля, че мен ми харесва.

— Капитанът е добър човек — усмихна се една състарена жена.

— Един приятел — реши един студент. — В навечерието на пристигането ни във Форталеза ще ви направим една серенада.

Но проститутките не се отпускаха, не изменяха напрегнатите пози и мулатката не започна наново да пее. Жалко, помисли си Васко и се оттегли.

В първа класа пътниците започнаха да идват след следобедната баня, заменили ризите с къси ръкави и ленени панталони и леките рокли с кашмирени костюми и тоалети за вечеря. Също и той трябваше да смени униформата си, да облече синята с ордена.

Все пак се позабави още някоя минута. Защото напарфюмирана, с коси накъдрени на гроздове, чието съвършенство навярно й беше струвало голяма част от следобеда, царствена рокля, с копринено ветрило в ръка, с ония очи, които сякаш криеха някакво тайно огорчение и без кученцето (насърчителна подробност), идваше по палубата Клотилде. Тя вече го беше видяла и му махна с ръка, движение, което същевременно беше и покана. Той се приближи:

— Вие сте една богиня на морето…

— Коменданте… — тя закри очите си с ветрилото, след малко го свали и запита с прималял глас:

— Не искате ли да направим някоя обиколка, за да си отворим апетит?

— Не бих желал нищо друго повече от това. Трябва обаче да сменя дрехите си, за да бъда достоен за вашата елегантност на вечерята… Но, ако ме почакате, след малко ще дойда да ви намеря в салона.

— Ще чакам, но не се бавете, господин ласкателю.

Когато се върна, разстроеното пиано в салона даваше всичко, което можеше от партитурата на „Бохеми“. Васко се възхищаваше от класическата музика с уважение, но не я чувствуваше и не я ценеше истински.

Веднъж, повлечен от полковник Педро де Аленкар, присъствува на една опера в театъра Сан Жоаум, изнесена от една западнала италианска компания, загубила се в Байя след мъчителна обиколка по сцените на Латинска Америка. Полковникът обожаваше оперите и имаше грамофон с плочи с ариите на Карузо. Убеди Васко, че това е единственият случай, когато съдбата им предлагаше да чуят баритони и тенори, един именит бас, сладко сопрано и не по-малко сладък контраалт в представянето на „Бохеми“ с декори и всичко останало. Той се реши, въпреки настойчивите съвети на Херонимо и на Жоржес, защото беше един рядък случай и най-вече, за да се покаже с парадната си униформа и Ордена на Христос, и отиде с полковника. Спектакълът се оказа дори дразнещ, едно ужасно потилите. Сопраното навярно тежеше хубавички сто и двайсет кила, за сметка на тенора, който беше крайно слаб, като клечка мъж. Васко изпита желание да се изсмее, когато обемистата куткудячка запитваше:

Наричаха ме Мими,

но защо?

Не зная.

Моето име е Лусия.

Полковник Педро де Аленкар се наслаждаваше, той знаеше на памет част от операта. Сърдит от топлината, Васко се гневеше на суетността си, която го накара да приеме поканата само за да покаже униформата си и ордена. Когато сопраното, пращяща от здраве и мазнини, се отпусна във видимо неспособните да я задържат обятия на рахитичния тенор, Васко не можа да задържи смеха си за голямо възмущение на полковника, който го нарече прост и магаре. Оттогава той спазва прилично разстояние до музиката, наречена културна, действително достойна за най-голямо възхищение, но много издигната за него, стояща над неговите възможности. Сега пианото му припомни една от онези арии, оставили му такъв печален спомен. Не се върна обратно само защото Клотилде го очакваше за една обиколка по палубата преди вечеря, с нейната рокля от тафта, къдравите гроздове на косата и многото надежда в примиращия й глас. Опита се да избегне влизането в салона: в качеството му на капитан, възможно е протоколът да го заставя да се забави малко, за да се възхищава на пианистката. Погледна през прозореца, като стоеше с гръб към ъгъла, където се намираше пианото, за да избегне една задължаваща размяна на погледи с изпълнителя. Клотилде не се намираше в салона, не я виждаше. Накъде ли беше отишла? Пианистът изглежда беше обзет от нов порив, защото музиката се засили. Къде ли се беше завряла тази главозамайваща дама? Реши се да хвърли един поглед към пианото и тя му се усмихна, без да вдигне ръце от клавишите, с наведена глава, поглед, изпаднал в екстаз и подскачащи, в зависимост от нотите, къдрави гроздове. Тя е учителка по пиано, това му каза при сутрешния разговор, но скромността, майка на всички добродетели, както се знае, я накарала да премълчи за нейните способности, нейните артистични дарования, нейното високо положение на пианистка, способна да изпълнява класическа музика. Той си я беше представил като обикновена учителка с някакво нечисто пиано, обучаваща в елементарния курс девойки за женитба, за да се научат да свирят маршове, самби, някой фокс и максимум един валс. Не била тя също някаква симпатична изпълнителка на танцова музика на празненствата без оркестър при познатите семейства. И ето сега, с наклонена на една страна глава, разваляйки грижливо изработените гроздове, като превръщаше очи, тя изпълняваше опери — беше една артистка. Почувствува се горд, влезе в салона тъкмо навреме, за да се присъедини към другите слушатели в избухналите аплодисменти, с които приветствуваха дарбата на артистката, или може би фактът, че е спуснала капака на пианото, защото е приключило изпълнението.

Комендантът се отправи към аплодираната и скромна изпълнителка, закрила лицето си с ветрилото, и протегна ръцете си:

— Повече от хубаво! Каква звучност, какво съвършено изпълнение! Какви божествени моменти!

— Обичате ли класическата музика?

— Дали обичам… Имам една колекция плочи, без да се хваля, една от най-големите в Байя, а може би и в Бразилия.

— А оперната?

— Обожавам я. Преди да се пенсионирам, когато пристигнех на някое пристанище, моята първа грижа беше да науча дали има там оперен театър…

През цялото време на този разговор той и държеше ръцете. Тя си даде сметка внезапно и ги дръпна с леко нервно потреперване и тих смях. Той остана малко смутен, без да знае къде да сложи ръцете си. Тя първа поде прекъснатия разговор.

— Никога не съм виждала толкова разстроено пиано като това във вашия параход.

— Толкова ли е разнебитено?

— Ужасно, дори човек няма охота да свири.

— Ще взема мерки и ще пратя да повикат един акордьор в Ресифе. Сега нека направим нашата разходка.

Но не остана време, звънеше камбаната за вечеря. Отправиха се към салона, разговаряйки върху „Бохеми“. Тя била луда за Пучини. Той я увери, че не са по-малки неговата адмирация и възхищение.

Разходката по палубата направиха след вечеря и преди томболата в салона. Движеха се с отмерени крачки, тя си играеше с ветрилото, той подръпваше от лулата и разговаряха за Рио де Жанейро, който град тя обожаваше, за Байя, който според него бил добър за живеене град, за Белем, където валеше всеки ден в същите часове. От време на време някой пътник ги прекъсваше, за да поздрави коменданта, да му поиска някое сведение. Говореха и за Ресифе, чиято водна география я беше очаровала при пътуването на отиване. За нещастие малко нещо могла да види от столицата на щата Пернамбуко — валяло поройно, а също и нямало кой да я разведе из местата, заслужаващи да бъдат посетени. Утре ще бъде различно, каза тя и се усмихна, ще има коменданта под нейните заповеди, за да я води по мостове и плажове, из булеварди и паркове.

— Само че и аз също не познавам Ресифе.

— Как не го познавате? Капитан на параход и навярно сте минавали оттук десетки пъти.

— Точно така. Минавал съм оттука… Без да се задържам никога през времето, необходимо за едно задълбочено проучване, както бих желал, за да мога да ви служа за чичероне. Като казвам, че не познавам, искам да кажа, че познавам повърхностно града. И вече има няколко години, откакто минах оттам последния път. После е имало големи промени.

— Всъщност вие не искате да ме придружите. Може би имате някоя любов в Ресифе и не искате да бъдете видян в моя компания — и тя отново се разсмя със своя възбуден и къс смях.

Комендантът се спря и я хвана за ръката:

— Не казвайте това, моля ви. Това време мина, откакто се пенсионирах. Стигнах дотам да мисля, че никога вече няма да погледна някоя жена, но сега…

— Какво?

Един пътник спря при тях и съобщи:

— Томболата ще започне. Само чакаме господин коменданта.

Дамата въздъхна, Васковите пръсти леко стиснаха нейната ръка и се отправиха към салона. Тя вървеше, загледана в звездната нощ и зелената водна шир, като неравномерно развяваше ветрилото; той чуваше думите на недискретния пътник, но без да разбира смисъла им, завладян от отделящия се от нея парфюм, още усещащ на върха на пръстите си потреперването на нейното тяло. Малко преди да влязат в салона, той я има в своите обятия. Клотилде, унесена в мечтите си, не си даде сметка за тръбата, пресичаща заслона, и сблъскването я отхвърли върху коменданта, той я задържа и в продължение на част от минутата — цяла вечност от вълнение — нейните гърди се притиснаха на гърдите на Васко, косите й на гроздове опираха на лицето му и дори почувствува топлината на нейния корем.

Седнаха заедно на масата, където сенаторът с два картона за томбола пред него поглеждаше неодобрително виковете на съседната маса, около която депутатът Отон и артистките настояваха с викове да започне играта. Намръщени госпожи, в знак на недоволство, даваха гръб на шумната театрална група. Деца искаха високо карамели и бонбони. Всички пътници бяха се събрали в салона. Дойде един камериер и продаде два картона на коменданта — един за него и другия за Клотилде:

— Вие, капитане, ще ми помогнете да намирам номерата нали?

Комисарят, застанал до пианото, с торбичката с номерата до него, оповести премиите, общо пет на брой. Първата премия, която ще бъде дадена за хоризонтална томбола, беше едно стъкло одеколон. По сигнал на комисаря камериерът показа парфюма. Следващата ще бъде вертикална томбола и победителят ще спечели сребърна верижка за ключове, която беше изящна. Комисарят правеше хумористични бележки върху премиите, с което предизвикваше смях и прекъсвания от страна на присъствуващите, докато камериерът държеше вдигната верижка, за да я видят всички. Следваше я един пепелник с герба на тази параходна компания и на дъното гравирана снимката на същия кораб ИТА. Това беше третата премия. Четвъртата, върху чиито превъзходни качества обърна внимание комисарят, ще бъде дадена на една светкавична томбола, като трябва да се попълни целият картон. Отнасяше се до статуя в миниатюрни размери — на едно канапе Людвиг XV седяха двама влюбени, хванали се за ръце, и се гледаха. Този върховен израз на дребнобуржоазния вкус изтръгна възклицания на възхищение от страна на госпожи и господа, на момичета и момчета, на сенатора и Клотилде. Всички я пожелаха и камериерът, при такъв ентусиазъм, разнесе статуйката почти от маса на маса, тъй като всички искаха да я видят, като се започне от артистките. Клотилде въздъхна:

— Ах, защо не мога да я спечеля…

Последната премия, за една томбола на кръст, беше изненада, нещо по-ценно и красиво дори от вълшебната вещ, показана преди малко. Там беше тя, сложена върху пианото, завита в копринена хартия. Това беше голям квадратен пакет, навярно някаква кутия, която предизвиква любопитство и коментари. Комисарят помоли за внимание — щеше да започне томболата за първата премия. Отправи призив и към децата, „тези ангелчета“, като ги помоли за малко тишина. Започна „да пее“ номерата. Одеколонът беше спечелен от един чифликчия с козя брадичка, който заяви сред ръкоплясканията:

— Ще го отнеса на стопанката ми там, в Крато…

Сребърната верижка за ключове попадна в едно около тринайсетгодишно девойче, след допълнително теглене на базата на най-високия номер, между нея и още двама играчи, които бяха попълнили едновременно картоните си. Пепелникът попадна на мургавата артистка, която го подари на депутата, пред строгите и с упрек погледи на някои семейства и на сенатора. И дойде вълнуващият момент на „светкавичната томбола“. Първият, който попълни картона си, ще вземе канапето с влюбените, „това съвършенство, това изящество, това произведение на изкуството“ — както казваше комисарят. Настъпи мълчание, когато започна извикването на номерата.

Клотилде, чиито въздишки при всяка загубена премия вълнуваха коменданта, достигна връхната точка на нервно напрежение, объркваше номерата и позволяваше на Васко да докосва всеки момент ръката й, за да й обърне внимание за някой „изпят“ номер, който тя е пропуснала да отбележи. Изведнъж тя каза:

— Липсва ми само един номер…

Но след това някакъв субект, седнал близо до пианото, заяви:

— Попълнено!

Това беше един тип, смятащ се за елегантен, много приказлив, представящ се за капиталист по панаирите, предприел това пътуване, за да опознае столиците и пейзажа на Севера, една стара мечта, която сега осъществява. Въпреки това морският пейзаж изглежда ни най-малко не го интересуваше, тъй като дните и нощите прекарваше около масата за покер, печелейки от чифликчии и търговци. Комендантът същия този следобед се задържа няколко минути да наблюдава играта и почувствува, че той става нервен, като че присъствието на Васко намаляваше късмета му, пресичаше успехите му. Действително започна да губи и комендантът, дълбок познавач на покера и на маниите на играчите, внимателно се отдръпна.

Клотилде само оставаше да заплаче от мъка:

— За един номер… А аз толкова исках този спомен…

Васко я успокои: да не тъгува, ако статуйката е трябвало да бъде нейна, все още може би ще попадне в нейните ръце.

— Но как, като онзи господин я спечели? Антипатичен… — и тя почукваше с обувките си по пода и преобръщаше очи.

Васко имаше една идея, но не я откри. Комисарят започна да вика номерата за последната премия — изненадата. Тя се падна на една наскоро омъжена жена, винаги прегърната с мъжа си. Те се целуваха при всеки кът на парахода, притискаха се и си казваха гальовни думи като: „моята клекава женичка“, „мое животинче“, „мое обожавано котенце“ и ставаха прицел за усмивки и злостни тълкувания. Насъбраха се около нея и съпруга и, за да видят отварянето на пакета. От него извадиха една кутия, от нея друг пакет, и от този пакет друга кутия и още пакети и още кутии, докато стигнаха до малко пакетче, което, след като го развързаха, се оказа, че съдържа едно биберонче. Хората избухнаха в овации, смехове и закачки. Премираната се усмихваше безсмислено, а мъжът й беше сърдит. Доктор Отон каза високо:

— Щастието знае да избира…

Мургавата, гърдеста артистка допълни на нисък глас:

— Но всъщност напразно, тя ще има поне близнаци!…

През цялото време на играта комендантът хранеше надеждата да се върне с Клотилде под заслона, да продължат разходката и разговора си. Той се чувствуваше романтичен и смутен. Канеше се да й предложи да напуснат салона, с претекста за горещината, предлагайки й морския бриз и звездите на ясното небе, когато при масата се приближи една група от девойки и младежи.

— С ваше позволение, коменданте — и като се обърнаха към Клотилде, казаха: — Госпожата би ли могла да изсвири някои парчета, за да потанцуваме?

Тя се почувствува важна и поласкана:

— Не обичам да свиря танцова музика. Изпълнявам само предпочитаните от мене…

— Ох! — каза с умоляващ глас една около осемнадесетгодишна девойка, цвете на негърките от Пернамбуко. — Това е последният ден на парахода поне за мене. Ние искахме да потанцуваме малко. — До нея един момък молеше с очи и се усмихваше на Клотилде.

— Посвирете ни, бъдете добричка… — помоли се друга девойка с бронзова кожа, с изопнати черни коси — красавица със смесена индианска и бяла кръв и пламенни очи.

Младежите настояваха и тая младеж, едва започнала да живее, развълнувана и крехка, трогна коменданта, той пожертвува очакваната разходка и също настоя:

— Посвирете, да! Толкова обичам да ви слушам…

— В такъв случай… Само за да ви угодя, коменданте.

Отиде към пианото, придружена от младежите, като предупреди:

— Не мога да закъснявам… Жасмин ме очаква…

Под едва започналите да се извишават звуци на пианото негърката от Пернамбуко вече се въртеше в прегръдките на атлетическия влюбен — познанство по пътя, светкавично увлечение. Той пътуваше за Форталеза, където живееше и работеше в една банка. Обещал беше да я посети в Ресифе към края на годината по случай коледните празници.

Девойката със смесена кръв и дълбоки, огнени очи, се отправи към коменданта и направи закачлив поклон:

— Ще ми направите ли честта, коменданте, за този танц?

Васко стана и хвана девойката за ръка. Той е бил забележителен танцьор на валс, популярен на времето си в пансиона „Монте Карло“. Неговата слава на танцьор и досега се спомня от моряците, негови съвременници по бреговете на Средния и Далечен Изток, на Средиземноморието и на Северно море. Имаше два начина на танцуване: „грубиянски“, при който телата са притиснати лице с лице и двойките се възбуждаха от горещия контакт. Така той е танцувал в пансиона „Монте Карло“, в кабарето „Жълтият дракон“ в Хонконг, в мистериозния вертеп „Синият Нил“ в Александрия. И вторият е „семейният“ начин, при който кавалерът едва докосва с пръсти гърба на дамата, спазва една педя разстояние между двамата, държи се сериозно и води разговор с дамата. Така танцуваше на празненствата в двореца, на приемите в обществото на Байя, на баловете на големите пътнически параходи, които поддържаха линията между Европа и Австралия. И той така започна да танцува с девойката с индианска кръв, със смущаваща странна красота. Защо тя му напомняше за Дороти, като не си приличаха? Но имаше нещо общо между двете, между проститутката от Фейра де Сант Ана и тази госпожица от Белем: неспокойните и пламенни очи, зле задържаното страстно желание, една спазма при всяко движение, дори и при най-обикновените и същото нетърпение и алчност за любов. Едната и другата бяха просто жени, самки.

И после я почувствува прилепена до него, бедрата и го допираха, усещаше твърдия й бюст, черните й прави коси докосваха лицето му. Девойката притвори очи, хапеше долната си устна и Васко изпита страх. От пианото Клотилде поглеждаше навъсено, той се опита да отдалечи това нуждаещо се и лудо тяло, но тя го държеше близо до себе си. Той разбра, познато му беше това от покорното смирение на Дороти, че не на него, на шестдесетгодишния и с бели коси Васко, към когото тя се притиска и му се отдава при танца. Това беше само мъжът и тя не се интересуваше от възрастта, цвета, елегантността, красотата му.

За щастие музиката не продължи много. Клотилде избърза да спре да свири, двойките се разделиха и Васко благодари:

— Много благодаря, госпожице!

— Танцувате добре, коменданте, и аз съм, която благодари.

Той отиде до Клотилде при пианото и тя каза:

— За това ме помолихте да свиря, нали?

През тази нощ нямаше повече разходки. Когато най-после младежите я оставиха да стане от пианото, за да си отиде, вече беше близо полунощ и Клотилде се тревожеше за кученцето, останало самичко в каютата. Нагласиха се да разгледат заедно Ресифе на следния ден. Тя все още беше малко раздразнена и нарече момичето „безсрамница“.

Васко отиде в игралния салон. Младежи играеха домино и работеха три маси за покер. На една от тях блестеше „капиталистът“, пътуващ за удоволствие, и на един стол беше оставил статуетката. Другите му партньори бяха търговци и чифликчии. И тримата губеха. Васко премести един стол и седна до щастливия играч:

— Ще ми позволите ли?

— Разбира се, коменданте, моля ви… — отговори един от чифликчиите.

— Познавате ли играта, коменданте? — запита младият човек с щастие в играта.

— Не зная да играя, не разбирам. Но обичам да гледам… Кой печели?

— Не виждате ли — каза друг от губещите, — доктор Стенио. Никога не съм виждал такова щастие в играта — печели непрекъснато.

Посоченият доктор Стенио се засмя доволно може би на казаното, а може би и от новината за невежеството на коменданта в играта покер. Васко се застоя седнал там, като от време на време задаваше някой идиотски въпрос относно стойността на играта и на залозите. Следеше с интерес Стенио при раздаване на картите.

— На кое пристанище ще слезете, господин Стенио?

— В Белем. Там ще остана за някой ден и може би ще продължа до Манаус с някой от параходите „Ватикано“. Ще трябва да се върна с парахода „Алмиранте Хасехуай“ на Лойд — и удвои залога на един чифликчия: — Вашите 32 плюс още 64.

Около един и половина часа призори един от играчите, чиято загуба възлизаше на няколко контос де рейс, предложи последен, огнен кръг. Васко присъствува при уреждане на сметките и при сбогуването. Един от чифликчиите щеше да остане в Ресифе и съжаляваше, че няма да продължи пътуването си, за да си възвърне загубеното. Доктор Стенио прибра печалбата си и се готвеше да прибере статуетката и да се отправи към каютата си. Комендантът междувременно, след като отпрати другите играчи, му каза:

— Още е рано, докторе, нека поговорим малко…

— Умирам за сън, коменданте. Нека оставим за утре.

— Днес, и още веднага! Слушай, господин скитащ измамник, ти няма да отидеш до Белем, ще прекъснеш твоето пътуване в Ресифе…

— Но, коменданте, какво е това?

— Това, което аз ти казвам. От рождение играя покер, скъпи мой. Четиридесет години прекарах на параходи, двадесет години командувам параходи в Азия, познавам цялата корпорация на картоиграчите по параходите… Слизай мълчаливо, ако не искаш да отидеш в затвора.

— Но аз съм си платил билета.

— Добре вложен капитал, който вече ти даде приходи повече, отколкото трябва. Тогава?

— Ако господинът заповяда… — Той не спореше, случилото се беше част от правилата на играта в неговия живот. Щеше да почака друг параход, за да продължи до Белем.

Васко стана, взе порцелановата статуетка и си тръгна.

— Лека нощ!

— Но, коменданте, извинете, но онова нещо, което вземате, е мое…

— Ваше? Кое нещо?

— Това хубавичко нещо. Спечелих го на томбола и беше само късмет. Без измама.

— Без измама? Възможно е… Но това нещо носи лудо нещастие в покера. Впрочем вие вече имате доказателство за това. И по-добре е да остане при мене.

Компетентният професионалист си излезе с проклятия: за какъв дявол трябваше да вземат, за да замести умрелия капитан, един стар моряк далечно плаване, един ловък познавач на всички хитреци? Вдигна примирен рамене: ще покаже майсторството си и в Ресифе, там имаше едни захаропроизводители, пълни със захар и луди за покер. Само съжаляваше за порцелановото канапе с влюбените — толкова хубаво беше и искаше му се да го отнесе подарък на Даниела, неговата съпруга. Защото той беше женен, имаше четири деца, две момчета и две момичета, всичките прелестни, обожаваше семейството си и от него нямаше по-добър съпруг и баща.

Комендантът въздъхна, взе статуетката и излезе, за да го лъхне нощният вятър.