За отминаването на времето и за промените в правителството и във фирмата, с разни имами и една гордо изправена глава
Комендантът Васко Москосо де Арагаум изпълни своето обещание: никога вече той не се яви пред коменданта Жоржес Диас Надреу с оклюмал нос. Имаше си титла, беше щастлив и никое огорчение, никаква трудност не можеше занапред да помрачи сияещия му израз, неизчерпаемата му радост. За една кратка минута можеше да се възбуди или да се натъжи, но веднага се връщаше към своята веселост, без да дава място на тъгата, без да дава голямо значение на трудностите в живота.
Тъга и трудности все пак не липсваха. Но един командир на кораби, един капитан далечно плаване привиква да плува по гребена на вълните, на непостоянството на морето и времето, калява своя характер, обогатява сърцето си и става годен да посрещне с усмивка на устните си разочарованията и огорченията.
Огорчение и то от най-големите и първото, което му се случи, беше преместването на Жоржес Диас Надреу, повишен и назначен за командир на един ескадрен миноносец. Как можеше Васко да си представи нощите в Байя, пансионите и публичните домове, бохемството, жените, магията на любовта без присъствието на моряка с коси като цвета на житото, с небесносини очи, измисляш забавни шеги и закачки и винаги имащ под ръка някоя негърка или тъмна мулатка? Когато новината се разнесе сред жените и нощните гуляйджии, отчаянието беше общо — имаше сълзи и жалби и се организира един прощален банкет, достоен за Жоржес.
— Изправи гребена, коменданте! — каза Жоржес на Васко, когато го видя вечерта намръщен и мълчалив на прощалната вечеря. — Един моряк не се огъва пред мъката.
На следния ден отидоха всички да го изпратят на пътнишкия параход, с който щеше да пътува до Рио де Жанейро, и за пръв път видяха Грасиня, съпругата му, в строг траур, със слабо, безцветно лице, покрито с черен воал, и стиснати устни. При представянето тя им протягаше върховете на два ледени пръста. Тогава Васко разбра, че не е някаква куха, лишена от смисъл фразата, произнесена предната вечер от някогашния капитан на пристанищата. „Един моряк не се огъва пред мъката“, тези думи на Жоржес придобиваха внезапно конкретно значение — той не бе се огънал пред мъката, не се остави да бъде победен.
Върнаха се към центъра, отидоха да играят билярд, но вече не беше същото нещо. Жоржес сякаш изпълваше бара, пансиона „Монте Карло“ и след неговото отсъствие нощта изведнъж стана празна.
Една година преди това беше се оженил поручик Лидио Мариньо и за известно време изчезна от циркулация. Но всички знаеха, че неговото отсъствие е временно, че ще се върне, когато неговият живот на женен човек се нормализира, и така стана. След като свършеше служебното му време в двореца, той започна да се явява да играе билярд и доста вечери се присъединяваше към приятелите си след вечеря. Започна да влачи крака из пансиона, понякога се забъркваше с някоя от малките и продължаваше да има любовници из публичните домове. Съпругата беше, за да му даде деца да пази къщата, да посреща гостите. Жоржес, между другото, заминал вече, нямаше никога да се върне: в Рио де Жанейро той навярно щеше да събере друга компания, колеги от кораба, приятели, различни от досегашните. Раздялата беше една тежка вечер, но Васко си спомняше фразата, виждаше пред себе си покъртителната фигура на Грасиня и окуражаваше другите — един моряк не се отдава на мъката.
Новият капитан на пристанищата, заместникът на Жоржес, който може би щеше да го замести в компанията, дойде месеци по-късно и бе пълно разочарование: беше един затворен субект, малко разположен към създаване на приятелски връзки, изпитваше ужас от безсънните нощи, от леките жени и беше улегнал и благоразумен. Васко престана да посещава дирекцията на пристанищата.
Продължи обаче да ходи на пристанището, да гледа влизането на параходите, да се възхищава от красотата им, да разпознава знамената им. Той купуваше, където намери, мореплавателни уреди и щампи на параходи, излизаше всяка вечер с Херонимо и полковника, за да играе покер и да се увлича по нови жени. По това време той беше на малко повече от четиридесет години и вече всички бяха свикнали да го наричат „коменданте“.
Наближаваше краят на мандата на губернатора и това бе един тъжен край, тъй като президентът на републиката, подведен от други видни личности в партията, наложи вето на неговия кандидат за заместник, натрапи му друг и за малко не му отне сенатския стол, запазван по традиция за губернаторите, чийто мандат е изтекъл. Той получи сенатския стол, но отиде по дяволите депутатството на Херонимо и неговата политическа кариера. Нагласиха му едно място в министерството на правосъдието в Рио де Жанейро като прокурор или нещо подобно, но равностойно. Не беше лошо, но неговите политически планове се провалиха.
С промяната в правителството също си замина и Педро де Аленкар и за командир на 19-и пехотен полк дойде един друг полковник, приятел на новия губернатор. Васко дори не пожела да му бъде представен — той беше човек верен на своите приятели, на спомена на прочутата компания и изчезна от двореца, от приемите и празненствата в обществото. Васко все още участвуваше в парадите на Втори юли и Седми септември с неговата парадна униформа, но далече от хората на правителството и размесил се с народа.
Той не пожела да се събере с друга група, да влезе в друга компания. Човек, който като него е принадлежал на върховния елит на града, не можеше наново да се смесва с търговци и търговски служещи, пък дори и с млади лекари и адвокати. Той заемаше самотии маси в пансионите и кабаретата и шампанското в неговите уста започна да има горчивия вкус на спомените.
И един ден Карол продаде пансиона „Монте Карло“ на някакъв сводник аржентинец, отегчителен субект, търгаш и неприятен. Васко я придружи до парахода, тя се връщаше в Гараньоунс, където зет й беше умрял и сестра й се нуждаеше от помощ и компания. На пристана те си спомниха за бурните нощи и приятелите: за Херонимо, на когото тя е била любовница; за красивия поручик Лидио Мариньо, сега капитан на служба в Порто Алегре; за полковник Педро де Аленкар, несмутим пияч; и за онзи незабравим комендант Жоржес Диас Надреу, с неговия вид на чужденец, луд за някоя негърка и рядко забавен човек. За Карол всичко онова беше приключило. Сега отиваше да помага в отглеждането на внуци и внучки, като уважавана госпожа и богата вдовица, в тихото градче, където се бе родила. Целуна Васко по двете бузи, с очи, потънали в сълзи:
— Спомняш ли си за отвличането на Дороти?
Къде ли се намираше сега Дороти? Един полковник от вътрешността се бе влюбил в нейните неспокойни очи, беше вдовец и я отведе в чифлика си. Васко прекара с нея последната нощ преди заминаването, нощ на лудост, като че някогашното увлечение, лудата страст беше се възродила със същата някогашна сила. Никога вече не научиха нещо за нея — дали е останала с полковника или не. Но на дясната ръка на Васко оставаха татуирани името на Дороти с едно сърце.
— Спомняш ли си за китаеца с татуировките?
Толкова спомени, толкова неща си припомниха из пътя за пристана. Параходът вдигна котва за Ресифе. Карол, дебела и разплакана, размахваше една кърпичка. „Един моряк не се огъва пред мъката“ дори когато е останал като изоставено сираче на пустия пристан на града.
Изминаха се годините и комендантът Васко Москосо де Арагаум започна да изчезва от пансионите за жени и от салоните на публичните домове. Също вече не беше и шефът, господарят на фирмата „Москосо и компания“. Негърът Жиовани умря, но не спираше да му повтаря да бъде предпазлив с Менендес, че тоя гринго не е за доверие. Но когато Васко реши да послуша тоя съвет, истински да поеме ръководството на предприятието, Менендес вече беше истинският господар на фирмата. През изтеклите десет години на разгулен живот Васко бе похарчил каквото притежаваше и каквото не притежаваше — сметката му „да дава“ беше страхотна. Започнаха бавни и сложни преговори с алчни и опитни адвокати. Накрая Васко напусна фирмата, получавайки някой и друг имот за рента и известно количество държавни ценни книжа, които му осигуряваха достатъчно доходи, за да живее прилично. Тогава той продаде резиденцията си в Барис и купи по-малка къща на Ларго Дойс де Хульо, където инсталира своите мореплавателни инструменти; на стената в салона за гости дипломите за капитан далечно плаване и на Кавалер на ордена на Христос, а в центъра на масата стъклената кутия с миниатюрата на „Бенедикт“.
„Един моряк не се огъва пред мъката“ дори когато от милионер започва едва да преживява, когато изчезнат приятелите, не се подновяват вече любовните контакти, загубва вкус към питиетата и сънят идва преди полунощ. В новата си къща, като си създаде връзки с непознати съседи, комендантът Васко Москосо де Арагаум стана популярен и уважаван. Сядаше на стол на тротоара пред къщата си и хората се събираха да го слушат да разказва своите морски авантюри. Винаги си имаше и една хубавичка, добре избрана готвачка, да го обслужва.
Изминаха други години, посребриха се косите на коменданта, вече не бяха така хубави неговите готвачки, животът стана скъп, а неговите ренти не се увеличаваха. Също и съседите не гледаха на него така сериозно като преди. Имаше хора, които казваха, че тон никога не бил влизал в един параход, че титлата му комендант била резултат от една шега през време на управлението на Хосе Марселино, че орденът на Христос бил платен с купчина злато, когато той плувал в пари, а Португалското консулство в Байя било дадено на един търговец.
Изминали бяха повече от двайсет години след церемонията в дирекцията на пристанищата и един ден някакъв случаен тип, установил се на улицата с една помпа за нафта, комуто Васко — винаги разположен да създава връзки и приятелство — започна да разказва за ужасното му преминаване през Персийския залив една нощ на ураган, но героичният му разказ бе прекъснат с висок смях.
— Та на мене ли тия… Остави тия приказки, за да шашваш глупците… Та не знам ли аз цялата история? Всички я знаят и се смеят зад тебе… Имам си работа, господин коменданте, и нямам време да слушам измислици…
„Един моряк не се предава“, но беше вече мъчно да повдигне отново гребена си. Къде ли се намираше сега Жоржес Диас Надреу, днес навярно вече адмирал; къде ли са Херонимо, полковник Аленкар, поручикът Лидио и поручикът Марио? Дороти, колко хубаво би било да видя пак твоя изящен профил, неспокойните ти очи, твоето трескаво лице!… Дали още бе жива Карол, за да гледа децата на племенниците си в град Гараньоунс, казвайки, че е вдовица? Той все още отиваше на пристанището при слънце и при дъжд, за да гледа, влизането и излизането на параходите, познаваше и всички знамена.
Вече не можеше да ходи с изправен гребен там, на Ларго Дойс де Хульо, нито из коя да е друга улица на Байя. Продаде къщата на добра цена и купи друга в Перипери, едно предградие, до което не достигаха шумовете на града. Взе със себе си мулатката Балбина, негова готвачка и любовница, навигационните инструменти, кормилното колело, въжената стълба, далекогледа и телескопа, лулите и дипломите в рамки, взе и своето минало, прекарано на капитанския мостик на разните кораби, кръстосвал сред бури моретата, и се премести…
Един стар моряк с изправена глава, с развяна от вятъра коса там високо на скалите…
