Жоржи Амаду
Старите моряци (31) (Пълна истина за оспорваните авантюри на коменданта Васко Москосо де Арагаум — капитан далечно плаване)

Където са разказани дребни случки, привидно без значение, но те всичките допринесоха за драматичните заключителни събития

Комисарят, малко раздразнен, почеса главата си:

— Дори не зная дали в Натал има акордьор на пиано… Не зная и дали има изобщо пиано…

Гейр Матос се засмя:

— Вие оскърбявате цялото население на един щат, като подценявате културата на неговата столица. Ако сенаторът ви чуеше…

— Но, вие, Гейр, виждали ли сте нещо подобно? Да се акордира пианото… Пианистът никога не е намирал това за нужно. Има три години, откакто е при нас, свири всеки ден на проклетото пиано и винаги го е намирал за много добро. Сега се появява тоя комендант на бакалски стоки и настоява за акордьор. Полудял, защото не съм потърсил в Ресифе… Дръпна ми една проповед, че…

— А вие защо не потърсихте акордьор в Ресифе? Заповедите на коменданта са заповеди… Потърсете в Натал.

— Заповед, па макар и от един оперетъчен комендант, който обикаля по палубата с една старица, смешно влюбени. Но пианистът, като казва, че не е нужно?…

— Слушайте, старче: комендантът може да е всичко, което ти казваш, но е капитанът, който ни е нужен и беше единственият в Байя. Но едно нещо е вярно — това за старицата, която впрочем е учителка по пиано и го познава основно. Аз, кюрето, дето там се разхожда, огнярят или който в да е от моряците, разбира повече от пиано, отколкото този твой пианист. Аз мисля, че тази мутра никога не е свирил нито дори някоя грамофонна плоча, преди да дойде на парахода. Когато той започне да свири, това е истински кошмар, старче. С други думи — бордови пианист и лекар… Виж и нашия доктор, ако не е санитарят, той не би могъл да напише дори една рецепта за проста промивка.

— Да, вие имате право. С този капитан съвсем се омаскари тоя лайнен параход. Докато в Лойд…

— Но комендантът си го бива дявола, ето това вие не можете да отречете… С ордена на гърдите и не из пуска от ръце далекогледа… Вие сте човек с лошо настроение, старче. Правете като мене: забавлявайте се. Аз се забавлявам лудешки и мисля да се забавлявам още много, много… — той се разсмя, изпитвайки предварително удоволствие.

— Какво сте намислили?

— Гледайте си живота и другото оставете на мене. И доведете акордьор — най-добрия в Натал.

Онзи разговор, при който комендантът беше направил строга бележка на комисаря във връзка с пианото, беше станал на командния мостик. Та той не беше ли му заповядал, когато параходът спря в Ресифе, да накара да доведат един акордьор, способен да сложи в ред бордовото пиано? Слязъл на суша спокойно, уверен, че неговите заповеди ще бъдат изпълнени. И въпреки това, госпожица Клотилде, една отлична пианистка, дипломирана учителка, специализирана в Шопен и оперни арии, в сложни пиеси, му казала, че пианото е на същото положение — една стара тенекия. За да се изчукат някои самби, глупава танцова музика, може да мине. Младежите нямат отношение към фалшивата музика, на тях им трябва да се въртят из салона, да влачат прегърнати краката си. Но истинските пианисти като дона Клотилде? Те нямат ли права? Компанията не им ли е гарантирала ползването на пиано?

— Тая съсухрена старица, капитане, е много взискателна. При миналото пътуване впрочем в Сан Паулу се качи един пианист и човекът дори даде един концерт на борда. И не се оплака от пианото…

Комендантът избухна възмутено.

— Бъдете добър, господин комисар, да се отнасяте с уважение към пътниците. Не си служете с просташки изрази. Що се отнася до онзи някакъв си пианист от Сан Паулу, той навярно е бил някакъв шмекер… И в Натал намерете акордьор. Непременно!

Съсухрена старица… Неуважение, простащина! Девойче не е, безспорно, но също и не е стара, тя му бе признала, че е на тридесет и седем години — няколко години по-малко, отколкото й даваше той. Пресмяташе тя да е на около четирийсет и пет, с една разлика от петнайсет години между двамата, тъй като той вече беше отпразнувал шестдесетте. И така, разликата не беше голяма. Когато тя, при един разговор, каза, че навлиза в тридесет и седемтях си пролети, той беше принуден да се подмлади и намали своите години на петдесет и пет. Но това бяха подробности без значение — пет или седем години повече или по-малко не значеха нищо. Важно е, мислеше си той, срещата между двама самотници, две жажди за разбирателство и ласки, срещата на две души близнаци, готови да си подадат ръце и да вървят заедно, зараснали раните от миналото, за един непрестанен любовен празник. Комендантът беше увлечен, неговото състояние на влюбен го правеше силен и решителен и нямаше да допусне отпускане при изпълнение на неговите заповеди.

Пътуването преминаваше без инциденти, като не се смята един остър спор върху политиката, в навечерието на пристигането в Натал, обхванал пътници и бордови офицери. Спорът започна по време на вечерята на масата, председателствувана от втория пилот. Привърженици на Либералния съюз, от една страна, и на правителството, от друга, изтъкваха качествата и предимствата на Жетулио Варгас и Хулио Престес, техните възможности при изборите и със силата на оръжието. Вторият пилот се показа като привърженик на Жетулио отвътре и отвън. Беше гаучо, кълнеше се във Флорес да Куня, говореше за войски от щата Рио Гранде до Сул, влизащи в Рио де Жанейро на кон, със сабя в ръце — тъй като сабята е класическо оръжие на хората от пампата — за да режат главите на ония крадливи и гнили политици.

На масата на коменданта, където Клотилде беше заела опразненото място, със слизането на депутата Отон в Ресифе, достигаше ехото от спора. Сенаторът мърдаше неспокойно, като че гаучовските саби, командвани от генерал Жоаум Франсиско, както оповести това вторият пилот, вече заплашваха шията му. Спорът започна да се разпростира и по другите маси. Дона Домингас, майка на министър и на федерален депутат, възрази от масата на коменданта, противопоставяйки на копията и сабите на кавалерията на Рио Гранде до Сул карабините и автоматите на северните кангасейрос^[1].

— С две-три банди кангасейрос ще се ликвидира с цялото това перчене. На вашия генерал Жоаум Франсиско стига Лампиаум^[2]… Не е нужен дори офицер от армията с униформа и нашивки. Всъщност ония германци и италианци от юг, ония гринговци, се нуждаят от един урок… — нейният ясен и енергичен глас, свикнал да заповядва, завладяваше и накара да замлъкнат спорещите. Дори и син й, министърът, се огъваше пред нейната воля, когато тя, излизайки от обичайното си спокойствие, повишаваше глас и решаваше.

— Ние сме толкова бразилци, колкото и най-добрите… — възрази вторият пилот.

Студентите изобщо бяха за Либералния съюз. Те повтаряха откъси от речите на ораторите на Жетулио, говореха за обновяване на страната, за промяна в манталитета, за нуждата от реформи.

Сенаторът, без желание да се намеси в спора, се усмихваше с превъзходство, но беше бледен. Наведе се към коменданта, който стоеше неутрален, зает да обслужва Клотилде, и го запита с нисък глас:

— Откога тази параходна компания, субсидирана от правителството, взима на служба агитатори?

— Не зная, сенаторе. Както вече имах честта да ви осведомя, не принадлежа към кадрите на компанията. Тук съм само, за да й направя една услуга, като отведа парахода до Белем…

— Наистина, бях забравил… Но така или иначе, не ми се струва добре един бордов офицер да използва масата, за да прави избори, да подстрекава пътниците, да застрашава обществения ред. В крайна сметка аз съм сенатор на Републиката, принадлежа към правителството, а този младеж проповядва революция, закриване на сената и камарата на депутатите, избиване на управниците…

— Вие имате пълно право, сенаторе…

Спорът продължи и след вечерята, в салона, където младежите искаха да танцуват, за да се сбогуват с ония, които на следната сутрин слизаха в Натал Насядали по столове в един ъгъл, една група крещяха против президента на Републиката, положението в страната, скъпотията, винаги фалшифицираните избори, за нуждата от едно обновление. Сенаторът се оттегли възмутен.

Вторият пилот беше най-екзалтиран от всички. „Ония безсрамници ще има да видят… Ако откраднат и предстоящите избори, ако попречат с насилия на победата на Либералния съюз, резултатите няма да закъснеят. Народът не е разположен да понася повече тиранията, да поддържа вагабонти в парламента. В Рио Гранде ще засвирят бойните тръби и ще призоват бразилците. Копия и саби…“

Един камериер прекъсна блестящата му пледоарии:

— Комендантът вика навън господина…

— Отивам веднага…

Той набързо прекоси Санта Катарина и Парана, Исидоро и Мигел Коста вече бяха вдигнали Сан Паулу и втория пилот влезе, редом с Флорес да Куня и Жоаум Франсиско, в Рио де Жанейро… Той без охота се озова на повикването на коменданта: „Какъв дявол иска това животно?“ И точно сега, когато момичето с индианската кръв не откъсваше очи от него…

— Мой млади приятелю, нямам нищо против вашите идеи… Всеки мисли както си иска. Аз се намесих в политика тук и дори в чужбина. Тука, когато в Байя управляваше незабравимия Хосе Марселино, на когото имах честта да бъда приятел. В Португалия по повод убийството на краля Дон Карлос, когато, възмутен от престъплението, се поставих на разположение на двореца. Но след това никога вече не исках и да чуя за политика. Вие имате своите основания и аз не съм човекът, който ще ви ги отрече…

— Това правителство води страната към пропаст…

— Не споря… Възможно е… Не го взимайте за лошо все пак, ако ви кажа, че не ми се струва добре това един бордов офицер да подстрекава чувствата на пътниците. Не ви укорявам, далече от мене е такава мисъл. Но вижте: сенаторът ми се оплака. Дори искаше да отправи едно оплакване до компанията… Мисля, че вие, мой млади приятелю, трябва да избягвате тези разговори.

— Тоя сенатор е от най-лошите… Знам за него едни скандални случаи. Този с пристанището на Натал би бил достатъчен, за да го тикнат в затвора за цял живот. А за проститутката, която той назначи в Сената? Дори Марио Родригес написа статия за случая преди около две години. Вие не я ли четохте?

— Той е пътник и се намира на парахода — това е, което има значение за нас. Умолявам ви да не вземате пак участие в тези разговори.

— Аз съм един бразилски гражданин и упражнявам моите права. Ще говоря каквото си искам и където си искам.

Васко Москосо де Арагаум погледна морето пред себе си и се изпъна върху палубата на своя кораб.

— А аз съм капитанът. Давам ви една заповед. Лека нощ!

Вторият пилот остана смаян, без да знае какво да стори: „Това човече има дързост!“ Първо помисли да се върне в салона, но гневът на сенатора, заплахата за писмо до компанията го накараха да се размисли. Отправи се към командния мостик, за да се разтуши.

Васко влезе в салона, където Клотилде го търсеше загрижена. Той се приближи и каза:

— Почакайте ме един момент, веднага се връщам.

Не видя сенатора и се отправи към игралния салон. Парламентаристът четеше навъсен едно списание.

— Сенаторе, елате да ни правите компания в салона. Вашето отсъствие се забелязва.

— Не съм разположен да слушам обиди и заплахи. Аз съм сенатор на Републиката.

— Можете да бъдете спокоен. Аз взех необходимите мерки.

— Тогава добре. Защото вие не ме познавате, аз съм избухлив. Ако продължавах да слушам дивотиите на онзи момък, много човешки е да загубя разума си и да лепна ръката си на лицето му…

— Не мислете вече за това. В параход под моето командуване екипажът е дисциплиниран. В Индия ме третираха като човек с желязна ръка…

Той танцува до полунощ с Клотилде. Разказа й инцидента с много подробности. После — едно нещо води към друго — разказа за своето участие в борбите между монархисти и републиканци в Португалия, движен от благородното чувство на признателност към краля Дон Карлос I. От Португалия отплувал за Индия, където моряците го бяха кръстили Желязна ръка и Златно сърце, тъй като, бидейки мек като бриза и приятел на своя екипаж, той можеше да бъде, ако не му се подчиняваха, и стихиен като урагана, безмилостна Желязна ръка.