Жоржи Амаду
Старите моряци (1) (Пълна истина за оспорваните авантюри на коменданта Васко Москосо де Арагаум — капитан далечно плаване)

За това как разказвачът, човек с известен по-раншен и приятен опит, се подготви да извади истината от дъното на кладенеца

Моето намерение, моето единствено намерение, вярвайте ми, е само да възстановя истината. Пълната истина, по такъв начин, че да не остане никакво съмнение около коменданта Васко Москосо де Арагаум и неговите необикновени авантюри.

„Истината е на дъното на един кладенец“ — това четох някога, но вече не си спомням дали в книга беше или във вестникарска статия. За всеки случай бе с печатни букви и как да се съмнявам в това отпечатано твърдение? Аз поне нямам обичай да оспорвам и още по-малко да отричам литературата и журналистиката. И като че това не стигаше, та неколцина сериозни мъже повториха тази фраза, не оставяйки дори мъничко местенце за грешка, за проверяване, за да се извади истината от кладенеца и да бъде поставена в по-добро убежище: в дворец („истината е в царски дворец“) или във врат („истината се крие в шията на красивите жени“), на полюса („истината забягна на северния полюс“) или в народа („истината е с народа“). Всичко това са думи, които ми се струват по-малко груби, по-елегантни и не оставят това мрачно чувство на изоставеност и студ, присъщи на думата кладенец.

Предостойният д-р Сикейра, пенсиониран съдия, уважаван и честен гражданин, с бляскава и учена плешивост, ми обясни, че се отнася до едно обикновено място, или с други думи, нещо такова ясно и познато до степен, че се е превърнало в пословица, в приказка на всички хора. С неговия сериозен, с безапелационна отсенка глас, той изтъкна една куриозна подробност: не само че истината се намира на дъното на един кладенец, но там тя се намира напълно гола, без никакъв воал, който да покрива тялото и срамните й части. На дъното на кладенеца тя е гола.

Доктор Алберто Сикейра е върхът, кулминационната точка на културата в предградието Перипери, където живеем. Той е, който произнася речта на Втори юли на малкия площад, също на Седми септември пред учащата се младеж, без да говорим за други по-маловажни дати и за наздравици при годишнини и кръщавки. На съдията дължа много от малкото, което зная, при нашите вечерни разговори по време на разходките пред неговия дом, дължа му уважение и благодарност. Когато той, с неговия тържествен глас и отмерени движения, ми изясни някакво съмнение, от този момент всичко ми се струва ясно и лесно и то не ме обзема отново. След като се разделим обаче и започна да обмислям въпроса, изчезват яснотата и очевидността, както например при този случай с истината. Всичко отново става тъмно и сложно, мъча се да си припомня обясненията на Предостойния, но не успявам. Цяла бъркотия! Но как да се съмняваме в думите на човек с толкова знания, с рафтове, претъпкани с книги, кодекси и трактати? Въпреки това, колкото той да ми обяснява, че това е само една народна поговорка, много пъти се хващам, че мисля за този кладенец, действително дълбок и мрачен, където истината е отишла да скрие своята голота, оставяйки ни сред най-голямо объркване по всички въпроси и причинявайки ни разруха, отчаяние и война.

Кладенецът не е кладенец, дъното на един кладенец не е дъно на кладенец, съгласно поговорката това означава, че истината може мъчно да бъде открита, нейната голота не се излага на площада, достъпна за всеки смъртен. Но наш дълг, на всички нас, е да търсим истината за всеки факт, да се ровим из мрака на кладенеца, докато намерим нейната божествена светлина.

„Божествена светлина“ е израз на съдията, както и целият по-горен пасаж. Той е толкова културен, че говори като че произнася реч, служейки си с красиви думи дори и в семейните разговори с неговата предостойна съпруга дона Ернестина. „Истината е фар, който осветява моя живот“, обича да повтаря Предостойният с вдигнат пръст, когато вечер под едно небе с безброй звезди и малко електрическо осветление разговаряхме относно новините по света и в нашето предградие. Дона Ернестина, премного дебела, лъснала от пот и малко нещо слабовата умствено, се съгласяваше, като поклащаше слонската си глава. Един фар с могъща светлина освети внезапно и надалече истината на благородния пенсиониран съдия.

Може би тъкмо за това неговата светлина не прониква до най-близките ъгли, из улиците с каменна настилка, в прихлупената уличка „Трес Борболетас“, където се приютява в приятната полусянка на една къщичка между дърветата красивата и усмихната мулатка Дондоса, чиито родители потърсиха за съвет Предостойния, когато Зе Канхигиня изчезна от циркулация, заминавайки на юг.

Той добре опипал гърдите на Дондоса, според цветистия израз на стария Педро Торесмо, угрижения баща, и след това зарязал малката, без чест и без пари:

— Съсипа ни, доктор съдия, съсипа ни…

Съдията произнесе едно слово върху морала, нещо достойно да бъде чуто, и обеща да вземе мерки. И пред трогателната картина на жертвата, която се усмихваше през сълзи, той й подаде малко пари, тъй като под коравия, колосан нагръдник на ризата на магистрата пулсираше, колкото и мъчно да може да се повярва, едно добро сърце. Обеща да издаде заповед за търсене и залавяне на „нечестния Дон Жуан“, забравяйки, от ентусиазъм към каузата на оскърбеното целомъдрие, за своето положение на пенсионер, без да има под свое разпореждане никакви органи. Все едно той ще заинтересува със случая своите приятели от града. И „евтиният завоевател“ ще получи заслуженото…

И той лично отиде, толкова добросъвестен е доктор Сикейра към своите задължения на съдия (сега пенсиониран!), да съобщи на оскърбеното и бедно семейство новината за предприетите мерки, в далечното им жилище. Педро Торесмо спеше, лекувайки се от изпитата предната вечер ракия. Слабата Еуфразия, майката на жертвата, се трудеше из градинката и переше дрехи, докато самата жертва наглеждаше огнището. На месестите устни на Дондоса цъфна една плаха, но изразителна усмивка, съдията я изгледа строго и я хвана за ръката:

— Идвам да ти се карам…

— Аз не исках. Той беше… — изплака красавицата.

— Много лошо си направила — той я държеше здраво за закръглената, стегната ръка.

Тя се обля в сълзи на разкаяние и съдията, за да може по-добре да я съди и съветва, накара я да седне на коленете му, погали я по бузите, пощипна й ръцете. Възхитителна картина: неумолимата строгост на магистрата, омекотена от разбираща, човешка доброта. Дондоса скри засраменото си лице в неговото успокоително рамо, нейните устни невинно гъделичкаха бележитата шия.

Зе Канхигиня никога не беше намерен, но в замяна на това Дондоса остана — след онова навременно посещение — под закрилата на Правосъдието. Днес тя се носи елегантно, спечели къщичката на притулената уличка „Трес Борболетас“ и Педро Торесмо окончателно престана да работи. Ето тук една истина, която фарът на съдията не осветлява и бях принуден да ровя в кладенеца, за да я търся. С други думи, за да разкажа всичко, цялата истина, трябва да изтъкна, че това беше приятно, прелестно ровене, тъй като на дъното на този кладенец се намираше дебелият вълнен дюшек на леглото на Дондоса, където тя ми разказва — след като изоставям след десет часа вечерта научния разговор с Предостойния и неговата обемиста съпруга — забавни интимности за бележития магистрат, за нещастие неподходящи за печатни букви.

Притежавам, както се вижда, известен опит по въпроса — не за първи път търся истината. Така че под влиянието на съдията — „дълг на всички нас е да търсим истината на всеки факт“ — се чувствувам разположен да развия кълбото с авантюрите на коменданта, да изясня веднъж и завинаги един толкова оспорван и сложен въпрос. Не се отнася само до заплетените конци на едно кълбо — това е доста по-сложно. По средата съществуват мъчни възли, моряшки възли, хвърчащи краища, отрязани парчета, конец от друг цвят, работи случили се и работи въображаеми. И къде е истината на всичко това? От епохата, през която всичко това се случи, има повече от тридесет години. В 1929 г. авантюрите на коменданта и самият той бяха център на живота в Перипери, давайки повод за горещи спорове, разделяйки населението, предизвиквайки враждебност и озлобление, почти една свещена война. От една страна, привържениците на коменданта, неговите безусловни почитатели, от друга страна, неговите клеветници начело със стария Чико Пачеко, пенсиониран инспектор по хранителните стоки, човек със златен, но отровен език, непочтителен и скептик.

До всичко това впрочем ще стигнем с време и търпение: търсенето на истината изисква не само решителност и характер, но също така добра воля и метод. За сега все още се намирам при ръба на кладенеца, търсейки най-добрия начин да сляза на тайнственото дъно. И ето че старият Чико Пачеко излезе от своя гроб в забравените вече гробища, за да ме смути, да ми наложи своето присъствие, да ме обърка. Противен и безочлив човек, обзет от манията да изпъква, обичащ да се показва, неговата амбиция беше да бъде първият човек в това цветущо крайградско поселище, където всичко е благост и спокойствие, дори и морето, море в залив, където никога не се надигат яростни вълни, плаж без вълни и течения, с мирен и бавен живот.

Моето желание, моето единствено желание е — вярвайте ми! — да бъда обективен и безучастен. Да търся истината посред споровете, да я изровя от миналото, без да взема страна, да смъквам от най-различните версии всички була на фантазията, способни да закрият, макар отчасти, голотата на истината. Макар че аз съм имал случая да констатирам със собствената си плът най-хубавото от позлатената плът на Дондоса, не всякога е по-съблазнителна пълната голота, от онази, която се показва и крие под един чаршаф, или какъв да е парцал, за да прикрие една гръд, една част от крак, извивката на бедрото. Но истината в крайна сметка ние не търсим с толкова упорство и отчаяние по този свят около нас, за да легнем с нея в един креват.