Жоржи Амаду
Старите моряци (15) (Пълна истина за оспорваните авантюри на коменданта Васко Москосо де Арагаум — капитан далечно плаване)

Където отново се появява това говедо разказвачът, опитвайки се да ни натрапи една книга

Позволете ми да прекъсна разказа за авантюрите на коменданта, според версията на Чико Пачеко, предопределена да има толкова сериозни последствия в Перипери, за да подчертая тържествено, изхождайки от живия опит, че не е никаква шега този въпрос за титли и дипломи. Дори и днес, когато времената са се изменили, едно нещо е един доктор или офицер и друго, много различно нещо е един нещастник без диплома. За първите са дадени всички привилегии и прерогативи, а за останалите — суровия закон. Дипломираните притежават дори правото на специален затвор, без да се говори за офицерите, задържани в казарменото казино, което е чиста формалност.

Днес има хора, които иронизират докторите, подиграват се с адвокатите, считайки, че пръстенът за званието не доказва компетентност. Аз четох в един вестник статия, препълнена с аргументи, в която се доказва като „а“ и „б“, че в бакалаврите се крият всички злини, измъчващи Бразилия. Това е твърде възможно, аз също мисля така, но не споря относно свободата на мнение. Готов съм да се закълна все пак, че авторът на статията е доктор в нещо си или действуващ офицер, иначе откъде щеше да намери кураж за такива твърдения? Да се съперничи с един доктор е идиотщина, безнадеждна лудост и аз съм доказателство за това.

Ето защо давам пълно право на коменданта (докато версията на Чико Пачеко не бъде напълно доказана, аз няма да му отнема титлата — един историк не може да бъде прибързан!). Причината за неговата меланхолия ми се струва като една от най-правдивите. Макар и богат и с уреден живот, той навярно ще да е понасял унижения и пренебрежения — поради липсата на едно „доктор“ или „майор“ пред името му, защото не е следвал в университет. Дори когато тези дипломи са изкарани от мошеници, седящи спокойно на задника си, никога не виждани из аудиториите, като Отониел Мендоса, онзи приятел на Телемако Дореа, срещу чиито злословия защитих навреме бележития доктор Алберто Сикейра. И така този неграмотен човек е бакалавър по право. През студентските си години той си клатеше краката из района на най-долните проститутки и говореше лошо за чуждия живот при вратата на книжарница „Цивилизация“ на улица „Чили“. Професорите едва ли бяха му виждали мутрата, нещо, от което нищо не губеха многоуважаемите учени. Въпреки това, отлагайки изпитите си, повтаряйки семестрите, лавирайки ловко, той получи дипломата си, изкопа си веднага една обществена служба (от тези, при които няма никаква работа за вършене) и продължи на улица Чили да говори лошо за цялото човечество. Не отиваше всеки ден на държавната служба в определения от него час. И въпреки това реши, че губи прекалено време и подхвърли за някакво затъмнение във върха на левия дроб. Без да мигнат, му дадоха отпуск да оправи здравето си, а той, дебел и червендалест, продължава да е в отпуск до днес, за да замърсява с присъствието си пейзажа на Перипери.

Сега ето и разликата: само защото нямам докторска титла, се измъчих като куче без стопанин, докато да получа шестмесечен отпуск в моята служба. С една страхотна упоритост лекарите отправяха най-големи похвали към моето зрение и според тях никога не били преглеждали толкова съвършени очи. Един приятел беше ме уверил, че хватката с болест в очите винаги хваща: трогнатите лекари подписвали книжата без спор и прегледи. Празни приказки! Ако нему не са преглеждали очите, то е, защото са уважили неговия диплом на зъболекар, един вид доктор от втора категория, което все пак имаше своите предимства. Отървах се само след като случайно открих, че един от лекарите е племенник на един мой побратим. Нахвърлих се върху чичото с молба и тоя комедиант изрови някакво опасно перде и дори ме заплаши с ослепяване. Даде ми шест месеца отпуск и после я поднови. Така можах да се посветя, за сметка на държавата, да напиша моето произведение върху „Под председателството на Републиката“. Не зная дали познавате този мой труд, ако не сте го чели, струва си труда да сторите това, тъй като, казвам го без фалшива скромност, книгата беше посрещната и оценена добре.

Освен това случаят с тази книга идва да докаже още веднъж колко важно е да си доктор. Написах я, за да запълня една празнота и да оправя една неправда — много се пише върху председателите на републиката и особено когато са на власт им се отправят хвалби по всички посоки. А подпредседателите в това време биват забравени, освен ако не поемат властта. Кой си спомня по памет пълния списък на подпредседателите на Републиката? Кой си спомня например името на подпредседателите по време на управлението на президента Морайс или на Хермес да Фонсека? Съмнявам се, че някой знае това. И то е достатъчно, за да докажа колко навременна е моята книга.

За тази сложна работа също така ме въодушеви и конкурсът, обявен от многоуважавания Исторически и географски институт, за исторически монографии с една скромна премия в пари и отпечатване на избрания труд за сметка на института. Тези почетни лаври ме съблазниха, намерих време благодарение на очното перде и побратима и се нахвърлих на подпредседателите. Написах един ценен труд, простете ми суетността, където интересуващият се намира пълното име, родословието, датата и мястото на раждането и смъртта, посещаваните училища и университети, заеманите длъжности, написаните трудове, значителните дела на всеки един от подпредседателите. Ме забравих също така съпругите и децата им и цитирам дори някои от внуците. Това ми създаде една ужасна работа и един упорит катар, дължим на прахта в щатската библиотека.

Е, добре, явих се на конкурса уверен, че ще докопам премията, и имах разочарованието да я видя дадена на другия единствен конкурент доктор Епаминондас Торес, с някакъв труд върху хвойната. Дори по брой на страниците на пишеща машина неговата монография е по-долу от моята — четиридесет сухи страници, точно половината на моята книга. И защо му дадоха премията при една толкова очевидна неправда? Веднага ще узнаете това. Оскърбен в моя ентусиазъм, отидох в института да оспорвам решението с господин секретаря. Той ме погледна изпод очилата си и ми отговори:

— Кой е господинът, та да идва тук да говори за неправда? Нима не познавате доктор Епаминондас Торес, не знаете, че се отнася до един от нашите най-бележити адвокати? Какви титли притежава господинът?

Видяхте ли? Моята грешка бе, че съм се конкурирал с един бакалавър, с един доктор. Какви титли имах аз? Никакви, като не се смятат няколко сонети, публикувани из ъглите на страниците на вестници и списания. Преглътнах оскърблението и се опитах да постигна от института поне да отпечати книгата, тъй като ми бяха откраднали премията. Благородните историци трябва да са били с гузна съвест, тъй като проявиха добра воля. Но директорът на държавната печатница, където трябваше да се отпечатат ръкописите, моят и награденият, хубавичко изигра старците от института, не изпрати оригиналите в печатницата, месеци по-късно напусна поста си, а новият директор не искаше и да чуе за тази работа. Така трудът на доктор Епаминондас никога не се публикува и така не можеше да се направи сравнение с моя труд, нещо, което ме кара да мисля, че в цялата тази работа е имало голяма мръсотия.

Колкото до „Подпредседателите на републиката“ издадох книгата на моя сметка, като я отпечатах в печатницата на господин Зителман Олива. Той ми взе една абсурдна цена, но ме улесни в плащането, като му подписах полици. Изпотих се, докато плащах, но излезе едно хубавичко томче от деветдесет и две страници с „полезни информации“, както писа за него просветеният автор на „История на Байя“, доктор Луис Енрике Диас Таварес: „Скъпи колега, съобщавам ви, че получих и благодаря за вашата книга «Подпредседателите на републиката», хранилище на полезни информации. От сърце: Луис Енрике“.

Ако тук цитирам целия текст на похвалното писмо на бележития байянец, то е, за да го прочете памфлетистът Уилсон Линс. Скрит зад псевдонима Рибаум Браз, този злобен журналист се опита да ме унищожи с една бележка в „А Тарде“, да ме направи смешен. Ако имах аз една докторска титла, то той щеше да бъде по-любезен и внимателен. Той и цялата критика: вместо да ме ругаят, щяха да образуват хор от хвалебствия.

Тези прибързани критици би трябвало да се запознаят с мнението относно моя труд на един бележит историк от Сан Паулу, доктор Серхио Буарке де Холанда, на когото аз дори не бях пратил книгата си, защото не знаех, признавам си това, за неговото съществувание и неговата слава. Във в-к „Естадо до Сан Паулу“ в една статия относно известен много заслужил и достопочтен Орден на Синия Хипопотам, той споменава „Подпредседателите на републиката“, сочейки го като една от важните книги за тази просветена институция и подчертава, че тази книга е „едно удоволствие, една истинска наслада“. Предлагаше, включително в своя явен ентусиазъм от творбата, моята кандидатура за достопочтения орден, в чиито редици той считаше за наложително да фигурира и моето невзрачно име. За ордена зная само това, което писа за него доктор Холанда, на един малко мъгляв и объркан език, какъвто впрочем трябва да бъде езикът на един истински историк. Успях да разбера все пак, че се отнася до една институция с високи заслуги и цели, основана от черквата Сан Педро дос Клеригос в Ресифе, от представителни личности на нашата интелигенция. За нещастие не получих повече никакви новини нито относно, тоя Орден, нито по моята кандидатура, така великодушно лансирана от доктор Серхио де Холанда. Навярно са предприели проучвания, открили, че не съм доктор, и са ме саботирали.

Книгата също заслужи думи на абсолютна възхвала, с които се гордея, от нашия бележит пенсиониран съдия, доктор Алберто Сикейра. Той ми посочи две или три незначителни граматически грешници, но ме увери, че това недоглеждане не отива по-далече от някакви си маловажни подробности в едно толкова ценно и патриотично произведение. Пропуските ще бъдат премахнати в едно близко второ издание, тъй като практически се изчерпиха петстотинте екземпляра от първото издание, въпреки зложелателството на книжарниците — липсва ми авторитетът на една титла. Те не излагаха книгата ми на витрините, нито я нареждаха на видно място по тезгяхите и я криеха под рафтовете. Продадох я аз лично на приятели и познати, една тук, друга там, изменяйки цената в зависимост от кесията на купувача.

Всичко това доказва прекалено ясно, че не са липсвали основания на коменданта Васко Москосо де Арагаум да бъде меланхоличен и загрижен. Една титла препоръчва дадено име, придава му значение, разтваря врати и обятия, засилва уважението. Това е толкова вярно, че дори и най-обикновени хора чувствуват остротата на този проблем. Само преди някой и друг ден Дондоса, това сладкопойно птиче, чието неспирно чуруликане весели монотонните съществувания на Предостойния и на този ваш слуга, ми съобщи между целувки за нейното скорошно и тържествено провъзгласяване с диплом в рамка и значка. Запазила в тайна, че учи, за да ми направи една изненада. И направи ми тя и то най-голяма изненада, тъй като нашата изящна Дондоса, (нашата, значи моя и на съдията, нека сме наясно!), едва знае да се подпише и пресмята с дългите си и красиви пръсти.

— Провъзгласяване ли, нощна звезда на моя живот? И какво си завършила? Какъв факултет?

— В школата за кройки и шев на дона Ермелинда в Платаформа, господин Глупчо. Отнасяй се към мене с уважение, че сега съм докторка…

„С уважение, сега съм докторка“ видяхте ли? Имам ли или нямам право? Докторка по иглата и ножицата, нашата сладка Дондоса, на която не стигаше, че е докторка, заслужила професорка, несравним магистър в любовната наука!

Днес комендантът не би имал проблема, която да го тревожи. За четири или шест месеца, като заплати някаква дреболия, би станал доктор по обществените отношения, в подрязване и вчесване на косата, в администрацията или рекламата.

Не преди много време бях представен в столицата на един много бъбрив и доволен от себе си млад мъж, какъвто друг като него не съм срещал. „Доктор по рекламата“, обясни ми той благосклонно. Завършил в Сан Паулу и Ню Йорк, той печелеше сто и двадесет хиляди крузейрос месечно, ех, боже мой! Той ме убеждаваше да го оставя да направлява моя живот, моите покупки, моя вкус, посредством науката и изкуството на рекламата, чудото на века.

Най-благородната от настоящите професии, в това той ме уверяваше и го доказваше, е тази, която стои в основата на производството, на консумацията и на прогреса на страната. Най-висшата форма на литературата и на изкуството, последната дума на поезията, това е обявата и търговската реклама. Омир и Гьоте, Данте и Байрон, Кастро Алвес и Друмонд де Андраде са незначителни пред един млад рекламен бард, специализиран в поеми относно тоалетни сапуни, пасти за зъби, хладилници, кухненски принадлежности, пешкири от изкуствени материи. Според категоричното мнение на доктора по рекламата най-голямата поема на нашето време, произведение първокачествено и връхна точка на поетическата гениалност, било написано от този специалист с предназначение да се увеличи продажбата на „Свещички за младежкия анус“. Това е една възвишена поема по нейното вдъхновение, по съвършената й форма, по силата на емоционалното й въздействие: съвременната муза увеличила със 178 на сто продажбата на презаслужилите свещички!

Ако комендантът живееше днес, би могъл да стане доктор по рекламата, дори по кореспонденция.