Жоржи Амаду
Старите моряци (6) (Пълна истина за оспорваните авантюри на коменданта Васко Москосо де Арагаум — капитан далечно плаване)

Където нашият разказвач се разкрива донякъде като долен човек

Кой на този свят може да се спаси от завистниците? Колкото повече изпъква един човек в преценката на своите съграждани, колкото по-висока и уважавана е неговата позиция, толкова по-лесна прицелна точка става той за отровата на завистта, срещу него се надигат на вълни подлостта и океаните на клеветата. Никоя репутация, колкото и да е тя неопетнена, никоя слава, колкото и да е тя чиста и недосегаема, не може да се спаси от завистта.

Доказателство за това имам пред себе си: предостойният доктор Алберто Сикейра прави чест и издига Перипери, като живее сред нас, с неговите титли, неговите знания, неговите гърди с колосани ризи, неговото богатство. Ако пожелаеше, би могъл да купи къща в Литуба или Итапоан, там, където живеят и летуват изисканите, богати хора. Въпреки това той предпочита нашето предградие, където малцина са в състояние да проумеят неговите разбирания, неговия висококултурен разговор, речите му, изпълнени с толкова думи от речника… Предпочитание, за което би трябвало всички да се гордеем, отнасяйки се към Предостойния с перманентна благодарност.

Но вместо това какво се получава? За него говорят като за дявола! Нямат значение неговите схващания, публикувани в специализираните списания, блестящите съдебни решения, произнесени от доктор Сикейра. Аз имах случая да прелистя редица броеве от „Списание на трибуналите“ (подвързано в кожа), където юридически произведения, дължими на знанията на Предостойния, заемат много страници. Да съдя за тези схващания и съдебни решения не мога и не се осмелявам, не отиват дотам моите претенции, тъй като половината от редовете са писани на латински, а другата половина със заглавни букви. Но не потвърди ли друг юрист, коментирайки в цитираното списание едно становище на нашия съдия, че доктор Сикейра е „едно светило на юридическата наука“?

Е, добре: нито дори такива напечатани доказателства в списанията на Сан Паулу, нито федералните похвали, нищо не попречи на хора като Телемако Дореа, един простак, пенсиониран от общинската префектура, изпълнен със самочувствие, защото печати някакви си глупави стихове в неделните издания на вестниците в Байя, да казва, че Предостойния не е нищо повече от „един напълно товарен кон, неопитомена магария“ (изразите са на този кретен Дореа!), че бил „най-голямата нула сред съдийската колегия през всички епохи“. Ето докъде може да стигне липсата на уважение, завистта, разяждаща един човек… И най-лошото е, че хора като Телемако Дореа намират кой да ги слуша и да се съгласява с тях, кой да товари дърва за тяхното огнище от мизерии…

Цяла една група от злоезичници скъсяват живота на съдията в миналото и в настоящето. Те не се задоволяват с това — да отричат неговото видимо и възхвалявано значение в южната част на страната ни, но и нападат неговата чест като магистрат, който според тях бил продажен, крайно продажен. Разказват те една не много ясна история за две различни и противоположни присъди за един и същ случаи: първата присъда била: против претенциите на голяма фирма за износ, а другата, издадена след първата, признавала исканията на могъщите магнати. Не виждам нищо за критикуване в този случай, ако нови доказателства към делото, както обяснява Предостойния, са изменили основно въпроса и преобърнали същността на проблема. Но, според известни прости хорица от Перипери, тези „нови доказателства“ били изразени в куп от 500 контос де рейс, половин милион крузейрос, прибавени към банковата сметка на доктор Сикейра, а не някакви „нови факти“ по делото.

Казват, че Предостойния така бил изградил своето богатство, а не било то наследено от богати родители. Истинско наследство била получила съпругата му, тъй като той не бил се оженил по друга причина за дона Ернестина, която още като девойка вече била едно буре с мазнини, позната под прякора „Цепелина“.

Хората не се задоволяват да ровят в миналото, но чоплят и в настоящето и изкарват на повърхността и нежната Дондоса. Като че е някакво престъпление един бележит човек да потърси уютно убежище за своите интелектуални бдения през мъртвите следобеди в Перипери.

Дона Ернестина хърка през следобедната почивка и Предостойния използва това време, за да се отдаде на фантазията си и на сладкото очарование на любовта. Той ми се изповяда и с това ме отрупа с честта на неговото доверие, че хранел към любовницата си едно чувство на покровител, едно почти бащинско чувство. Едно бедно измамено и изоставено момиче, пълно с добри качества, чиято съдба щеше да бъде отвратителната професия на проститутка, ако една приятелска десница не беше я подкрепила и не я покровителствува. Освен това той напълно заслужаваше правото на тия малки отклонения от строгия морал като компенсация за неговите „мъчителни и тежки“ брачни задължения.

Да, мъчителни и тежки, това мога добре да си представя с дона Ернестина и нейните сто и двайсет килограма. Не мога мислено да не си представям и описаната от него сцена, и жалостивите прилагателни на съдията: ония разголени тлъстини, освободени от пояси и корсажи, разхвърляни по леглото… Това действително трябва да струва истинска мъка и усилие на Предостойния.

Овладях усмивката си, защото не е право да се шегуваме с тези неща, когато те се отнасят до личности, достойни за уважение, като доктор Сикейра и неговата съпруга, дебела, но пък почтена. А колкото се отнася до Дондоса, какво друго чувство може да пробуди в мене съдията, освен това на благодарност? Ако не беше неговият благороден малък грях, аз не бих могъл да се възползвам гратис да си служа с един превъзходни чехли, оставени от съдията, да ям шоколад, донесен от него, и от прелестите на най-хубавата и най-пламенна мулатка в Байя. Но самата природа на човека е доста непочтена: въпреки че се излежавам с Дондоса в креват, платен от съдията, ям сладкиши и плодове, купени от него, слушам хитрушата да ми разказва известни особености, изпитани с нейния покровител, аз не успявам да престана да си представям Предостойния как практикува тия особености с Цепелина, когато се заеме със своето мъчително задължение…

Не мога, погледнато добросъвестно, да критикувам типовете, които сякаш живеят, за да измислят глупости против знанията и честта на Предостойния. Ако самият аз, неговият длъжник за толкова благодеяния и добрини, се смея и подигравам на неговите малки слабости, ако прави това Дондоса, неговото протеже, как може да се иска от другите да се отнасят справедливо и с уважение към него? Но така или иначе тоя така наречен Телемако Дореа, тоя самомнителен и самодоволен субект не мога да го преглътна. Отидох да му прочета откъси от историята на коменданта, резултат от търпеливо проучване и мъчителна работа. Това поетище ми направи серия от критики: слаб и несигурен стил, действие бавно и бледо, множество обикновени неща, действуващи лица без вътрешен живот. Един израз, за който, признавам си това, се гордея, израз, който оставих за края: „… против него се надигат на огромни вълни от подлост, океаните на клеветата“, предизвика язвителното неодобрение и подигравателния смях на така наречения Дореа, неспособен да почувствува силата и красотата на този образ.

Колкото до това, същият израз получи най-големи похвали от бележития и културен юрист, човек привикнал с добрите автори, читател на Руй Барбоса и на Александър Дюма. Също и Дондоса, когато прочетох този откъс на висок глас, повече за самия мене, отколкото за нея, тя плесна с ръце и възкликна: „Хубавичко!“. Не й липсва чувствителност, което между другото аз вече бях проверил в кревата. Така, подкрепен от интелектуалния елит, представян от съдията, и аплодиран от народа посредством сладкия глас на Дондоса, аз гледам с най-абсолютно презрение на глупашкия смях на Телемако Дореа, някакъв си тъп поет, и отсега занапред ще избягвам неговата неинтересна компания. Независимо от всичко друго, отнася се и до един авантаджия — още ми дължи сто и осемдесет крузейрос, които ми поиска миналото лято, за да си купи риба. „Следобед ще ви ги върна“, но и до днес не стори това.

И нека се върна към историята на коменданта, защото, когато тъчах началните коментари върху завистта, не мислех за съдията, за неговата почтена съпруга, за Дондоса, за всезнаещия Дореа. Съдията влезе само за да послужи като пример и остана, както някои натрапчиви гости, лишени от чувството за време. Мисля също, че малко се позабавих, за да споря с оня никаквец Дореа и да се протягам в леглото на Дондоса, в нейните гальовни прегръдки. Така забравих за поетото задължение: да изясня заплетената история на коменданта, да накарам да блесне истината, голата и пълна истина, върху неговите авантюри.

Никой, както се вижда, не може да избяга от завистниците. Как можеше да избяга комендантът Васко Москосо де Арагаум, който само за един месец, прекаран в Перипери, вече беше най-важната личност в предградието, най-споменаваното име, местна слава и даващ мнение по най-различни въпроси. Мнението му се уважаваше и хората се кълняха за него. „Комендантът казва…“, „питай коменданта…“, „комендантът ми гарантира…“ се чуваше при споровете. А когато той снемаше от устата си лулата от морска пяна и казваше своето мнение, то това беше последната неоспорима дума.

Този меден месец на коменданта в Перипери, без облаци на безкрайно синьото небе, продължи горе-долу един месец. Може би щеше да се удължи още, ако не беше се завърнал от града, където прекара няколко месеца при сина си — адвокат, стария Чико Пачеко, бивш инспектор по хранителните стоки, живеещ в Перипери отпреди повече от десет години, където беше нещо като господар на земята.

Аз вече говорих относно неговия характер: антипатичен и свадлив човек, сприхав, със зъл език, винаги съмняващ се и подозрителен. Пенсиониран беше преди време поради някакви административни преследвания, намесваше се в политиката настрана на опозицията. Той казваше, че бил жертва на могъщи неприятели и от години водеше дела против държавата. Отчасти постигна успех, като получи значително увеличение на пенсията си, но продължаваше упорито, като искаше по съдебен ред да получи от правителството цяло състояние.

Този процес беше един от най-коментираните въпроси в Перипери и в неговите перипетии се съсредоточаваше голяма част от престижа на Чико Пачеко. Неговото завръщане от постоянните му пътувалия до Байя, където престояваше в дома на сина си, за да следи хода на делото, беше цял празник за пенсионерите и бившите търговци. Чико Пачеко обичаше да разказва подробностите на спора, който сега се разглеждаше във Върховния трибунал на правосъдието и умееше да върши добре това. Той изливаше гнева си срещу съдиите, громеше разните бюрократи и политици, разказваше дребни подробности от живота на магистрати, прокурори, адвокати, на всички ония, които по една или друга причина имаха каква да е намеса в делото. Беше като някакво хранилище от анекдоти, злостни подхвърляния, мизерни закачки.

Неговият безкраен процес в действителност принадлежеше на цялото население на Перипери. Солидарни с Чико Пачеко, пенсионерите и бившите търговци се бунтуваха, когато някакво възражение на неприятеля влезеше в сила, когато някое искане за преразглеждане отлагаше решаването на делото. Госпожата на Аугусто Рамос, онази ценителка на истории, дори даде обещание пред сеньор до Бонфим, че ще нареди да се отслужи една литургия в неговата църква, ако възтържествува Чико Пачеко. Жалко, че по онова време не живееше там предостойният доктор Сикейра. Каква голяма помощ би могъл той да окаже не само на Чико, но и на цялото население там със своите познания и своите проблясъци… С едно монументално празненство, проектирано през дългите следобеди, щеше да бъде чествувана победата и Чико Пачеко обещаваше да поднесе дори и шампанско, когато получи парата.

Този път той се връщаше огорчен. Всичко било пред решение, делото било почти спечелено, когато държавата излязла с нови искания и отново отложили решението „до зелена трева“, както той каза при слизането си от влака на началника на гарата.

Пристигна пълен с истории, с анекдоти, с разобличения против съдии и адвокати — цял куп новини. Същевременно той се нуждаеше от солидарността, от вниманието и насърчението на съседи и приятели. И се намери захвърлен като ненужен на заден план: прясната и шумна слава на капитана за далечно плаване изпълваше Перипери от край до край, неговото име беше във всички уста, неговите дела — предмет за разговор на всяка крачка. Какво струваха хитруванията в един процес в сравнение с историите за корабокрушения, бури и любов? Как да се сравни това „за преразглеждане“ с Хонконг или Хонолулу? Без да се говори за телескопа, за кормилото, за хронографа…

— Знаете ли какво е хронограф, господни Чико Пачеко?

— Нито искам да знам… Аз ще ви разкажа мръсотията на съдията Питанга, оня, на когото жената изтърси седем деца от седем различни държави. Тоя цар на рогоносците…

— Вие трябва да видите колекцията лули. Ще забравите дори и вашия спор…

И така продължи: Чико Пачеко се натрапваше с неговия процес, а му отговаряха с географски карти, арабски танцьорки, пияни моряци. Той говореше за нова апелация, те му отговаряха с някоя авантюра на коменданта.

Един следобед той разказваше заплетените нови моменти около делото пред малко ентусиазирана публика, когато едно внезапно оживление разкри коменданта, като се приближава с неговата крачка на господар на моретата. Чико Пачеко изгледа с малките си очички възниския, плещест и набит кавалер с гъста коса и гърбав нос и плю:

— Капитан далечно плаване ли? Според мен тоя субект не е способен да командува една лодка… Има лице на някакъв стопанин на вехтошарски дюкян…