Жоржи Амаду
Старите моряци (27) (Пълна истина за оспорваните авантюри на коменданта Васко Москосо де Арагаум — капитан далечно плаване)

За коменданта, потънал в дълбок размисъл, и за това, което му било съдено да види в сянката на спасителната лодка

Тази много ранна утрин комендантът беше потънал в дълбок размисъл на кувертата на парахода. Постави внимателно до себе си статуетката, от време на време откъсваше очи от звездите, които сякаш бяха на някаква безмерна поляна, подхранваща мечтите, и поглеждаше към двойката влюбени, седнали на порцелановото канапе. Целият негов живот е бил изпълнен със самота и едно дълго очакване. По моретата, като в този момент, той смучеше лулата си сам сред ветровете и светлините на брега, от пристанище на пристанище, сменящ корабите и жените. Неговият дом беше тясната каюта. Никой ден не беше ден на окончателно спиране на пристанище, където го чака семейство с измъчена от очакване съпруга, с деца, любопитни за подаръците, донесени от екзотични и далечни страни. Никога, в никое пристанище той не беше имал свой дом. Уморената си глава слагаше на платени възглавници в публичните домове, неговото горещо сърце почиваше на гърдите на непознати жени и беше сам в света, сам със своя параход. Сам, със своите пътувания.

И може ли един човек да живее така, завинаги самичък? Къщата на Барисовци никога не е била едно домашно огнище, от смъртта на баща му и майка му — образи, вече избледнели в паметта му. Израсна в писалището и в склада, между денкове и полици на длъжници, между сушено месо и писмата до клиентите. Влюбванията, характерни за всички юноши: крадливите погледи, плахите усмивки, отправеният отдалече поздрав, беглото ръкостискане, целувката, открадната в тъмнината на някоя врата, нищо от това той не е имал нито в писалището, нито по море, където като юнга гледаше отдалече, гордите и красиви пътнички. Когато смъртта на дядо му го освободи, той вече беше на около тридесет години, изгубил беше романтичното време на въздишките, на сладките страдания по едва разцъфналите девойки. Сам беше дори и сред приятелите си. И когато можеше действително да бъде като един от тях, те си отидоха един по един, както си отидоха и жените, които се сменяваха в леглото на Барисовци. Някои се задържаха повече, Дороти му остави името и сърцето си на ръката, но все пак бяха като пътнички при едно пътуване с презокеански параход, движещи се все напред по безкрайните следи на водната шир. Какво значение имаха авантюрите, увлеченията в публичните домове, влюбванията в пансионите; за какво струваха авантюрите, неочакваните увлечения при пътуванията, нощите на безумие из пристанищата, потънали в мъгла и тайнственост. Обич, постоянна обич, за да изгради едно домашно огнище в живота си, което да се изрази в деца и да запази името му, привързаността на съпругата му, да го зове гласът на сина му, неговата малка, къдрава главица да се приюти на силните му гърди, това той никога не беше имал, липсваше му време, винаги беше на път, в леглото на Барисовци или в публичните домове, на борда на товарни или пътнически параходи. Винаги сам, на своя кораб, със своите пътувания, корабокрушения, бури, морски течения, ветрове и циклони.

Сега при това негово последно пътуване беше като някакъв корабокрушенец. Защото знаеше, че това беше неговото последно пътуване, нямаше да се върне вече на люлеещия се под на дюнетките и ще следи влизането и излизането на параходите от високите скали на Перипери с далекогледа. И все по-самотен ще бъде, все повече огъван под тежестта на спомените, под товара на този негов безразсъден живот, без да има с кого да го сподели, къде да положи глава на друго рамо, освен това на опаката готвачка, както и по времето на желанията, когато се разсъбличаше в стаята без прозорци на негърката Роса, там, в сградата на фирмата в подножието на Ладейра да Монтаня.

Да, красив и за завиждане е животът на един капитан, командуващ своя параход, както той вършеше това на борда на този ИТА. Толкова хора зависеха от него; толкова съдби се осъществяваха от неговата могъща ръка, толкова спонтанен смях и толкова луди надежди! Важни политически личности, богати господари на земята и индустриалци, смирени омъжени жени с установено ежедневие и белязани жени на лекия живот със закрит хоризонт и несигурно бъдеще; младежи, едва започващи да живеят, нелегални професионалисти в хазарта, рискуващи свободата си — всички зависеха от него, от неговите заповеди на комендант.

Един капитан няма право дори и да се ръководи от своите симпатии и трябва безусловно да изпълнява своя дълг. Винаги са му били симпатични професионалните играчи, които живеят от трудната и рискована професия на белязаните карти, от мошеничеството, от измамата при раздаване на картите, от ловкостта на ръцете и пъргавината на ума. През ония бохемски години той се е радвал на благоразположението на мнозина от тях, разговарял е с някои, установявал е, че са щедри, и по свой начин лоялни, умеещи да приемат поражението, когато някоя каква да е подробност превърне постоянната опасност в оскърбления, побои, затвор. Той е практикувал с тях, изучавал е триковете им в часове на откровеност през разгулните нощи. Ако не беше капитан, длъжен да командува своя параход, да изпълнява един дълг, Стенио би могъл да изпразни джобовете на всички чифликчии, индустриалци, търговци, захаропроизводители и той, капитанът не би искал да знае, само би се усмихнал и понамигнал съзаклятнически на способния професионалист. Но един капитан не е господар на своите желания, на своите симпатии. Искаше неговите пътници да бъдат защитени от опасностите на морето и от изненадите на света.

Той взе порцелановото канапе с розовичките влюбени с хванати ръце, това Стенио не бе откраднал, спечелил го беше с късмет, без шмекерия. Но за какво можеше да му служи това майсторско произведение? Навярно също като самия него и той е човек без семейство, без домашно огнище, без пристанище за отдих, зависим от капризите на живота. Това вълшебно нещо той навярно би зарязал в някоя стая на публичен дом, в ръцете на първата жена, с която ще преспи. А толкова много я желаеше Клотилде…

Дали все още е време? Да скъса ли със самотата, да се свърши ли дългото очакване? Навършил беше шестдесет години, косите му бяха бели, вече не беше господар на онази някогашна сила да пренася денкове със сушена риба и месо, бурета с масло, да държи кормилното колело посред бурите, той; кормчия без съперник! Но на своята възраст запазил беше една изненадваща жизненост и сърцето му беше същото като на онзи юноша без юношество, цялостно и годно за голямата и окончателна любов в неговия живот. Да, все още има време. Има една къща на брега до плажа, със зелени прозорци, разтворени към морето, където липсва една стопанка; има един самотник, с още дълъг живот за изживяване и едно минало за раздаване, без да има кой да му помага в тази работа, без една ръка, на която да се облегне, когато по-нататък пътят стане тесен. За колко време още ще държи изправен високо своя гребен, няма да позволява да го надвива тъгата, няма да се оставя да бъде пленник зад затворените стени на пренебрежението? Ах, ако тя би пожелала да пренесе своето благородно държание, своята музика и пиано, своята зряла и жадуваща грация, косата на гроздове и кръшния си смях в предградието на Перипери; ако би приела да посади в разочарованото му и тъжно сърце пъпката на една нова любов! Ах, тогава още би било време да се разбият стените на растящата самота и да разцъфтят градините в неговия пристан за отдих на края на последното и окончателно пътуване. Разликата във възрастта не ще да е толкова голяма, той пресмяташе, че Клотилде трябва да е някъде около четиридесет и пет…

Едва сега, когато я срещна, той почувствува колко е бил изпълнен със самота и откри едно дълго очакване в своя живот…

Един задавен шепот, като някакво заглушено охкане донесе до него бриза, идващ от другата страна, откъм сянката на спасителната лодка. Комендантът, винаги на поста си и бдителен, напрегна слуха си, привикнал на тишината и на шума на морето, и се приближи с предпазливи стъпки. Тогава успя да види в сянката на спасителната лодка слабичката артистка и целомъдрения сенатор — тя изпъната и с вдигната рокля, той без сако, с разстроено лице, тежко дишащ при тази щастлива игра.

Комендантът се отстрани, за да размисли. Ако иска да бъде справедлив, да действува с неумолима строгост, както стори това с професионалния играч на покер, би трябвало да ги изтръгне от обятията им и да изиска от „бащата на отечеството“ повече уважение на борда. Но един капитан също трябва да бъде по-гъвкав, да избягва скандала, гибелта за своя параход. Освен това как можеше той, човек преживял толкова авантюри, да се гневи на любовници, макар и да са любовници само за кратък момент, в свещения час на празника на любовта? Отново си спомни, облегнат на една вътрешна стена, онзи друг комендант — Жоржес Диас Надреу, от военноморския флот. Когато идваха да се оплакват от някой моряк, хванат на местопроизшествието с някоя мулатка из тъмните ъгли на пристанището, той едва се усмихваше и казваше: „Идете да се оплаквате на владиката, аз не съм ключар на никоя…“ А той самият, комендантът Васко Москосо де Арагаум, не бе ли държал през една известна далечна нощ, в своите обятия, на дюнетката на собствения си параход, разтрепераното тяло на Дороти, неговата любовна треска?

Не мечтаеше ли и сега, при това негово бълнуване, да хване ръцете на Клотилде, да гали нейните коси, да шепне на ухото й страстни думи, да притисне устните си върху тази далечна звезда — нейните устни, да притисне нейното тяло върху пода на неговия кораб?