Жоржи Амаду
Старите моряци (28) (Пълна истина за оспорваните авантюри на коменданта Васко Москосо де Арагаум — капитан далечно плаване)

За юношите из мостовете и улиците на Ресифе и за непредвиденото и изплъзващо се видение

Той й купува магнабас и сапотис на улица „Нова“, предложи й жълти каха и зелени умбу при пристана на улица „Аурора“, червени питанга на улица „Сосиего“, даде й да пие кокосова вода на плажа „Боа Виагем“ и Клотилде прояви голяма лакомия към северните плодове: мангас и анакажу, ананас от всички видове, каймите, каха, гуайба, араза. Те вървяха с подскачания, тя беше забравила строгата си стойка, а комендантът носеше ненужното й чадърче. Те бяха двама юноши, кръстосващи из мостовете, площадите и улиците на град Ресифе, и се смееха, без да има защо. Те бяха „двама стари смешльовци“, според израза на една бързаща проходяща, сякаш разсърдена от младежкото настроение на коменданта и пианистката.

Сутринта бяха слезли на пристанището артистките и депутатът от Параѝба. Също и доктор Стенио, когото изгледът на града очаровал толкова много, че го накарал, както сам той оповести, да прекъсне пътуването си и да прекара някой и друг ден тук, за да го опознае по-добре. Когато стъпи на стълбата, той потърси с поглед на упрек коменданта. Но не беше причината разобличаването на неговите измами в покера — капитанът за далечно плаване беше великодушен, не го предаде на полицията, нищо не каза по въпроса нито дори на измамените чифликчии. Този упрек се отнасяше до скулптурата. Къде ще може да намери друга така хубава, за да я поднесе подарък на съпругата си? Слязоха също редица други пътници — ИТА сваляше и приемаше нови пътници на всяко пристанище. Слезе включително и мургавата девойка, чието семейство я очакваше на пристана. За нея пътуването беше кратко и още там, при пристигането си, тя представи атлетическия банков чиновник от Сеара на родителите и на лелите си. Към края на следобеда тя щеше да дойде на пристана да се сбогува и нейните очи щяха да придружат с тъга следата, оставена от парахода по водната шир.

Когато комендантът, след като подписа разни книжа, донесени от първия помощник, се освободи и потърси Клотилде, тя вече беше на пристана с други пътници. Тръгнаха в една голяма група и Васко не скриваше своето разочарование. Надяваше се да бъде насаме с нея през сутринта и малко след обеда, тъй като се налагаше да се върне на парахода относително рано, за да подпише други книжа. А се намери обкръжен от виковете на цели семейства, с гроздове от дечурлига. Всички му задаваха най-глупави и абсурдни въпроси, като че той беше нещо като универсална енциклопедия, познаващ не само улиците, ресторантите, баровете, но и цените включително и на пелените за новородени.

Не можеше да следва примера на наскоро женените. Те се държаха, като че се намираха сами и в рая, като че останалите не съществуваха, липсваше само да легнат на някоя пейка из градините и там, на самото място, пред очите на всички, да стигнат до крайните последствия. Разменяха си целувчици, опипвания, милувки, и всичко това им беше позволено от държавата и черквата, защото бяха минали пред съдията и кюрето.

Васко проклинаше тази първа част от разходката из града. И най-вече, когато Жасмин — единственият сериозен недостатък, който той забелязваше в Клотилде — се измъкна от ръцете на господарката си, за да вземе участие, явно без никаква възможност за успех в конкуренцията, установена на потъналия в зеленина площад в центъра, за завоюването сред спорове от ревност, една фокс с обикновен ръст и малка расова чистота. Ако Жасмин не разчиташе на своето ориенталско благородство, на своята екзотична красота, за да смае жадуващата женска, три пъти по-висока от него, как би могъл да помисли да се конкурира с един булдог с изпъкнали зъби, един фокс, както изглежда, с права на съпруг и готов да брани и две бездомни кучета? Едно от тях беше огромно, в чиито вени имаше кръв от датска порода, ръмжеше и се зъбеше на булдога, другото, с най-злия вид на света, беше едно най-съвършено куче скитник, с цинични очи и симпатична муцунка. Това последното и фокса, с изглед на съпруг, само наблюдаваха, в очакване на резултата от битката между двата солидни шампиони — булдога и огромното куче скитник. Най-вероятното беше равен резултат с ликвидиране и на двете и задраскване на имената им като претенденти. Междувременно фокса и по-дребното куче скитник се измерваха и се приготвяха вече за втория двубой, който да реши притежаването на самката. Що се отнася до нея, то тя изглеждаше очарована от този спор за нейното благоволение. Тя окуражаваше всички, също и съпруга и беше цяла мъчителна.

Положението се измени основно, когато Жасмин реши да запише своята кандидатура, като това стори с един показен скок, който го постави сред спорещите. Четирите кучета се обърнаха с ръмжене към новия кандидат. Женската му се усмихна поласкана и го окуражи. За един кратък момент Васко има̀ илюзията, че кученцето ще бъде разкъсано бързо и окончателно от булдога и едрото куче скитник с действената помощ на фокса и дребното бездомно куче. Но това не стана. Тези влюбени изглеждаха като господари на времето, не се решаваха да започнат, продължаваха да ръмжат, да показват зъбите си и от време на време излайваха. Всъщност най-много и агресивно лаеше Жасмин.

Когато го видя в средата на кръга, между четиримата сурови борци, Клотилде сякаш щеше да припадне. От устата й се откъснаха някакви истерични викове, протегна ръце, викна поривисто „Жасмин, Жасмин!“ и се отпусна почти припаднала на една пейка. И се обърна към коменданта:

— Спаси го, бедничкото, за бога!

Нейните умоляващи очи и глас на човек, който иска да получи веднага дадено нещо, накараха Васко да се реши. Това беше едно лудешко искане. Как да навлезе в този кръг на желание и ненавист и оттам да вземе дръзкото кученце, чиято храброст граничеше с безразсъдство? Намери наоколо едно паднало клонче и въоръжен с него, слушащ трогателните викове на Клотилде, той се отправи към кучетата, също както някога средновековните рицари заставаха със своето копие пред змея със седем глави, бълващи огън от всичките, за да изпълнят заповедите на своята дама.

Неговата неочаквана поява причини раздвижване и объркване. Булдогът изостави бойната си стойка, полуобърна се и от това се възползва голямото куче скитник, за да го нападне отзад. Жасмин, почувствувал, че е обект на тези движения на коменданта, се хвърли напред, нападна фокса и двете се отърколиха из зелените площи. От всичко това се възползва другото много хитро по-дребно куче скитник, за да отвлече оттам ухажваната женска и да я отведе в една близка алея, по-тиха и удобна за любов. Комендантът успя да хване края на кожената каишка и да изтръгне Жасмин от зъбите на фокса, който накрая започна с глупашки вид да търси другарката си. Когато намери следите и се отправи към алеята, беше късно: метисите вече бяха поръчани.

Клотилде даже не благодари. Тя притискаше кученцето към гърдите и лицето си, целуваше наранената му муцунка, опипваше му костите, напълно безразлична към великолепната битка, която продължаваше между булдога и голямото фалшифицирано датско куче, битка, подхранвана сега само от удоволствието на борбата, без женска като награда, която любовно да ближе раните на победителя.

Няма в света нищо, което да няма и своята положителна страна. От този подвиг, предизвикал смеха на другите пътници и злорадото любопитство на няколко улични деца, се появи решението да се отведе Жасмин обратно в парахода. Градът беше изпълнен с прекалено много изкушения и опасности за бедния наивник. Така беше сторено и по този начин Васко се освободи от неудобната и ограничаваща компания на другите спътници.

Понеже вече беше почти време за обед, почакаха на парахода да удари звънецът. Клотилде беше заета да слага йод на белезите от зъби, оставени от фокса на един от краката на Жасмин.

Така стана, че през горещия следобед те се разхождаха из града като двама юноши. Тя, възстановена от сутрешните кучешки вълнения, той с повишено самочувствие от проявения кураж и от бързината, с която изпълни нейната молба.

След като обикаляха из улици и площади, завършиха в едно заведение за разхладителни, където тя, лакомницата, искаше да опита всички специалитети на заведението и да ги сравнява с тези в Белем, които, според нея, били най-добрите в света. Васко се възхищаваше на нейния апетит, когато сърцето му почти спря: беше зареял поглед по посока на моста „Имперадор“ (заведението се намираше на улица „Аурора“ и оттам се виждаше старият и благороден мост) и изведнъж съгледа сред множеството да преминава фигурата на една дебела жена, облечена в черно, с воал на главата, за да скрива белите коси, водеща за ръка едно детенце. Той зърна лицето й само за един кратък миг, но беше сигурен, че това е Карол, стара и нежна баба, усмихваща се на детето. Васко забрави поканената жена до него, забрави своето положение на капитан на активна служба, неплатените разхладителни и се спусна през вратата да тича по улица „Императрис“, накъдето изчезна изплъзващото се видение. Но не я намери, макар че викаше нейното име на висок глас и накара да се обръщат някои проходящи. Тогава си даде сметка, че беше зарязал Клотилде сама в заведението и бързо се върна.

Намери я разярена и не искаше дори да му говори. Опита се да й обясни, обаче тя си имаше своя собствена версия за станалото: защо той не й каза, че през цялото време е търсел някаква стара любов, чийто адрес, естествено, е бил променен? Ходи с нея из улици и мостове, но с мисъл далече от нея и с очи, проучващи физиономиите на проходящите.

— Не съм мислил такова нещо. Действително, стори ми се, че видях едно лице, за което нямам никакви сведения от близо двайсет години.

— Жена?

Някой ден той може би щеше да й разкаже всичко, но сега не си струваше трудът.

— Каква ти жена… Един приятел, един пилот, който служи с мене в продължение на десет години в не само един параход. Бяхме близки приятели, като братя… Но той трябваше да изостави кариерата си след смъртта на един роднина в Пернамбуко, по-точно в Гараньоунс, един град из вътрешността. Оставил му беше някакво наследство. Никога вече не научих нещо за него…

Тя би трябвало да прости неговото вълнение, когато съгледал между хората на моста физиономията на изгубения приятел. Те били като братя, толкова привързани един към друг, че ако единият се почувствувал разстроен, също и другият се разстройвал…

Сръдня между влюбени. Колкото по-бурна е тя, толкова по-сладко е помиряването. Двамата излязоха от заведението, хванати за ръце, и се отправиха към пристанището. Тя малко си поплака, само две сълзи, които той избърса с една копринена кърпичка, на която в един ъгъл имаше бродирана котва. При вратата той я хвана за ръка, за да й помогне да премине прага към улицата, но след това тя не я отдръпна и така се отправиха в мълчание, което беше по-изразително от думите, към пристана, където ИТА приемаше товар и пътници.

От командния мостик помощник-капитанът и първият пилот ги видяха да идват хванати за ръце с подскачащи балетни стъпки и лица, блеснали от слънце и щастие.

— Твоят комендант си хвърля мрежите още отвън… — каза през смях първият пилот.

Гейр Матос, помощник-капитанът запита:

— Ти виждал ли си някой път един толкова задълбочен и убедителен капитан? Толкова комендант? Единствено Америко, тоя толкова работлив човек, можеше да открие този бисер.

— Морски бисер… От японско море, от китайско море, от пътищата на Изток…

Мощните крикове вдигаха чували със захар, черни носачи ги нареждаха в трюма…