Жоржи Амаду
Старите моряци (34) (Пълна истина за оспорваните авантюри на коменданта Васко Москосо де Арагаум — капитан далечно плаване)

За пълното и гадателско познаване на моряшката наука

Сутринта на този последен ден на пътуването, когато калните води на река Амазонка вече навлизаха в морето и надалече се носеше грохотът от нахълтването на морските води из речното корито, комендантът Васко Москосо де Арагаум за първи път през своя дълъг и бурен живот извърши една кражба. След това той щеше да постъпва с най-голяма коректност, да тъпче в краката си своето голямо любопитство и да поддържа напълно обещанието си за дискретност.

Кражбата се извърши в салона, все още празен в утринния час, когато комендантът предприе своята последна инспекция из парахода. Беше се привързал към парахода. През време на пътуването не се случиха инциденти, заслужаващи да бъдат отбелязани, нямаше заплаха от корабокрушение, нито бунт на екипажа, нито да се решават сериозни навигационни проблеми — полудели стрелки на компаса, капризен секстант. Дори не откри на борда и някакви какви да е революционери, както заплашваше депутатът от Параѝба. Но поддържаше дисциплината, водеше парахода и там намери мечтаната жена, ще се завърне с нея в Перипери сред приятелите си, с изправен като никога гребен, тъй като сега кой би могъл да се съмнява в неговата титла и в неговите дела? В този именно момент идеята за кражба прекоси съзнанието му. Обичаше този ИТА и искаше да има сред своите мореплавателни инструменти, върху голямата маса в салона в неговия дом, някакъв спомен от това негово последно пътуване под негова команда. На връщане той щеше да бъде при положението на пътник, на почетен пътник, разбира се, третиран с цялото уважение, дължимо на един капитан далечно плаване, сторил такава голяма услуга на компанията. Но няма да бъдат поставени в неговите ръце съдбата на парахода, на екипажа, на пътниците. Искаше един прост спомен, някаква каква да е глупост, нещо, което да му припомня щастливите дни на борда. Един от онези пепелници например с герба на компанията и снимката на парахода, гравирана върху керамиката. Един от тях беше определен като премия на томболата, други се намираха върху масите за пушачи. Васко плъзна поглед наоколо и не видя никого. Пепелникът изчезна в десния джоб на сакото му. И тъй като, за да привикне човек, достатъчно е да започне, друг пепелник се намери в левия му джоб. Това не беше внезапен пристъп на клептомания, а просто беше си спомнил за онзи добър и предан Зегиня Курвело. Какъв по-добър подарък можеше да му отнесе, какво по-добро доказателство за приятелство?

След като извърши кражбата с такава ловкост и ефикасност, комендантът не изпита угризения. Богата беше Националната компания за крайбрежно плаване, за нейния бюджет не бяха нищо два пепелника повече или по-малко. Той не би ги отмъкнал, ако в парахода се продаваха други като тези пепелници. За това той се беше осведомил от самия комисар и научи, че като премия на томболата бил даден последният пепелник от получената пратка. Угризения беше му причинила статуетката, предложена му донякъде насила от фалшивия доктор Стенио. Все пак не се отнасяше до кражба. И достави такава голяма радост на Клотилде. Тя му беше казала снощи още преди да се стъмни, преди да отидат да гледат луната и морето за сбогуване, че разбрала неговата любов тъкмо в момента, когато той й донесъл порцелановото канапе, с романтичната двойка влюбени.

Той крачеше под заслона, унесен в тези мисли, когато срещна адвоката от Пара, доктор Фирминио Морайс. Адвокатът беше се облегнал на парапета с разсеян поглед, унесен в дълбок размисъл. Обърна се поради шума от стъпките на коменданта, поздравиха се и поведоха разговор. Любезният пътник изглеждаше загрижен и неспокоен. Хвана се за коменданта, сякаш се нуждаеше от присъствието на някой, който да му попречи да мисли и да остане сам с проблемите и мъката си. Придружи го при неговата разходка:

— Значи, коменданте, днес ще бъдем в Белем…

— В три часа следобед, доктор Морайс — той погледна часовника си, беше седем часа сутринта. — След осем часа…

— Беше едно хубаво пътуване, приятно…

— Спокойно, най-спокойното от всички мои пътувания досега.

— Спокойно? — запита адвокатът. — Дали е било така?

— Но защо? Не са ни връхлитали нито бури, нито урагани.

— Може би са станали други бури… В душите на пътниците, коменданте.

Дали не беше някакъв намек за неговата любов с Клотилде? Може би това беше и злонамерено, като искаше да подметне за евентуални сексуални интимности, за мръсотии под заслона като неговите, на доктор Фирминио, с момичето с индианска кръв?

— Колкото до мене, докторе, винаги съм се държал най-коректно. И ако ме е нападнало някакво чувство, то е било почтено и чисто и с най-честни намерения.

Дали това не беше намек на коменданта за неговите скитания с Моема, разходките по палубата при лунна светлина, разговорите насаме из дюнетката, изоставянето на другите пътници из улиците на Форталеза? Адвокатът не можеше да очаква, че ще мине незабелязана, без злостни коментари, неговата интимност с момичето, тази забранена идилия. Какво щеше да стане сега, когато пристигнат в Белем? Да престане да я вижда, той знаеше, че това му е невъзможно — тя беше проникнала надълбоко в неговата кръв, тази луда и безсрамна девственица. Той нямаше в главата си място за друга мисъл, очи, за да гледат друг пейзаж, освен нейното лице и нищо друго в света не желаеше толкова, колкото това да я има като жена поне един път. Дори ако след това ще трябва да я убие и да се убие, за да не понася срама и угризенията, плача на жена си и ужаса на дъщеря си, вече доста голямо момиче. Защо тоя комендант не хване кормилото на своя параход да измени курса и да насочи парахода навътре из океана без определен път и насока, в пътуване, което никога няма да свърши?

Толкова отчаян беше, че почувствува нужда да бъде лош, като че за да си отмъсти за своята мъчителна дилема. Навярно Тилде-Чилике, голямата бакеанка с наранено сърце (с Моема всичко започна, когато той разгърна своята любима теория) нищо не е казала на влюбения комендант за оная смешна история около нейната женитба. Ако той му я разкаже, така може би ще се облекчи и неговото скръбно сърце.

— Какво друго чувство, освен почтено, може да се крие във вашите гърди, коменданте? Ще се жените, предполагам. И ще се ожените много добре, в семейство достойно за най-голямо уважение. Аз съм приятел на брата на Клотилде, той е…

Комендантът го прекъсна остро:

— Моля ви, не продължавайте! — Той много би искал да научи онези подробности, пазени така скъпернически от Кло. Но обеща и неговото обещание е свещено. — Не желая да чуя нито една дума относно семейството на Кло, на Клотилде, нито относно нея…

— Но защо? Щях да ви разкажа неща, които само възвишават.

— Благодаря ви. Но аз дадох клетва, която не желая да наруша.

И за да предотврати каквато и да е недискретност, той си измисли някаква заетост и остави адвоката сам с неговото мъчително отчаяние.

Заслонът започна да се оживява, Клотилде се появи, водеща Жасмин, екваториалната горещина се противопоставяше на морския бриз. Комендантът се приближи до бакеанката със съзнанието на човек, който се е държал на висотата на своето славно минало.

Този ден беше един нервен ден. Нервни бяха пътниците, докато си стягаха куфарите и често поглеждаха часовниците си, нетърпеливи да пристигнат по-скоро. Тези последни часове минаваха най-бавно. Нервна беше Клотилде, мислейки си как да каже на брат си за годежа, как да обясни годежния пръстен на ръката си. Нервен беше комендантът, незнаещ как да се държи с това важно семейство в щата Пара, тези благородници, „достойни за най-голямо уважение“, както успя да чуе от адвоката. Часовете се влачеха и горещината се увеличаваше.

На масата, по време на обеда, по искане на останалите пътници, доктор Фирминио Морайс вдигна кратка наздравица за коменданта, във връзка с успешното пътуване и положените към всички грижи. Васко се трогна и благодари, като пожела на пътниците, девойки и момци, госпожи и господа, много щастие. Чукна чашата си с тази на Клотилде. Тогава стана от масата красивото момиче с индианска кръв, приближи се до коменданта и го целуна по лицето.

Сега сушата беше близо и настъпи момент, когато в далечината започнаха да се виждат къщите на Белем. Васко стисна ръка на Кло и се изкачи на командния мостик.

С бинокъла той разгледа града, къщите с португалски фаянсови плочки, живописното възбуждение на пазара Вер о Песо, пристана Порт оф Пара, където щеше да спусне котва ИТА. Бордовите офицери, също и комисарят, всички бяха на командния мостик. Първият помощник-капитан издаваше заповеди и параходът се приближаваше. Васко разглеждаше знамената на товарните и пътнически параходи, спуснали котва. Техният ИТА, според както всичко показваше, щеше да се нареди до един английски товарен параход, по-нататък се намираха един малък параход на Лоил Бразилейро, една яхта, дошла от Френска Гвиана, и множество малки речни корабчета. От английския параход руси моряци поздравяваха с ръце. Комендантът си помисли, че неговата мисия е приключила, тъй като машините намаляваха ритъма си и почти престанаха да работят. Параходът пристигаше до крайната цел. Оставаше само да подпише документите и ще може да слезе по стълбите, да отиде при Клотилде и да получи от нейните ръце онази книжка с нейното пълно име и адрес, парфюмирана от допира с нейните девствени и страстни гърди; документи, които представителят на компанията, изправен на пристана, стискаше в ръка. Между толкова хора, очакващи пътниците, кой ли беше братът на Клотилде? Васко търсеше сред множеството да го открие да вика към парахода, да прави нетърпеливо знаци. Носачи предлагаха услугите си и сочеха номерата на гърдите си. Всичко премина добре, помисли си комендантът. Тъкмо в този момент, когато една усмивка на пълно задоволство цъфна на лицето му, в ушите му отекна гласът на първия помощник-капитан, заобиколен от всички офицери, включително и комисарят:

— Коменданте!

— Какво?

— Сега, коменданте, стигнахме до края на нашето пътуване.

— За щастие всичко премина добре.

— За щастие. Сега остава господинът да даде последните заповеди — застана тържествено пред него и повиши глас: — С колко въжета, коменданте, ще привържем парахода за пристана?

— Как?

— С колко въжета, коменданте, ще завържем парахода за пристана в Белем? — повтори той още по-тържествено и сериозно.

— Но аз ви казах, приятелю, че не желая да се меся в нищо, не искам да давам никаква заповед. Тука дойдох, за да запълня една нужда, но параходът се намира в добри ръце.

— Извинете, коменданте, но вие, стар моряк, който така добре познава морските закони, навярно не си спомняте, че това е последното пристанище на пътуването, че на последното пристанище се полага на коменданта, само на коменданта и на никой друг да заповяда броя на въжетата, с които трябва да бъде привързан параходът за пристана.

— Последното пристанище! Имате право, не си спомних… Въжетата…

В Байя, преди да тръгне параходът, беше му се сторило, че долавя някаква размяна на погледи между първия помощник-капитан и онзи Америко Антунес, представител на компанията в Байя, който между впрочем беше му се заклел и обещал…

— Коменданте, очакваме — ние и пътниците. Машините са почти спрели. С колко въжета ще привържем парахода?

Васко го изгледа с чистите си очи:

— С колко въжета? — и гадателският дар на поетите освети неговото чело — не, не е възможна грешка. — С колко ли?

Замълча и после произнесе с глас на командир, свикнал да заповядва:

— С всички!

Изненадани, офицерите за миг се спогледаха смаяни. Не беше този отговорът, който те очакваха. За да се каже истината, те не очакваха отговор въобще, а объркване, смущение и демаскиране. Но след кратък миг на слисване първият помощник се усмихна — сега подигравката ще бъде пълна — вдигна високоговорителя до устата си и предаде на екипажа ужасната заповед:

— Заповед на коменданта: да се върже параходът с всички въжета!

Офицерите разбраха и едва задържаха усмивките си. Комисарят се спусна тичешком по стълбата: нужно беше да се предотврати нетърпението на пътниците, да им се обясни.

Екипажът се разтича насам-натам. Започна се зрелището, което щеше да събере толкова много хора на пристана, довеждайки пред ИТА офицери и моряци от всички други параходи, включително и от речните корабчета.

Застанал пред коменданта, първият помощник запита отново:

— Колко котви, коменданте?

— Всичките!

И гласът на помощник-капитана повтори във високоговорителя:

— Заповед на коменданта: всички котви?

— Колко вериги, коменданте?

— Всичките!

— Заповед на коменданта: всички вериги! — предаде помощникът.

На борда настъпи кошмарен грохот — спускаха се котви с адски шум. В първа класа комисарят отиваше от човек на човек и обясняваше.

— Колко тегличи, коменданте?

— Всички!

— Заповед на коменданта: всички тегличи.

Моряците влачеха тегличите, хвърляха ги на носачите на пристана, които ги привързваха за дебелите железни стълбове: всички въжета, без да липсва нито едно, и свободните им краища се поклащаха във въздуха.

— Колко „стрингс“, коменданте.

— Всичките!

— Заповед на коменданта: всичките „стрингс“!

Бяха изпънати и стоманените въжета и траверсите, с които окончателно привързаха парахода за пристана. Като че той и без това не беше напълно пленник, с пуснати дълбоко корени, като че котвите, веригите и телените въжета не го осигуряваха дори повече от необходимото срещу най-лошите бури и най-бруталните тайфуни. Бури и тайфуни, каквито не предвиждаше никоя метеорологическа служба, нито пък и най-опитното око на най-закаления и стар моряк. Предвижданията бяха за хубаво и спокойно време, за свеж, прохладен ветрец.

Един омировски смях се надигаше над пристана, смях долиташе също и от първа класа на парахода. Първият помощник продължи:

— Малката котва също ли, коменданте?

— Също! — Той чуваше засилващия се смях, разбра в каква клопка беше попаднал, но вече беше хванат и не можеше да спре.

До командния мостик достигаше гръмовит смях, един универсален смях.

— Вързана с швартово или стоманено въже?

— С двете.

— Заповед на коменданта: да се спусне малката котва и да се свърже с швартово и стоманено въже? Пред него се поклони помощник-капитанът:

— Благодаря, коменданте, връзването е приключено. Васко Москосо де Арагаум наведе главата си с паднал гребен. Станал беше за подигравка на всички. Смехът, който се разнасяше далече зад пристана, достигна до града и караше хората да дойдат тичешком, за да видят спектакъла на ИТА, завързан за пристана на Белем, като че беше настъпил денят на второто пришествие и светът щеше да се свърши сред бури и тайфуни.

С паднал гребен той мина между бордовите офицери, които прималяваха от толкова смях, отиде до своята кабина; където вече беше стегнал куфарите си, за да може навреме да достигне Клотилде. Взе куфарите си. На кого в Байя би могъл да изпрати една телеграма, да го помоли да продаде къщата в Перипери и да купи тази в Итапарика? В столицата нямаше приятели, отминало беше времето на незабравимата дружина, а от Зегиня Курвело не можеше да иска такова нещо. Нито пък някога ще се появи пред него, за да го погледне в лицето. Кикотенето образуваше един-единствен чудовищен кикот и влизаше вътре в кабината.

Слезе към заслона на първа класа с посърнал гребен. Стълбата за слизане беше поставена. Дойде навреме, за да чуе комисаря като обясняваше на Клотилде и се превиваше от смях:

— … ама така е, както ви казвам, уважаема госпожице…

Тя държеше в ръката си една хартия. Техните погледи се срещнаха, тя го изгледа с презрение и накъса на парчета още топлата от нейния бюст хартия с името и адреса й. Пътниците сочеха Васко, смееха се и го гледаха накриво. Клотилде му даде гръб, отправи се към стълбата, за да срещне роднините си. Но като стъпи на първото стъпало, спря се, отправи му нов презрителен поглед, извади от пръста си годежния пръстен и го хвърли по посока на него. Пръстенът се отърколи по заслона и издаде ясен звън. Погледът на Васко се замъгли и той се задържа за парапета. Той се придвижи със залитания към стълбата, когато някаква ръка го прихвана, за да му помогне:

— Нещо не ви ли е добре, коменданте?

Беше Моема, момичето с индианска кръв. Измежду цялото множество в парахода и на пристана само тя не се смееше и му каза:

— Не обръщайте внимание…

Той нито благодари: загубил беше гласа си, загубил беше радостта да живее, гривата му беше паднала. Приближаваше се до стълбата, когато наново го задържаха — беше представителят на компанията с книжата, които трябваше да подпише. Надраска името си, тъй като надделя неговото чувство за дълг.

— За господина има запазена една стая в Гранд хотел. Параходът ще тръгне утре в 17 часа и има запазена за вас една каюта в първа класа. — Той правеше усилия, за да задържи смеха си.

Не отговори и заслиза по стълбата заедно с последните пътници. На непознатата земя моряци и офицери от другите параходи, хора от митницата, от пристанищните складове и много още други дошли от града се възхищаваха на здраво завързания за пристана ИТА. Така щеше да остане той до следния ден до часа на заминаване. Целият град щеше да има време да отиде до пристанището и да види това необичайно зрелище.

Сочен с пръст, придружаван от безкрайния смях на хората, Васко се приближи до един носач:

— Можете ли да ми кажете къде мога да намеря един евтин пансион?

— Само този на Дона Амааро, но се намира малко далечко…

— Можете ли да ми посочите пътя?

— Ако искате, ще ви нося куфарите и ще ви отведа… Ще ми дадете колкото искате…

От високото на командния мостик първият помощник-капитан и пилотите видяха да изчезва зад един ъгъл на улицата комендантът, с приведени плещи, с несигурни крачки, като някой загубен корабокрушенец, изведнъж станал старец. Смехът из пристана още продължаваше.