Томас Пинчън
Гравитационна дъга (9)

□ □ □ □ □ □ □ □

Нещо дебне из Задимения Град^[1] и прибира десетки нежни стройни девойки, красиви и загладени като кукли. Жалостивите им ридания… горестните им покъртителни и сърцераздирателни писъци… лицето на една от тях внезапно се доближава, и снижава! над широко отворените немигащи очи се отпускат млечно бели клепачи с гъсти мигли, шумно се затварят и докато клепачите на Джесика се отварят широко, в главата й се търкаля продължителният екот на оловните противотежести. Тя изплува от съня навреме, за да чуе как последните отзвуци се разпръсват след взрива, неумолими и пронизителни, зимен шум… Роджър също се пробужда за миг, промърморва нещо като „Шибано безумие“ и отново потъва в дрямката.

Тя се протяга, малка сляпа ръка докосва тиктакащия будилник, протрития плюшен корем на пандата Майкъл, празната млечна бутилка, в която са пъхнати алени цветове от млечка, набрани от градина на два километра по-надолу по пътя: насочва се там, където би трябвало да бъдат цигарите, но тях ги няма. Вече полуотвита Джесика увисва между двата свята, бяло атлетично изопване в тази студена стая. Е, какво пък… тя оставя Роджър в топлата им хралупа и тръгва треперейки, въхвъхвъх, в грапавата тъмнина, по плътно прилепналите една в друга от зимата подови дъски, гладки като лед под босите й стъпала.

Цигарите са на пода на гостната, оставени сред възглавниците пред камината. Дрехите на Роджър са разхвърляни навсякъде. Джесика запалва цигара, присвивайки едно око заради дима, и започва да оправя, сгъва панталоните му, окачва ризата му. После отива до прозореца, вдига затъмнителната щора, опитва през заскрежените стъкла да разгледа снега навън, изпъстрен със следи от лисици, зайци, отдавна изгубени кучета, и зимни птици, но без признаци на човешко присъствие. Празни снежни канали се провират към дърветата и градчето с все още неизвестно за тях име. Джесика прикрива цигарата с шепа, за да не покаже огънчето въпреки че затъмнението бе отменено преди много седмици и бе останало в друго време и друг свят. Закъснели камиони профучават на север и на юг в нощта, самолети изпълват небето и после изчезват на изток в някакво подобие на тишина.

Можеха ли да отсядат в хотели, съответно да попълват бланки за ЕВН^[2] и да бъдат подлагани на обиски за фотоапарати и бинокли? Тази къща, градче, пресечените дъги на Роджър и Джесика са толкова уязвими от немското оръжие и британските разпоредби и закони… тук като че ли не е опасно, ала на Джесика й се иска да има наблизо и други хора и това да е наистина село, нейното село. Прожекторите могат да останат, за да осветяват вечерите, а преградните балони, дебели и дружелюбни, да изпълват разсъмванията. Всичко може да остане, даже и далечните експлозии, стига да са безцелни… и никому да не се налага да умира… нима не може да бъде така? само вълнение, звук и светлина, приближаваща буря през лятото (да живее в свят, където това ще бъдат единствените вълнения за деня…), само добър приветлив гръм?

Джесика беше изплувала извън своето тяло, нагоре, за да наблюдава самата себе си как наблюдава нощта, да се рее, бяла пола-панталон и бяло сако с подплънки на рамената, атлазено лъскава там, където е обърната към нощта. Докато не падне нещо тук, достатъчно близо, за да има значение, двамата имат на разположение тяхната безопасност: с настъпването на нощта техните гъсталаци от сребристосини стъбла стигат чак до облаците, докосват ги или ги смитат, зелено-кафявите човешки маси в униформи привечер, каменни лица, устремени някъде далеч очи, отпътуващи с конвой за фронтовете, към възвишената съдба, която, удивително наистина, има много малко общо с тях двамата тук… нима не знаеш, че има война, малоумник такъв? Да, но — ето я Джесика в подарената от сестра й стара пижама, а Роджър спи така, без абсолютно нищо, а къде е войната?

Докато тя не стигне до тях. Докато нещо падне. Ако е „бръмчилка“, ще им даде време да притичат в укритието, обаче, ракетата ще удари преди да чуят, че идва. Вероятно библейска, призрачна като стара северна приказка, но това няма да бъде Войната, няма да бъде титаничното противоборство между доброто и злото, за което радиото съобщава всеки ден. И няма никаква причина, ами, да не продължават…

Роджър бе опитал да й обясни статистиката на Фау-бомбите: разликата между разпределение, от висотата на ангелския полет, по картата на Англия и собствените им шансове, гледани от тук, отдолу. Тя почти го бе схванала: почти разбира неговото уравнение на Поасон^[3], ала все още не може да свърже двете неща — да съпостави наложеното й спокойно ежедневие с чистите числа^[4] и същевременно да не изпуска от поглед и едното и другото. Непрекъснато влизат и излизат отделни частици.

— Роджър, защо твоето уравнение е валидно само за ангели? Защо да не можем да направим нещо тук? Няма ли някакво уравнение за нас също, нещо, което да помогне да намерим по-безопасно място?

— Защо съм заобиколен от статистически неграмотни хора? — Днес говори неговото обичайно всеразбиращо „аз“. — Няма начин, миличка, поне и докато средната плътност на въздушните удари е постоянна. Пойнтсман дори и това не разбира.

Ракетните попадения се разпределят из Лондон точно както предсказва изложеното в учебниците уравнение на Поасон. Колкото повече данни пристигат, толкова повече Роджър заприличва на пророк. Колегите от отдел Пси^[5] се заглеждат подир него в коридорите. Това не е способност да предсказвам или нещо подобно, иска да обяви той в столовата… имал ли съм изобщо някакви претенции да бъда нещо, което не съм? Аз само попълвам цифрите в едно добре известно уравнение, можете да погледнете в учебника и сами да го направите…

Голяма примигваща карта доминира сега над миниатюрната му канцелария, прозорец към друг пейзаж по-различен от земния Съсекс, написани имена и разпрострени като паяжина улици, мастилен призрак на Лондон, разграфен на 576 квадрата, всеки по една четвърт квадратен километър. Ракетните удари са обозначени с червени кръгчета. Уравнението на Поасон ще посочи, за произволно избран общ брой попадения, колко квадратчета ще останат без нито едно попадение, колко ще получат едно, две, три и тъй нататък.

На котлона бълбука Ерленмайерова колба. Синя светлина, подскача и непрестанно се заплита през движението на семената в колбата. По бюрото и пода са разпръснати подгизнали от влагата вехти учебници и математически дисертации. Някъде изпод стария „Уитакър и Уотсън“^[6] на Роджър наднича снимката на Джесика. Всяка сутрин на път за неговата лаборатория — където го чакат кучета с разрязани бузи, и от всяка изкусно оголена фистула бликат зимно-сребристи капки и пълнят хартиената чаша или градуираната епруветка, — прошареният и тънък като игла павловист със стегната походка обикновено спира пред отворената врата на Мексико. Въздухът в канцеларийката синее от изпушените цигари и допушените, по-късно през вледеняващо черните първи работни смени, фасове, натежал от наслоената отблъскваща плътна смрад. Но той е длъжен да влезе, трябва да се изправи пред традиционната утринна чаша чай.

И двамата знаят колко странно изглеждат техните взаимоотношения. Ако изобщо съществува анти-Пойнтсман, това е Роджър Мексико. Не чак толкова по въпроса за психическите изследвания, признава докторът. Младият статистик не си пада по глупави спиритически сеанси или по празни сладки мечти, а е посветен изцяло на числата и методологията. Но в диапазона от нула до единица, от нищо до нещо. Пойнтсман може да притежава само нулата и единицата и, за разлика от Мексико, не е способен да оцелява, където и де е между тях. Подобно на неговия учител И. П. Павлов преди, той си представя мозъчната кора като мозайка от миниатюрни точки включване/изключване. Някои от тях са постоянно в състояние на оживена възбуда, други са завладени от мрачна потиснатост. Контурите, ярки и тъмни, непрекъснато се променят. На всяка точка са разрешени само две състояния: бодърстване или сън. Единица или нула. Цялата Павловска мозъчна механика, включваща „сумиране“, „преход“, „разпространение“, „концентрация“, и „обратна индукция“, допуска присъствието на тези двустабилни точки^[7]. Обаче на Мексико принадлежи царството между нула и единица, това средно положение, което Пойнтсман бе изключил от своите доказателства — вероятностите. В момента, когато той спре преброяването, съществува 0,37% вероятност даден квадрат на картата да е пострадал само от един въздушен удар и 0,17% вероятност да бъде ударен два пъти…

— А не можете ли, като гледате вашата карта тук… — Пойнтсман предлага на Мексико една от неговите цигари „Кипринос Ориент“, които той пази в тайни джобове пришити отвътре на всяка от лабораторните му престилки, — … да кажете къде ще бъде най-безопасно да се крием по време на въздушна атака?

— Не.

— Но нали…

— За всеки квадрат съществува вероятността да бъде ударен отново. Попаденията не се групират. Средната плътност на попаденията е постоянна.

Картата отразява точно това. Само едно класическо Поасоново разпределение^[8], спокойно и умело прониква между квадратите точно както би трябвало да прави… и придобива предсказаната му форма.

— Но квадратите, в които вече има няколко попадения, тоест…

— Извинявам се. Това е Заблудата Монте Карло^[9]. Независимо колко ракети са паднали в определен квадрат, вероятността за ново попадение остава същата както винаги. Всяко попадение е независимо от другите. Ракетните бомби не са кучета. Никаква връзка. Никаква памет. Никакво кондициониране^[10].

Приятно обяснение, което да бъде поднесено на един павловист. Обичайната за Мексико самодоволна безчувственост ли е това или той е наясно какво говори? Ако нищо не свързва ракетните удари, никаква рефлексна дъга, никакъв Закон за отрицателната индукция^[11]… тогава… Всяка сутрин той отива при Мексико като на болезнена операция. И все повече го плаши тази външност на хористче и студентските шеги. Но е длъжен да прави тези посещения. Как е възможно Мексико да си играе преспокойно с тези символи на произволността и страха? Невинен е като дете, вероятно не осъзнава, че в своята игра той руши елегантните палати на историята, заплашва самата идея за причина и следствие. Ами ако цялото поколение на Мексико е израствало такова? Нима Следвойната ще представлява само „събития“, създавани наново от момент на момент? Без взаимозависимости? Това краят на историята ли е?

— Древните римляни, — една вечер Роджър и преподобният д-р Пол де ла Нуи се бяха напили заедно, или само викарият се бе напил, — древноримските жреци оставяли сито на пътя и после чакали да видят кои стъбълца на тревите ще прораснат през дупчиците.

Роджър веднага съзря връзката.

— Интересно — преравя един след друг джобовете си, защо никога няма от тия проклети… а, да… ето една — дали ще следва Поасоновото… я да видим…

— Мексико. — Приведен напред, определено враждебно настроен. — Те използвали прорасналите през дупчиците стебла за лечение на болните. За тях ситото е било един много свещен предмет. А вие какво ще направите със ситото, с което сте покрили цял Лондон? Как ще използвате това, дето расте във вашата мрежа на смъртта?

— Нещо не ти схващам мисълта. — Това нали е само едно уравнение…

Роджър определено иска другите да разбират какво има предвид. Джесика е наясно с това. Усети ли, че не го разбират, лицето му често пребледнява като тебешир и помрачнява, сякаш е застанал зад зацапан прозорец на жп вагон, когато се отпускат смътно посребрени бариери и в купето с приплъзване навлизат пространства, за да го отделят дори повече, да разредят допълнително самотата му. Джесика знаеше още в първия им ден, едва той се бе пресегнал да отвори вратата на „ягуара“, толкова уверен, че тя изобщо няма да се качи. Тя бе видяла самотата му: в неговото лице, между червените му длани с изпогризаните нокти.

— Ех, не е честно.

— Честно е, в най-висша степен. — Сега Роджър изглежда съвсем млад и циничен, мисли тя. — Всички са равни. Еднакви шансове да бъдат ударени. Еднакви в очите на ракетата.

На което тя отправя към него гримаса а ла Фей Рей^[12], възможно най-широко ококорени очи, червена уста готова да зейне в писък, докато накрая той е принуден да се разсмее.

— Хайде стига.

— Понякога… — но какво иска да каже тя? Че Роджър винаги трябва да бъде обичан и да има нужда от нея, а не, както сега, да бъде завеян и отнесен статистически херувим, който никога не е попадал в ада, но говори тъй сякаш е един от най-безпътните грешници…

„Пошъл нихилизъм“ е определението на капитан Прентис за това. Един ден при замръзналото езеро край „Бялото Видение“, Роджър бе излязъл навън да ближе ледени висулки, търкаляше се разперил ръце, за да се отпечатват в снега ангели, лудуваше.

— Значи не е платил?… — Тя гледаше нагоре и все по-нагоре, обветреното лице на Пирата сякаш завършваше в небето, а нейната коса най-после преграждаше сдържания поглед на сивите му очи. Пирата беше приятел на Роджър, не хитруваше, не сплетничеше, Джесика предполагаше, че той представа си няма от такива салонно-паркетни войни, във всеки случай не му и трябваше да има, защото тя вече бе станала ужасна кокетка… е, нищо сериозно, обаче тези очи, в които тя така и не успяваше да погледне, бяха толкова възторжени, толкова покоряващи, направо…

— Колкото повече Фау-2 там очакват да бъдат изстреляни насам, очевидно толкова повече са шансовете му да хване една — бе отбелязал капитан Прентис. — Естествено, той се разплаща по минималната тарифа. Както впрочем и всички ние.

— Е, добре — бе кимнал Роджър, когато тя му разказваше после, с разфокусирани очи, обмисляйки чутото — отново това проклето калвинистко безумие. Заплащане. Защо трябва винаги да тълкуват всичко с понятия за обмен? Какво иска Прентис, някоя нова идея от типа на Предложението на Бевъридж^[13] или нищо подобно, а? Всеки да получи съответния Коефициент на Ожесточеност! Чудесно. Да застане пред Оценъчната Комисия, толкова точки за това, че е евреин, концлагерист, загубил е крайници или жизненоважни органи, загубил е жена, любовница, близък приятел…

— Знаех, че ще се ядосаш — измърмори тя.

— Не ме е яд. Не. Той е прав. Пошъл нихилизъм е, наистина. Добре, но тогава какво иска той… — Роджър крачи напред-назад из тази претъпкана мрачна гостна, чиито стени са гъсто окичени с вцепенени портрети на любими ловджийски кучета, току-що подушили дивеч, насред поля съществуващи само в нечии фантазии за смърт, угарите толкова по-златисти колкото повече старее лененото масло, дори още по-есенни и по-некрополитически отколкото предвоенните надежди, за край на всички промени, за един дълъг неподвижен следобед и излитащите яребици застинали завинаги в мъглата, мерникът се плъзга стръмно по виолетовите хълмове нагоре към бледото небе, доброто куче е подушило извечната миризма, стои нащрек и неизменно очаква всеки момент над главата му да изтрещи изстрел, тези надежди се проявяват толкова явни, толкова беззащитни, че дори Роджър с неговия възможно най-пошъл нихилизъм не би могъл да реши да свали картините или да ги обърне към стените — … какво очаквате всички вие от мен, нали ежедневно работя сред шантави откаченяци — Джесика въздиша о, боже, сгъва в креслото красивите си крака, — те вярват, че има живот след смъртта, телепатия, прорицателство, ясновидство, телепортация, наистина вярват, Джеси!, и… и… — Нещо му пречи да говори.

Тя забравя своето раздразнение, става от пухкавото кресло с тапицерия на индийски мотиви, за да го прегърне и откъде знае тя, затоплени от полата бедра и пуденда се опират в него, за да разпалят и надървят хуя му, последните остатъци от червилото й се отпечатват по ризата му, преплетени мускули, докосвания, гореща кожа с животински мирис, откъде знае тя точно какво има предвид Роджър?

Разум при разум, съзнание при съзнание, тази вечер до късно, докато той спи, тя пали още една скъпоценна цигара от огънчето на предишната, препълва се от нуждата да плаче, защото вижда толкова ясно своите ограничения, знае, че никога няма да може да го закриля и предпазва толкова, колкото е длъжна — от онова, което може да падне от небето, от онова, което той не би могъл да изповяда в този ден (поскърцват под краката заснежени улички, аркади от приведени дървета с ледени бради… вятърът развява снежни кристали: виолетови и оранжеви същества разцъфват върху дългите й ресници), и от г-н Пойнтсман и от Пойнтсмановата… неговата… неприветливост, всеки път, когато го види. Типична за учените равнодушна безпристрастност. Ръце, които… Тя потреперва. Има вероятност от снега и спокойната тишина да изникнат враждебни привидения. Тя пуска затъмнителната завеса. Ръце, които могат да измъчват хора, а също и кучета, и никога да не почувстват тяхната болка…

Прокрадващи се лисици и уплашени кучета, такова е движението, което шумоли тази нощ из дворовете и уличките. На главния път мотоциклет ръмжи самоуверено и дръзко като изтребител, минава край селото и продължава към Лондон. Из небето като силно нараснали перли се носят големи заградителни балони и въздухът е толкова неподвижен, че оскъдният утринен сняг все още се задържа по стоманените кабели, бялото се усуква като захарна пръчица надолу в хилядите метри нощ. А хората, които биха могли да спят в празните къщи тук, хора разпръснати, някои от тях вече завинаги… сънуват ли те ярко осветени в нощта градове, Коледи видени отново с очите на деца, а не гледани от уязвими овце скупчени на техния гол хълм, тъй обезцветен от ужасяващото сияние на Звездата? или песни толкова смешни или правдиви, че когато се пробудиш вече не ги помниш… сънища за мирното време…

— Как е било? Преди войната? — Тя знае, че е била жива тогава, дете, ала не това има предвид. По радиото звучат накъсвани от пращенето на атмосферни смущения „Вариации по Франк Бридж“^[14], гребен за обърканите мозъци в ББС Вътрешни предавания, а на кухненския прозорец се изстудява бутилка „Монраше“^[15].

— Ами, кво да ти кажа — с неговия дрезгав глас на троснат старчок и паралитична ръка пресяга да стисна гърдата й по-възможно най-мръснишкия познат му начин, — зависи коя война имаш предвид, маце. — И ето, пфу гадост, в ъгълчето на долната му устна се събира слюнка, протича и капе в сребриста нишка, той е толкова умен, репетирал е всички тези отвратителни…

— Не ставай смешен, Роджър, сериозно ти говоря, не помня. — Наблюдава как край устата му се образуват трапчинки, докато той осмисля чутото и се усмихва някак странно. Така ще бъде, когато навърша трийсет… проблясък на смътен спомен, няколко деца, градина, прозорец, гласове мамо, какво е… краставици и червен лук на дъската за рязане, цветове на див морков обсипали с блестящи жълти точици, просторът на тъмна, много зелена поляна, и неговият глас…

— Помня само, че беше глупаво. Просто изумително глупаво. Нищо не се случваше. А, всъщност Едуард VІІІ се отказа от престола^[16]. Влюбил се в…

— Знам това, мога да чета списания. Но как е било?

— Просто… ужасно глупаво, това е всичко. Тревожехме се за неща, които не… Джес, ама ти наистина ли не помниш?

Игри, детски престилки, приятелки, бездомно коте, черно с бели лапички, ваканции на морето с цялото семейство, солена вода, пържена риба, езда на магаре, тафта с прасковен цвят, едно момче, Робин…

— Нещо, което да си е отишло завинаги, и което никога повече няма да намеря. Не, не се сещам.

— Обаче моите спомени…

— Кажи де, кажи? — И двамата се усмихват.

— Един гълташе много аспирин. Друг непрекъснато пиеше или беше пиян. Трети много се тревожеше дали костюмите му стоят добре. Имаше един, който демонстративно презираше аристократите, но упорито им подражаваше и опитваше да се държи като тях…

— Пронизително квичи през целия път…

Джесика не издържа и се разкисква, когато Роджър прокарва ръка по нейния хълбок под пуловера, към мястото, за което знае, че тя не понася да бъде гъделичкана. Джесика настръхва и се извива по-далеч от него, а той се претъркулва край нея отскача от облегалката на дивана, но успешно се надига и сега вече нея я е гъдел навсякъде, той може да я хваща за крака, за лакътя…

Но внезапно удря ракета. Оглушителен взрив недалеч от селото: цялата структура на въздуха и на времето са вече променени… прозорецът заедно с касата е издухан навътре, отскача с дървесно скърцане, затръшва се отново и цялата къща се разтърсва продължително.

Сърцата им блъскат учестено. Тъпанчетата на ушите им, опънати от свръхналягането на ударната вълна, звънтят от болка. Току над самия покрив профучава и се отдалечава невидимият влак…

Двамата седят неподвижно, като нарисуваните кучета и мълчат, някак странно неспособни да се докоснат един друг. Смъртта е влязла през вратата на килера: стои, наблюдава ги, жестока и търпелива, с поглед, който им казва опитайте да ме погъделичкате.