Томас Пинчън
Гравитационна дъга (37)

□ □ □ □ □ □ □

Мека нощ, цялата наклепана със златни звезди, за такива нощи в пампата обичал да пише Леополдо Лугонес^[1]. Подводницата се поклаща тихо на повърхността. Единствените звуци са пухтенето на „козела“^[2], който се включва от време на време под палубата, за да изпомпва трюмната вода, и Ел Нято^[3] отзад на кърмата с китарата си, свири буеносайрески тъжни балади и танци. Белаустеги е долу, оправя генератора. Лус и Фелипе спят.

Грасиела Имаго Порталес се излежава замислена край 20-милиметровите зенитни картечници. Като млада тя е била градската луда на Б.А.^[4], никого не е заплашвала, приятелка с най-различни хора, от Сиприяно Рейес^[5], който веднъж се застъпил за нея, до Acción Argentina^[6], за която работела преди да бъде забранена. Тя била голямата любимка на литераторите. Казват, че Борхес й е посветил стихотворение („El laberinto de tu incertidumbre/ Me trama con la disquietante luna^[7]…“). Групата, отвлякла тази подводница, представлява съвкупност от разноликите аржентински мании. Ел Нято ходи насам-натам и дърдори на гаучовски жаргон от XIX век — цигарите са „pitos“, фасовете са „puchos“, не пие caña, а „la tacuara“ и когато е пиян, твърди, че е „mamao“^[8]. Понякога се налага Фелипе да превежда казаното от него. Фелипе е трудночетим млад поет с тежък характер и многобройни неприятни ентусиазми, сред които всевъзможни идеалистични и романтични представи за гаучосите. Той непрекъснато се подмазва на Ел Нято. Изпълняващият длъжността корабен инженер Белаустеги е от Ентре Риос и е позитивист^[9] съгласно регионалната традиция. А също, като за пророк на науката, владее отлично ножа и това е една от причините, поради които Ел Нято досега все още не опитвал да се домогне до безбожния месопотамски болшевик. Което е изпитание за сплотеността им, и то не единственото. Понастоящем Лус е с Фелипе, макар да я смятат за момиче на Скуалидоци — когато той замина за Цюрих и там изчезна, в една благоуханна вечер край Матосинхос тя се хвана с поета, решително повлияна от неговата трогателна декламация на „Pavos Reales“^[10] от Лугонес. За този екипаж носталгията е като морска болест: само надеждата да не умрат поддържа живота в тях.

Все пак Скуалидоци се появи отново, в Бремерхафен. Току-що бе избягал от Британското Военно Разузнаване, което неизвестно по каква причина го бе преследвало през останките от Германия.

— Защо не отиде в Женева и не опита да стигнеш до нас?

— Не исках да насочвам вниманието им към Ибаргенгойчия. Изпратих друг човек.

— Кого? — поинтересува се Белаустеги.

— Така и не разбрах името му — Скуалидоци чеше рунтавата си глава. — Май постъпих глупаво.

— Имаше ли по-нататъшни контакти с него?

— Никакви.

— Значи те ще наблюдават нас — Белаустеги е мрачен. — Този човек е горещ картоф, който и да е той. Отлично преценяваш хората, няма що.

— А какво, според теб, трябваше да направя: първо да го заведа на психиатър? Да преценявам варианти? Да седя две-три седмици и да размишлявам какво и как?

— Прав е — Ел Нято вдига огромен юмрук. — Разсъжденията и анализите са за жените. Мъжът винаги трябва да върви напред и да гледа Живота право в очите.

— Отвращаваш ме — заявява Грасиела Имаго Порталес — Ти не си мъж, а потен кон.

— Благодаря — покланя се Ел Нято, с цялото достойнство на гаучо.

Никой не крещи. Разговорът в затвореното стоманено пространство онази вечер бе изпълнен с тихи приглушени „с“-та и смекчени „й-та“, чудновата упорита трогателност на аржентинския испански, пренесена през годините на осуетени планове и безсилие, самоцензуриране, продължителни сериозни отклонения от политическата истина — увещания на Държавата да обитава мускулите на твоя език, във влажната интимност вътре зад стиснатите ти устни… pero ché, no sós argentine…^[11]

Скуалидоци креташе със залитане през покрайнините на един град в Бавария изпреварвайки само с няколко минути един „ролс-ройс“ със зловещ купол на покрива, зелен непрозрачен плексиглас. Току-що бе залязло слънцето. Изведнъж той чу изстрели, тропот на копита, носови и металически гласове на английски. Но старинният град изглеждаше опустял. Как е възможно? Той навлезе в тухлен лабиринт, който преди е бил фабрика за хармоники. В праха на леярната лежаха пръски метал от камбана, която завинаги щеше да остане неударена. Сенките на коне и техните ездачи барабаняха върху наскоро белосана висока стена. Дузина субекти, тутакси разпознати от Скуалидоци като гангстери, седяха на пейки и сандъци и гледаха. Блещукаха огънчета на пури и гангстерски момичета увлечено шептяха на немски. Мъжете дъвчеха наденици, разкъсваха обвивката с проблясващи от филмовата светлина добре поддържани бели зъби. На ръцете им имаше кремави ръкавици „Калигари“^[12] последен вик на лятната мода в Зоната: цвят слонова кост с изключение на четири тъмно виолетови линии отгоре разперени ветрилообразно от китката до ставите. Всички бяха с костюми, светли почти колкото зъбите. На Скуалидоци това му изглеждаше екстравагантно, след Буенос Айрес и Цюрих. Жените кръстосваха често-често крака: бяха напрегнати като пепелянки. Във въздуха се носеше миризма на трева и на горящи листа, твърде странна за измъчвания до смърт от носталгия аржентинец, който я свързваше единствено с аромата на току-що запарен чай мате след ден на особено неудачни залагания на хиподрума. Прозорци с орнаментални рамки гледаха към застлания с тухли двор на фабриката, където меко полъхваше летният въздух. Филмовата светлина примигваше в синьо през празните прозорци, все едно че бе дихание опитващо се да извлече нота. Образите силно се разфокусираха. „Бу-у-у!“ закрещяха всички костюмари и белите ръкавици заподскачаха нагоре-надолу. Очите и устите им бяха широко зяпнали като на малки деца.

Филмовата ролка се извъртя, но пространството остана затъмнено. Огромна фигура в бял „зуут“ костюм стана, протегна се и тръгна бавно към мястото, където клечеше изпадналия в ужас Скуалидоци.

— Теб ли преследват, амиго?

— Моля ви…

— Не, не. Ела. Ще гледаш заедно с нас. Това е Боб Стийл. Много е готин. Тук си в безопасност. — Както се оказа, от няколко дни гангстерите знаели, че Скуалидоци е в района: въпреки че за тях бил невидим, можели да вадят заключение за неговия маршрут по движението на полицията, което било съвсем явно. Блоджет Уаксуинг, защото това бе той, използваше аналогията с кондензационната камера и инверсионната следа оставяна от движещите се с голяма скорост частици…

— Нищо не разбирам.

— И аз не съм сигурен, че разбирам, приятелю. Обаче ние трябва да си отваряме очите на четири за всяко нещо, а точно сега всички бибоп-джаз-фенове са луднали по нещо, на което му викат „ядрена физика“.

След филма Скуалидоци бе представен на Герхарт фон Гьол, известен също с гангстерското прозвище „Скачач“. Изглежда хората на фон Гьол провеждаха пътуваща бизнес конференция, която обикаляше като автоколона пътищата в Зоната, редуваше камиони и автобуси тъй често, че не оставаше време за истински сън, а само придремвания, посред нощ, насред полето, не знаеш кога ще трябва да слезеш, да смениш превозното средство и да потеглиш отново по друг път. Без местоназначение, без определен маршрут. По-голямата част от транспортирането се осъществяваше благодарение на квалификацията на ветерана автокрадец Едуард Занктволке, който можеше да стартира всичко на колела или гъсеници и дори носеше винаги със себе си изработен по поръчка абаносов сандък пълен с ръчки за токоразпределителя за запалването, всяка в своето отделно кадифено гнездо, за всички известни марки, модели и години на производство, в случай че собственикът на желаното превозно средство е свалил тази жизненоважна част.

Скуалидоци и фон Гьол си допаднаха веднага. Този кинорежисьор, преквалифициран на търговец бе решил да финансира всички свои бъдещи филми от личните си безбожни печалби.

— Това е единственият начин да осъществявам контрол над окончателния монтаж, ¿verdad?^[13] Кажете ми, Скуалидоци, прекалено голям чистофайник ли сте за една такава работа? Или вашият анархистки проект ще може да се възползва от малко помощ?

— Ще зависи какво ще искате от нас.

— Филм, разбира се. Какво бихте искали да заснемете? Какво ще кажете за „Мартин Фиеро“?

Най-важното е клиентът да бъде доволен. Мартин Фиеро е не просто гаучото-герой на един велик аржентински епос. На подводницата той е смятан за анархистки светец. Поемата на Ернандес вече много години е активен участник в аржентинската политическа мисъл: всеки я интерпретира посвоему, цитира от нея тъй страстно както италианските политици от XIX век са цитирали „I Promessi Sposi“^[14]. Тя води началото си от нестихващия от векове основополагащ аржентински антагонизъм: Буенос Айрес против провинциите или, както го разбира Фелипе, централното правителство против гаучовския анархизъм, чийто водещ теоретик бе станал той. Фелипе има шапка с кръгла широка периферия окичена с висящи топчета, добил е навика да се мотае по люковете в очакване на Грасиела:

— Добър вечер, гълъбице моя. Ще дадеш ли целувка на Гаучо Бакунин?

— Повече ми приличаш на Гаучо Маркс — процежда Грасиела и предоставя на Фелипе възможността да се върне, с помощта на взетия от Ел Нято и отдавна изпоцапан и полуразпаднат на отделни листа екземпляр от „Мартин Фиеро“, към съчиняваната от него за фон Гьол разработка и към миризмата на коне, чиито имена насмуканият до сълзи Ел Нято може да процитира до едно…

Сенчеста долина по залез-слънце. Необятна равнина. Нисък ракурс на камерата. Задават се хора, бавно, поединично или на малобройни групи, стъпват тежко с усилие през равнината към селището на брега на рекичка. Коне, добитък, огньове в сгъстяващата се тъмнина. Далеко на хоризонта се появява самотна фигура на конник и приближава, уверено навлиза в кадър, докато тръгват началните надписи. В даден момент виждаме прехвърлената на гърба му китара: payador, странстващ певец. Той слиза най-после от коня и присяда до хората край огъня. След като се навечеря и изпива чаша ром, взема китарата, започва да дрънка на трите долни струни, и запява:

Седнах тук, за да изпея

Под звъна на моята вигуела^[15]

Да разкажа за един човек

Що като птицата самотна

Изпитва мъка силна

И с песен да го утеша.^[16]

И така, докато гаучото пее, историята му разгръща се — монтаж представящ неговото детство и юношество в ранчото. После идва армията, вземат го войник. Пращат го на границата, да убива индианци. Това е периодът от кампанията на генерал Рока за усвояването на пампата посредством унищожението на живеещите там хора^[17]: превръщането на селищата в трудови лагери и поставянето на по-голямата част от страната под контрола на Буенос Айрес. Скоро Мартин Фиеро започва да се отвращава от положението, което противоречи на всичко смятано от него за правилно. Дезертира. Изпращат подире му хайка и той уговаря сержанта, който я води, да премине на негова страна. Заедно бягат през границата и заживяват с индианците.

Това е Част І. След седем години Ернандес пише Завръщането на Мартин Фиеро, в която гаучото изменя на идеята, предава я: асимилира се обратно в християнското общество, отказва се от своята свобода заради някакъв конституционален обществен договор от вида прокарван по онова време от Буенос Айрес. Много нравствен завършек, но напълно противоположен на началото.

— Какво трябва да правя? — като че ли иска да разбере фон Гьол. — И двете части ли или само Част І?

— Ами-и… — започва Скуалидоци.

— Знам какво искате вие. Но мога да получа по-благоприятен резултат от два филма, ако първият донесе добри приходи. Обаче дали ще стане така?

— Ще стане, разбира се.

— При подобна антисоциална тематика?

— Но филмите ще описват всичко, в което ние вярваме — протестира Скуалидоци.

— Обаче дори и най-свободомислещият гаучо накрая завършва като продажник, нали? Такъв е животът.

Във всеки случай поне Герхард фон Гьол е такъв. Грасиела познава този човек: известно й е, че съществуват линии на взаимодействие и координация, зловещи кръвни връзки и презимувания в Пунта дел Есте, опосредствани чрез Anilinas Alemanas^[18], буеносайреското поделение на СИ Фарбен, и по-нататък чрез Spottbilligfilm AG^[19] (друго поделение на СИ Фарбен), от които фон Гьол редовно е получавал по занижени цени почти всичката филмова лента, а също и изобретената от Ласло Джамф специална „Емулсия Я“ със забавено действие, притежаваща способността дори на обичайна дневна светлина да прави човешката кожа прозрачна до милиметър и половина и съответно да разкрива това, което се намира непосредствено под повърхността. Тази емулсия била широко използвана в безсмъртното творение на фон Гьол озаглавено Alpdrücken^[20] и е напълно възможно да участва и в „Мартин Фиеро“. Единствената част от епоса, която наистина очарова фон Гьол, е сцената с певческия дуел между белия гаучо и тъмнокожия Ел Морено^[21]. Сигурно ще се получат интересни встъпителни и въвеждащи кадри. С помощта на „Емулсия Я“ той ще може да се вмъкне под кожата на съперниците, да прелива от кадър в друг кадър и обратно използвайки лента обработена с „Я“ съвместно с обикновена лента, също като преминаването от фокусирано към замъглено изображение или смяна на кадъра като прелистване на страница — о, колко ги обичаше тези прелиствания! от един кадър в друг по всевъзможни хитри начини. Откакто е разбрал, че Черните Командоси действително са в Зоната и водят истинско полукинематографично съществование, нямащо нищо общо с него или с фалшивия материал за Черната Команда, който бе заснел миналата зима в Англия за целите на Операция „Черно крило“, Скачачът щъка насам-натам в състояние на контролиран мегаломаниакален екстаз. Той е убеден, че неговият филм по някакъв начин е вдъхнал живот на Черните Командоси.

— Моята мисия е да засявам семената на реалността в Зоната — обявява той на Скуалидоци, с мъдрата скромност, която само немски режисьор е способен да покаже. — Историческият момент изисква това и аз мога само да бъда негов слуга. По някакъв начин създадените от мен образи са били избрани за въплъщение. За Черната Команда мога да сътворя това, което правя за вашите мечти за пампаси и небеса… Мога да съборя вашите огради и стените на лабиринтите ви, мога да ви поведа обратно към Градината, която вие едва ли помните…

Безумието му явно бе инфектирало Скуалидоци, който впоследствие се върна на подводницата и зарази останалите. Като че ли тъкмо това бяха очаквали те.

— Африканци! — размечта се обикновено твърде деловият Белаустеги, на една оперативка. — Ами ако е вярно? Ами ако ние наистина сме се върнали към положението каквото е било преди континентите да се раздалечат?

— Обратно в Гондваналанд^[22] — прошепна Фелипе. — Когато Рио де ла Плата е била точно срещу Югозападна Африка… и мезозойските бежанци вземали ферибота не за Монтевидео, а за Людерицбухт…

Планът е по някакъв начин да стигнат да Люнебургското Поле, където да основат малка животновъдна ферма. Там ще се срещнат с фон Гьол. Тази нощ край зенитните картечници Грасиела Имаго Порталес сънува. Приемлив компромис ли е за тях фон Гьол? Съществуват и по-лоши основания, отколкото един филм. Дали бутафорните села на княз Потьомкин са надживели царствената обиколка на императрица Екатерина ІІ^[23]? Ще надживее ли душата на Гаучото механиката на въплъщаването му в светлина и звук? Или в края на краищата ще дойде някой, фон Гьол или друг, ще заснеме Част ІІ и ще разглоби на парчета мечтата?

Високо в небето зад нея Зодиакът, едно разположение на северното полукълбо, което тя никога не е виждала в Аржентина, се плъзга отмерено и гладко като часовникова стрелка… Внезапно от високоговорителя се проточва низ от пращящи радиосмущения и Белаустеги крещи: „Der Aal! Der Aal!“^[24] Каква змиорка?, недоумява Грасиела, каква змиорка? О, да, торпедото. А Белаустеги е същата стока като Ел Нято, възприел е за свой личен свръхестествен морален дълг да се изразява на немски подводничарски жаргон, и съответно тук имаме просто една истинска Вавилонска Кула насред морето — какво торпедо? защо крещи той за торпедото?

Напълно основателният повод е, че на радарния екран на американския разрушител „Гаднярът Джон“ току-що се е появила подводница (усмивка, подводница!) под формата на „скункс“ или неидентифицирана светеща точка и, в рефлекторна следвоенна демонстрация на сила, „Гаднярът“ се устремява на максимално възможна скорост към нея. Тази вечер входящият сигнал е с отлично качество, осигурява превъзходна радиолокационна видимост и зеленото радиоехо е „съвсем дребнозърнесто, като бебешка кожа“, потвърждава Спирос („Паяка“) Телангиектазис^[25], радарен оператор 2-ри клас. Отчетлива прекрасна видимост чак до Азорските острови. Мека флуоресцентна лятна вечер обгръща морето. Но какво е това на монитора сега, движи се бързо, на енергични тласъци, откъснало се от първоначалната точка като капка светлина, мъничко, но ясно очертано, и се насочва към неподвижния център на тласъците, все по близо вече…

— Бейкърбейкърбейкър! — уплашено и гръмко врещи в слушалките някой от хидроакустическия пост. Което означава изстреляно към тях вражеско торпедо^[26]. Хвърчат и се трошат кафеници, паралелни линеали и разделители се плъзгат по стъклената повърхност на определителя на курса, а старото корито се върти и кандилка насам-натам докато извършва отклонителна маневра, излязла от употреба още по времето на администрацията на Кулидж^[27].

Бледата тунелообразна диря от торпедото е насочена така, че да се пресече с отчаяния морски гърч на „Гадняра“ някъде по средата на кораба. Намесва се обаче наркотикът „онейрин“, под формата на хидрохлорид. Апаратът, от който той бе изригнал, е голям кафеник в столовата на „Гаднярът Джон“. Закачливият матрос Бодайн — колкото и да е чудно — бе подсилил утайката от тазвечерното кафе със солидна доза от знаменитото упоително средство на Ласло Джамф, с което се бе снабдил при неотдавнашното пътуване до Берлин.

Едно от първите открити от изследователите специфични свойства на онейрина било способността му да извършва модулации във времето. „Тя се осезава като субективно усещане… м-м-да… най-общо казано — пише Шецлайн^[28] в своето класическо изследване. — Това е все едно да ти пъхат кълбенца фина домакинска тел направо в мозъка!“ И така, навън сред мекото отражение от морската повърхност двата гибелни курса тази вечер се пресичат в пространството, ала не и във времето. Дори приблизително не съвпадат по време, ха-ха. Това, по което Белаустеги бе изстрелял своето торпедо бе отдавна ръждясал изоставен стар кораб, влачен пасивно от теченията и вятъра, но привнасящ донякъде във вечерта представата за череп: известие за метална празнота, сянка, която е плашила дори по-силни позитивисти от Белаустеги. А визуално опознатата малка точка на бързо движещия се импулс върху радарния монитор на „Гадняра“ се оказа кафяв труп, вероятно на северноафриканец, който разчетът на 76-милиметровото оръдие на разрушителя в продължение на половин час бе разстрелвал на парчета, докато сивият военен кораб се плъзгаше на безопасно разстояние от него, поради страх от чума.

Кажете сега кое точно море е прекосеното от вас и на дъното на кое море сте се потапяли многократно, нащрек, пълни с адреналин, но в действителност изненадани, стреснати и объркани от епистемологиите^[29] на тези заплахи, от подозренията и тревогите, които ви разнебитват и притискат в капана на това стоманено гърне и ви превръщат в омекнала обезвитаминена каша, разтворена в бульона на собствените ви думи, в изпуснатото от вас подводно дихание? На ционистите им трябваше Аферата Драйфус, за да излязат наяве и задействат най-после: а вас какво ще ви извади от казана със супата? Или това вече е станало? Да не би под влиянието на вечерната атака и спасението? Ще отидете ли на Люнебургското Поле, ще започнете ли вашето настаняване, ще чакате ли появата на вашия Режисьор?